— Разбирам…

— Това е връзката между експлозивите и танкера, г-це Жарден.

— И къде е този… г-н Чарлз?

— С екипажа на „Дракон“ е станало нещо много любопитно. След като са били спасени и са дали показания, всичките — до последния — са изчезнали, изпарили са се… като с магия. И още едно любопитно нещо — за последен път Ким Чарлз с псевдоним Къминс е бил видян преди около седмица… в Марсилия, Франция. А кой мислите е бил в Марсилия същия ден?

— Кой? — Реми вече знаеше отговора.

— Бюкенън, Той твърди, че е бил там във връзка с делата на компанията. Странното е, че е пристигнал предишната вечер, но е отишъл в офиса чак късно следобед на следващия ден. А сутринта, също както нашия специалист по експлозивите, са го видели на брега. Какво смятате, че е правил там? Може би се е срещнал със своя съучастник?



Защо бе ходил Коул в Марсилия? Този въпрос не излизаше от главата й, докато вървеше по Ибервил, отдалечавайки се бавно от шумните тълпи по Бърбън Стрийт и Роял Стрийт, Преди брадатият г-н Ханкс да подхвърли тези въпроси, тя съзнаваше колко отчаяно иска да повярва, че Коул не е замесен в застрахователната измама. Тайно се беше надявала, че детективът ще разкрие нещо друго — нещо, което не забърква Коул.

Въздъхна и вдигна очи към розовата заря на залязващото слънце, спомняйки си топлината на Коул, неговата усмивка, неговата нежност. Но и студенината, която се появяваше в очите му заради почти маниакалната омраза към нейното семейство и нейните приятели.

Може да е било обикновено съвпадение, че се е оказал в Марсилия по едно и също време с онзи Ким Чарлз. Или пък се е опитвал да го открие и да го разпита за „Дракон“, както самата тя би направила, ако разбереше, че човекът е тук. Реми отново въздъхна, давайки си сметка, че се старае да го оправдае.

За пореден път се зачуди защо той се противопоставяше така силно на споразумението със застрахователната компания. От алчност ли, както намекваше Ланс? Коул бе казал, че връщането дори на част от парите от застраховката ще постави на карта възможностите на кампанията през следващите няколко години. Заради това ли се противеше? Не му ли стигаха печалбите от продадения на черно петрол?

Защо изобщо би направил всичко това? Ланс бе казал, че понеже е разбрал, че няма да може да стабилизира компанията иначе. Така ли беше? За да запази гордостта си? Или само заради парите? Но нали изпитваше отвращение към семейството и неговото богатство? Или… го беше направил заради нея? Дали не се е чувствал толкова несигурен, че си е помислил, че тя не може да го обича, ако няма много пари? Не е ли съзнавал колко много го обича тя?

Да, това беше проблемът — тя наистина го обичаше. Даже подозирайки, че може да е извършил измама, продължаваше да го обича. Ето защо я болеше толкова. Виновен или невинен, тя го обичаше. Беше изумително да открие, че го обича толкова дълбоко и силно.

Една сълза се стече по бузата й. Изтри я и се огледа, за да види дали някой не е забелязал. Но малцината туристи, които се разхождаха бавно по тихата странична улица, не й бяха обърнали никакво внимание.

Тогава чу забързани стъпки зад себе си. Машинално стисна по-здраво чантата си и понечи да погледне назад.

Внезапно хванаха ръцете й и я спряха. Понечи да извика, но някаква потна ръка затисна устата й и задави звука. Почувства силна болка, когато извиха ръцете й. Усети се притисната към яко мъжко тяло.

Пред нея също стоеше мъж в синкава карирана риза и избелели джинси. Беше с маска — маска на прасе с тъмни зли очички и зъби, стърчащи от краищата на грозна зурла. За частица от секундата Реми се запита как досега не е забелязала колко страшна може да бъде свинската муцуна.

В следващия миг един глас изръмжа в ушите й:

— Това е единственото предупреждение, което ще получиш, момиченце! Спри да задаваш въпроси и си дръж устата затворена!

Този глас? Беше го чувала и преди… Онази нощ на дока. Това беше същият човек, който я бе хванал за ръката, причинявайки й болка и я бе нарекъл „момиченце“.

Докато се опитваше да види лицето, което се бе притиснало до ухото й, нещо се стовари в стомаха й. Не можеше да диша от болка. В следващия момент юмрукът пак се стовари върху нея. Опита се да се извие настрани, за да избегне третия удар, но не успя. Почувства остра непоносима болка.

На улицата има толкова хора, пропищя мозъкът й. Нищо ли не виждат? Защо не идват да ми помогнат? Ръката вече не покриваше устата й, но Реми не можеше да издаде никакъв звук. Вече се задушаваше. Беше като кошмар — опитваш се да изпищиш, искаш да изпищиш, но от теб излиза само безмълвие.

Зърна като в мъгла ръката, насочила се към лицето й. След това главата й забуча от ударите в челюстта. Изведнъж земята под краката й пропадна. Усети, че се свлича на тротоара.

Когато замаяно се огледа, ги забеляза как тичат надолу по улицата. Видя и тълпата, която я наблюдаваше с ужас. Опита се да се изправи… Господи, как болеше!

25.

При всяко предпазливо поемане на въздух Реми усещаше острите антисептични миризми на болницата. Болката бе намаляла, но все още пулсираше в лицето и стомаха й. Фокусира погледа си върху зелените завеси, които разделяха нейния кът от останалата част на помещението за спешни случаи.

— Можете ли да ми кажете нещо друго за тези двама мъже? Цвета на кожата им? Очите им?

Премести погледа си върху униформения полицай до леглото и леко поклати глава.

— Всичко, което мога да си спомня… е свинското лице… и колко жестоко изглеждаше с тези големи стърчащи зъби… като глиганско… но маската бе оцветена в розово… като Порки Пиг, Имам чувството, че никога вече няма да мога да мисля за Порки Пиг като за нещо мило и смешно.

Полицаят кимна разсеяно и се върна към въпросите си.

— А мъжа, който ви е хванал отзад? Казахте, че ви е затиснал устата с ръка. Носеше ли халка?

Реми затвори очи, опитвайки се да си спомни дали е усетила допира на метал.

— Струва ми се, че не. — Понечи да въздъхне, но трепна от внезапната остра болка. — Дланта му беше потна, а пръстите — груби и мазолести.

— А вторият мъж, онзи със свинската маска?

Видя размазано, как дясната ръка идва към лицето й.

— Почти сигурна съм, че нямаше нищо на дясната си ръка, но… за лявата не знам.

Полицаят затвори бележника си.

— Ако се сетите за още нещо, г-це Жарден, обадете се в участъка.

Реми отново кимна едва забележимо с глава в знак на съгласие. Не каза обаче нищо за предупреждението преди боя. Първите хора, които й се притекоха на помощ, не бяха от този щат. Те си бяха помислили, че са били свидетели на ограбване — та това беше големият лош Ню Орлиънс и тук се случваха такива неща. Когато Реми се съвзе достатъчно, за да говори сама, осъзна, че ще бъде по-добре да ги остави да вярват, че наистина е било грабеж. И всички го повярваха. Никой не го постави под въпрос.

Реми чу загрижения глас на майка си:

— Добре ли е? Искам да я видя!

Секунда по-късно пердето се дръпна и Сибила Жарден влезе припряно. Ако беше от хората, които кършат ръце, пръстите й щяха да бъдат усукани на възел. Запъна се за миг, когато видя лежащата Реми, с почервеняла и подута страна, със синина под едното око и ожулвания около челюстта. Но колебанието й продължи само частица от секундата, сетне се приближи и леко прокара пръсти по косата й.

— Реми, горкичката ми… — прошепна тя и захапа долната си устна.

— Добре съм, само дето ме боли. — Реми стисна успокоително ръката й.

След това дойде й Гейб. Въртеше се от другата страна на леглото й, беше напрегнат и ядосан, а загорялото му лице бе пребледняло.

— Кой го направи, Реми? Как изглеждаха? — Гласът му трепереше от ярост.

— Не знам. Носеха маски.

— Какво, по дяволите, си правила в Квартала? Ти каза, че ще останеш вкъщи и ще лежиш до басейна. Защо не стоя там? Дявол да го вземе, защо трябваше да излизаш?

— Гейб! — Сибила го накара с поглед да млъкне.

— Съжалявам. Аз само… — прокара ръка по тютюнево кафявата си коса. В жеста му имаше някаква безпомощност.

— Знам — промърмори майка й.

— Ще се оправи ли, д-р Джон? — Баща й стоеше до долната част на леглото, блед и развълнуван.

Реми погледна белокосия мъж до него. Беше очаквала да се окаже стар, нисък и раздразнителен, но д-р Джон бе висок и внушителен, излъчващ компетентност — южняшка версия на Маркъс Уелби, чак до безизразната усмивка.

— Консултирах се с лекаря, който я е прегледал, когато са я докарали. Повечето наранявания са незначителни. Имаме и едно пукнато ребро.

Като чу това, Реми отбеляза сухо:

— Ако имахме пукнато ребро, д-р Джон, вие нямаше да се усмихвате. — Той се изкиска и тя добави: — Или да се смеете.

— Чуйте я. Това потвърждава диагнозата ми, Фрейзър. До Марди Гра ожулванията ще избледнеят достатъчно и гримът ще ги прикрие. Реми със сигурност ще може да танцува на бала — поне бавните танци.

— Означава ли това, че можем да я приберем у дома — попита Сибила.

Докторът се поколеба, преди да отговори.

— Предпочитам да остане тук тази нощ — просто да бъде под наблюдение. Като се има предвид неотдавнашното й изпитание във Франция.