Реми почувствува странно облекчение. Не искаше да се прибере у дома и да се сблъска със стена от въпроси — не и тази вечер, когато я болеше навсякъде и дори да диша й струваше усилие. Утре. Утре щеше да им разкаже за предупреждението. Сега не бе готова за това.

— Да, и аз мисля, че за Реми ще е по-добре да остане тук през нощта — съгласи се баща й.

— Ще й уредя отделна стая — каза д-р Джон и й намигна. — И една от нашите нощници — запазена марка на болницата Черити, гаранция срещу грабители.

— Точно каквото ми трябва — промърмори Реми, но шегата му не успя да я развесели.

Един час по-късно тя беше в самостоятелна стая, далече от суетнята и суматохата на залата за спешни случаи със звънящите звънци, тракащите носилки, настойчивите гласове и пъшкащите пациенти. Лежеше със затворени очи.

Майка й седеше на един стол до леглото. Реми я чуваше как прелиства лениво страниците на някакво списание. Гейб беше до прозореца. Крачеше и спираше. Крачеше и спираше. Баща й бе излязъл от стаята преди няколко минути, а може би и по-отдавна. Вече губеше представа за времето и безмълвно се питаше колко ли още остава до изтичане на свиждането. Тогава те трябваше да си отидат.

Какъв контраст представляваше това в сравнение с Ница, когато отчаяно й се искаше семейството й да е до нея. Сега те бяха тук, но Реми предпочиташе да бъде сама, за да може да си почине, или по-скоро, за да може да мисли.

„Спри да задаваш въпроси и си дръж устата затворена!“ Да задава въпроси на кого? Кой ги бе изпратил да я бият? Не беше Коул. Той не би го направил. Сигурна беше. Означаваше ли това обаче, че той не стои зад измамата?

Чу стъпки в коридора, приближаваха се към стаята й. Не тихите стъпки от гумените подметки на някоя сестра, а твърдият звук на гьон.

— Как е тя? — Въпросът бе отправен от баща й.

— Мисля, че спи. — Гейб се отмести от прозореца.

— Добре. Току-що говорих с д-р Джон. Той уреди утре сутринта Реми да бъде откарана със санитарен самолет в клиниката.

Настръхна, сетне задиша малко по-спокойно, защото чу възражението на Гейб:

— Това няма да й се хареса.

— Тя не е в състояние да спори. Тя ни лъже, Гейб, и това не ми харесва. Нещо не е наред. Не можем непрекъснато да я наблюдаваме. Трябва да бъде под контрол.

— Съгласен съм — чу се тихият, убиващ надеждата отговор на брат й.

Нямаше да отиде. Не можеше да отиде точно сега. Но как да ги спре? Те няма да се съобразят с нейните възражения. Ако им разкаже за предупреждението и за малкото неща, които си спомняше за танкера и за онази нощ на дока, те още по-категорично щяха да искат да я предпазят и изпратят на безопасно място. И ако се противи много, може да придумат д-р Джон да й даде нещо — и когато дойде на себе си, да се окаже в клиниката, където лекарите ще бъдат убедени, че е загубила не само паметта си, но и разсъдъка си.

Видя свинската маска с малките зли очички и ужасните стърчащи зъби. Мъжът бе казал, че това е само предупреждение. Ако остане, ако продължавала задава въпроси и те разберат… Потръпна и почувствува острата болка от пукнатото ребро.

— Реми? — Гласът на майка й достигна до нея миг преди да усети докосването по ръката си. Бавно отвори очи. — Тръгваме си, миличка. Ще дойдем да те видим утре сутринта.

Издаде слаб звук, че е разбрала, сетне се престори, че отново се унася в дрямка.



Тишина. Реми затаи дъх и се заслуша и за най-слабия шум в болничния коридор. Нищо. Не се чуваше нищо. От дълго време нямаше никакво движение.

Отметна тънката завивка и чаршафа и подпирайки се на ръце и лакти, внимателно седна в леглото. Зачуди се дали да светне малката стенна лампа и реши да не го прави. Напипа телефона на полицата, взе го и го сложи в скута си. Светлината от прозореца бе достатъчна, за да вижда цифрите. Справочната служба й даде номера и тя го набра.

— Реми се обажда — каза тихо, следейки с едно око вратата. — Нужен ми е подслон за тази нощ и не виждам на кой друг бих могла да се обадя. — За малко да изпусне въздишка на облекчение, но знаеше, че това ще й причини силна болка. — Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? Аз съм в Черити… Добре съм. Само малко ожулена. Ще ти обясня, когато се срещнем… Не, не влизай! Чакай ме отвън.

Постави телефона на мястото му, изтърколи и се плъзна от високото легло, стискайки зъби от болка. Бързо намери дрехите си в шкафа, но обличането бе цяло мъчение.

Вече готова, се облегна на стената, за да събере сили. Отиде до вратата и се заслуша. Нищо. Предпазливо я открехна и се взря навън. Коридорът бе празен. Отвори малко по-широко, за да провери и стаята на сестрите. Бяха три, разговаряха тихо и никоя не гледаше в нейната посока. Но за да стигне до асансьорите, трябваше да мине покрай тях и съзнаваше, че няма никаква надежда това да остане незабелязано. Тогава съзря аварийните стълби и безмълвно благослови архитекта, който ги бе разположил толкова близо до нейната стая.

Преброи до три и се измъкна. Само притвори вратата, за да избегне щракването на бравата. Нито една глава не се обърна. Реми забърза по коридора.

Пет минути по-късно излезе от болницата. Забеляза паркираната до бордюра кола с работещ на празен ход двигател. Втурна се към нея без никакво съмнение в правилността на решението си, което бе подбудено от един-единствен въпрос: ако си спомнеше какво е видяла на дока, щеше ли да бъде в безопасност някъде?

26.

Звукът от месинговото чукче се смени с блъскане с юмрук по вратата. Този шум заглуши камбаните на катедралата, които биеха за утринната литургия.

— Идвам! — викна за втори път Коул, пресичайки бос дневната и закопчавайки ципа на дънките си. Чукането не спираше. Той издърпа резето и едва беше отворил вратата, когато Гейб Жарден нахлу вътре, следван по петите от Ланс.

— Къде е тя? Къде е Реми? — Огледа обезумяло стаята.

Лицето му излъчваше ярост и отчаяние.

— Реми? Какво те кара да мислиш, че тя е тук?

— Изчезнала е от болницата! Като че ли не го знаеш.

Изгледа свирепо Коул и махна с ръка към вратата на кухнята: — Провери там Ланс! Аз ще видя отзад.

— Стой! — Коул хвана ръката на Гейб, който се бе насочил към спалнята. — Какво е правила Реми в болницата?

— Не ти ли е казала? — рече саркастично Гейб и се опита да се изтръгне от ръката му.

Но Коул стегна хватката си и изръмжа в лицето му:

— Случай, копеленце, ти не ме харесваш и аз не те харесвам, но няма да мръднеш и крачка от тук, докато не ми кажеш какво е правила Реми в болницата.

Гейб го погледна неуверено.

— Била е ограбена вчера следобед в Квартала. Двама маскирани са я пребили.

— Защо? — Зашеметен, Коул разхлаби хватката си.

— По дяволите, как бих могъл да знам?

В същия миг Ланс излезе от кухнята.

— Няма я там, Гейб.

— Ела. Ще проверим отзад.

Двамата се насочиха към спалнята, но Коул не направи опит да ги спре. Беше напълно объркан.



— Къде е тя? — Стискаше здраво черната слушалка, а ръката и гласът му трепереха от страх и ярост. — Какво си направил с нея?

— С кого?

— Много добре знаеш, че говоря за Реми.

— Не е ли в болницата?

— Не. Изчезнала е… през нощта. — Стисна още по-силно слушалката. — Остави я на мира! Чуваш ли ме? Ако падне и косъм от главата й, кълна се, че…

— … ще ме убиеш? — презрително се изсмя гласът. — Не отправяй заплахи, които не можеш да изпълниш.

— По дяволите, аз…

— Не ми дрънкай глупости! И пръста си няма да помръднеш, и двамата го знаем. Лакомията ти няма граници. Винаги си бил такъв.

— Къде е Реми?

— Не знам. Но гледай да я откриеш преди мен.



Мъгла. Обвиваше я заплашителна бяла мъгла, гъста и студена. От нея постепенно изплува мистериозна жълта светлина, която танцуваше, трепкаше и идваше все по-близо и по-близо. Реми искаше да побегне, но краката й се бяха срасли със земята. Жълтата светлина продължаваше да се приближава, ставаше все по-ярка и по-пламтяща. Раздели се на два, на три, накрая на четири огнени стълба. Иззад танцуващия блясък се показаха черни лица — черни лица върху черни тела, увити в бели дрипи. Те танцуваха, въртяха се и виеха страстно. Държаха пламтящи факли. Хилеха се.

Факли. Реми се засмя с облекчение. Това беше шествие, нощно шествие с чернокожи факлоносци. После се появиха конници върху пръхтящи коне с разкошни, подобни на рицарски одеяния, с шлемове с пера и закачулени лица. След това дойде платформата — истинско пъстро и искрящо великолепие. Начело беше бог Комос, избран за властелин на шествието, сребристобял призрак от изкуствени диаманти и ослепителни камъни. Вдигна към нея инкрустирания си със скъпоценни камъни бокал и Реми плесна с ръце от удоволствие, виждайки как сивите му очи й се усмихват изпод маската. Коул! Комос бе Коул, богът владетел на…

Изведнъж маската се превърна в зурла с големи зъби. Реми се ужаси. Не, Коул не можеше да бъде мъжът със свинската маска. Заотстъпва. Клатеше отрицателно глава, а той продължаваше да я подканя с бокала.

Сетне си спомни, че Комос не е истинският владетел на тайното общество. Не, властта беше в ръцете на вожда — един от конниците. Обърна се и се затича през гъстата мъгла след тях. Но краката й се движеха бавно, толкова бавно, че не можеше да ги настигне. Виждаше развяващите се опашки и издутите кореми на конете. Мъглата постепенно ги погълна.