— Хайде де!

Сега вече и тя се ядоса, хвана ръката му и усети твърдите мускули под широкия ръкав на пуловера.

— По дяволите, Коул, няма ли да спреш и да ме изслушаш?

Спря така рязко, че тя го задмина и трябваше да се обърне, за да застане с лице към него.

— Да изслушам какво? Още лицемерни заявления, че те само мислели най-доброто за компанията? Безпокоят се само да не се хвърли кал върху името Жарден — и да не остане петно, което не може да се измие.

— Не е вярно. Щом застрахователната компания изпълни заплахата си за гражданско и наказателно преследване, Кресънт Лайн ще похарчи цяло състояние за адвокатски хонорари. Те просто искат да дадат парите сега и да уредят работата. Големите компании често постъпват така. Това не е признаване на вина, а просто добра сделка.

Очите му рязко се присвиха.

— Щом застрахователната компания изпълни заплахата си? Защо не каза „ако“? Ти приемаш, че обезщетението е получено чрез мошеничество. Защо?

— Не зная защо се изразих така…

— Не знаеш? Какви доказателства има?

— Ти спомена нещо за пластични експлозиви?

— Което не означава нищо, освен ако застрахователната компания не намери някой, който може да се закълне, че ги е видял на борда на танкера. Но аз имах предвид суровия петрол, а не това. Как би могло „Дракон“ да е бил празен, когато е потънал? Аз го видях натоварен на доковете. Приблизително десет часа след като е напуснал дока, той е бил в морето — това е в рамките на нормалното време за пътуване в спокойни води. Всички лоцмани се кълнат, че водата е покривала товарната линия. Курсът му не е минавал близо до каквито и да било петролни съоръжения или сондиращи платформи. А Бреговата охрана е намерила останки от кораба на по-малко от две мили от предполагаемия му курс. Как може да е бил празен, когато е потънал? Какво е станало с петрола? Знаеш ли?

— Разбира се, че не знам. — Но и нея я безпокояха фактите, които той бе изложил. Всичко показваше, че е било невъзможно танкерът да бъде изпразнен. А това я караше да се съмнява в обвиненията на застрахователната компания.

— Тогава защо семейството ти гори от желание да се отърве от мен? Защо са се настървили да стане тяхното?

Виждаше горчивината и яда в суровите му черти. Това приличаше на параноя. Спомни си колко много презираше той семейството й и всичко, което то символизираше. Богаташкият квартал. Колко пъти й бе подхвърлял тези думи? Защо? Защото се чувствуваше несигурен? По-доволен? Или й задаваше всички тези въпроси, за да я накара да повярва, че е невинен?

— Те само заплашиха да те отстранят, когато ти отказа да им сътрудничиш.

— Затова ли си тук? Тъй като заплахите им не успяха, сега ти се надяваш да ме убедиш да последвам семейната линия?

— Аз се опитвам да те убедя да бъдеш разумен.

— Не! Ти не искаш да бъда разумен. Ти искаш аз да бъда жертвата.

— Не е вярно!

— Аз бях един глупак, който вярваше, че значи нещо за теб. И имам чувството, че ти и твоето семейство през цялото време сте ме използували в ролята на глупака. Край, Реми. Никога вече!

Реми не тръгна след него. Но искаше. Прокара ръка по лицето си. Чувстваше се объркана. Разбираше само част от това, което ставаше — частта с фактите, а не с емоциите, реакциите, взаимоотношенията.

Престараваше ли се? Виждаше сенки там, където ги нямаше? Един танкер бе потънал при буря, един танкер, собственост на компанията на нейното семейство. Умишлено ли е било? Носел ли е суров петрол, когато е потънал? Или пък петролът е бил разтоварен? Къде? Как?

Несъзнателно зави на ъгъла по Бърбън и пое към къщи. Смехове, викове, безгрижни гласове се носеха около нея. Някъде плачеше тромпет. Долиташе и енергичният ритъм на някаква ритъм енд блус мелодия, за да се смени с монотонното пеене на групичка весели колежани, които подканяха едно момиче с „покажи ни циците си“, ефекта от което изпъкна през тениската му.

Мина покрай един мъж, който стоеше пред вратата на някакъв бар и примамваше минувачите да влязат вътре. Хората обръщаха глави, но повечето продължаваха пътя си. Внезапен подтик накара Реми да влезе в следващия. Вътре беше тихо и спокойно. По време на Карнавала, баровете бяха за гуляйджиите просто място, откъдето да си купят още едно питие в пластмасова чаша.

Насочи се право към телефонния автомат отзад до тоалетните. Порови в чантата си, намери номера и го набра. Имаше още много отговори, които търсеше, още много въпроси, която я караха да обикаля в кръг, още много неща, които не можеше да проумее — особено ролята на Коул във всичко това. Ако беше извършено мошеничество и той бе замесен в него, защо не се бе възползувал веднага от предложението на семейството й да уреди някакво споразумение със застрахователната компания? Защо играеше твърдо?

— Обажда се Реми Жарден. Трябва да говоря с вас. Може ли да се срещнем след… двайсет минути в „Ла Луизиан“, във фоайето?

Отговорът бе положителен.



Фоайето бе тихо, лампите излъчваха мека светлина. Реми отпи от подправеното с уиски кафе и погледна над ръба на чашата към якия мъж с прошарена брада, който седеше срещу нея. Той извади десет доларова банкнота и я даде на бармана. В следващия миг застрахователният детектив вдигна за наздравица чашата си с уиски.

— За изненадващите позвънявания! — Реми не каза нищо. Той отбеляза мълчанието й с още един проницателен поглед и отпи малка глътка. — Казахте, че ще ми съобщите нещо.

— Не, казах, че искам да говоря с вас. — Остави чашата си на масичката, гласът й беше спокоен и уверен. — Стигнах до заключението, че обвиненията в мошеничество на застрахователната компания са абсолютно лъжливи.

— Така ли?

— Струва ми се, че и вие го разбирате, г-н Ханкс. Трябва да сте научили, че за разтоварването на танкер с вместимостта на „Дракон“ са необходими приблизително двайсет и четири часа. Като се вземе предвид часът, в който е отплавал от доковете Клеймор, разстоянието, което е изминал, и мястото, където е потънал, физически е невъзможно суровият петрол да е бил разтоварен по пътя. Освен това трябва да се съгласите, че няма никаква полза да потопиш умишлено пълен кораб само за да получиш застраховката. Следователно няма мошеничество и измама. Търсите под вола теле.

— Така ли мислите? Страхувам се, че виждам другояче нещата.

— Как? Не можете да промените фактите или физическите закони. Този петрол не е могъл да бъде разтоварен нито в петролопровод, нито на шлепове, както твърдяхте. Не е имало време.

— Признавам, че и мен това ме тревожеше малко.

Реми се засмя нервно.

— Трябвало е да ви тревожи повече от „малко“, г-н Ханкс.

Мустаците и брадата около крайчетата на устата му помръднаха — очевидно от усмивка, която не можеше да се забележи поради гъстата растителност.

— Твърдите, че търся под вола теле, г-це Жарден, а пък аз си мисля, че вие хвърляте въдици.

Поколеба се за частица от секундата, сетне призна:

— Така е. Честно казано, не мога да повярвам на тези обвинения. И все пак вие сте на друго мнение. Защо, след като знаем какви са фактите?

— Виждали ли сте как илюзионистът прави така, че слонът да изчезне?

Реми се облегна, нетърпелива и малко раздразнена.

— Моля ви само да не ме убеждавате, че всичко това е било направено с огледала.

— Магията е илюзия. Ръката е по-бърза от окото само тогава, когато гледаш не тази ръка, която трябва. Това се нарича насочване в погрешна посока. Футболните треньори често го използуват при разработването на стратегията.

— Какво имате предвид?

— Ами ако всичко е било тънка мистификация? Ако танкерът изобщо не е потънал? Ако намерените от Бреговата охрана останки са само една димна завеса? Ако „Кресънт Дракон“ сега е в някое далечно пристанище с друго име и фалшива регистрация?

— Но екипажът е напуснал кораба! — Беше поразена.

— Наистина ли го е напуснал? Или това е още една димна завеса, а всъщност друг екипаж е заел неговото място?

Реми поклати объркано и невярващо глава.

— Много интересна теория. Но ако това е всичко, с което разполагате, за да…

— Не е само това. — Бръкна в сакото си от туид.

— Да, чух за разписката за пластични експлозиви. — Но в следващия миг забеляза, че в ръката му има и нещо друго. — Една разписка не доказва, че експлозивите са били взети на борда на кораба.

— Познавате ли този човек? — Постави една черно-бяла снимка на масичката.

Реми я доближи до очите си и разгледа мъжа с втренчен поглед и гъсти вежди. Беше мургав, имаше тъмна, гладка коса и дълги, извити нагоре мустаци.

Поклати отрицателно глава.

— Не си спомням да съм го виждала преди.

— А какво ще кажете за този? — постави втора снимка на масичката.

Мъжът от нея я гледаше усмихнато, здравите му бели зъби блестяха в средата на тъмната, късо подстригана брада. Косата му също беше тъмна, малко по-дълга и къдрава. Реми се втренчи в гъстите вежди. Отново погледна мъжа на първата снимка.

— И него не познавам, макар че забелязвам прилика между двамата — веждите, челото, мургавината. Роднини ли са?

— Този — детективът почука първата снимка, — е Кейт Къминс, първи помощник-капитан на „Дракон“. А този е Ким Чарлз. Евразиец, известен специалист по взривове, осъждан веднъж. Един графолог изследва подписите на Кейт Къминс и Ким Чарлз и стигна до заключението, че са направени от една и съща ръка.