— Както вече си изчеткала, предполагам, и конските косми от това сако.

— Точно така. — Защо лъжеше? Нати не й повярва и за секунда. Но не можеше да й каже истината. Дори не беше сигурна каква е тя. — Нати, аз…

Нати вдигна ръка.

— Лъжите са като зайците — бързо се множат. Ще върна тези ботуши в килера, ще закача това сако и нека оставим нещата така.

— Благодаря — усмихна се с облекчение Реми.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

Щом Нати напусна стаята, Реми вдигна кърпата от разтворената папка и започна отново да преглежда документите. Внезапно мярна име — Мейтланд. Втренчи се във фактурата от Мейтланд Ойл Къмпани за натоварването на танкера със суров петрол. Мейтланд Ойл Къмпани — като Карл Мейтланд, добре облеченият мъж в белия пикап, който се бе обърнал към нея с малкото й име? Сигурно е същият. Което означаваше, че той не само познава семейството, но има и вземане-даване с Кресънт Лайн.

Ами ако срещне случайно баща й или чичо й? И им спомене, че я е видял на доковете? Не, не трябва да се безпокои сега за това. Ще се оправи все някак си. Може би дотогава вече ще е намерила нещо — или ще си е спомнила.

Сега трябваше да потърси доклада на Бреговата охрана. След това да се обади на Чарли Ейкънс и да разбере дали той знае това-онова, или пък може да й помогне да открие нещо. Замисли се по кое ли време се връща той от работа, а после продължи да преглежда документите.



След четвъртото позвъняване се обади познат глас.

— Ало, Чарли слуша.

— Чарли? — Реми погледна цифровия часовник до леглото си. Седем и трийсет и две. — Започнах да си мисля, че ще работиш цяла нощ.

— Отбих се в „Гроугън“ да пийна бира. Кой се обажда?

— Реми. Реми Купър. — Тъй като Кресънт Лайн и Жарден бяха едно и също за всеки на брега на реката, реши, че е по-добре да използува друго име. — Онази, която Мак те накара да придружиш на дока.

— О, разбира се. Как си?

— Добре съм. Слушай, питах се дали би ми помогнал с малко информация, необходима на моята приятелка за книгата й.

— Ще се опитам.

— Спомняш ли си танкера „Кресънт Дракон“? Бил е натоварен със суров петрол от вашите докове миналия септември, вероятно на пети или шести.

— Дявол да го вземе — извини ме за израза, но ние обслужваме толкова много шлепове и кораби, че изобщо не им помня имената.

— Да, но този е потънал в Залива по време на буря.

— Да, един танкер наистина потъна миналата година — каза той бавно и замислено. — Момчетата говореха, че бил натоварен на нашите докове. Но аз не съм работил на него.

— Можеш ли да откриеш кои са работили? Приятелката ми би искала да разговаря с тях.

— Ще поразпитам утре. Все някой ще си спомни нещо. Кораби не отиват на дъното всеки ден. Кой е номерът ти? Ще ти звънна утре вечерта, за да ти кажа какво съм разбрал.

— По-добре аз да ти се обадя. Не съм сигурна дали ще ме намериш.

— Карнавалът ще бъде в разгара си утре. По улиците ще е ужас. Лично аз вече избягвам тези неща. Когато бях млад, беше толкова различно! Нямаше ги тези гейове да се перчат насам-натам, облечени като вариететни танцьорки. Бяха страхотни времена. А сегашното си е чиста лудост. Добре. Звънни ми утре вечерта… по това време.

След като бе задействала това, следващата точка от програмата й бе да намери все пак копие от онзи доклад на Бреговата охрана.

24.

— Започнала е да слухти наоколо и да разпитва.

Стисна по-здраво слушалката и седна на стола зад бюрото.

— Не ти вярвам!

— Знам го със сигурност. В момента задава правилните въпроси на неподходящи хора. Това трябва да бъде спряно!

Намръщи се. Беше смаян и объркан.

— Но тя не може да си спомни нищо. Зная, че не може.

— Но адски добре се опитва. Този застрахователен детектив Ханкс е безсилен да предизвика и половината неприятности, които тя е в състояние да ни създаде. И двамата го знаем. Последното нещо, което бихме желали, е още някой да почне да обикаля наоколо и да разпитва. Чуваш ли ме?

— Чувам те. — Сякаш изведнъж в стаята стана задушно. Вдигна ръка, разхлаби възела на вратовръзката си, разкопча горното копче на ризата си. — Остави на мен да оправя работата.

— Оставих те последния път и виждаш какво щеше за малко да се случи.

— Но нищо не се е случило, нали?

— Не мога да си позволя да рискувам. Много съм заложил на тази работа, за да загубя.

— Няма да загубиш. Ние няма да загубим.

— Защото ще бъде под мое наблюдение всеки път, когато напусне къщата. Ако открия, че си е отворила устата пред някой друг, предупреждавам те, че ще й я затворя.

— Бяхме се разбрали, че няма да има насилие и че никой няма да пострада. Ти…

— Правилата на играта се промениха. Реми ги промени. На никого няма да позволя да ме разори — нито на нея, нито на тебе. Ясно ли ти е?

— Разбира се.

— Тогава направи нещо. Иначе аз ще се заема.

Чу се остро изщракване и линията прекъсна. Задържа слушалката до ухото си още една секунда, сетне я тръшна върху апарата, облегна се назад и втренчи поглед в тавана.



Тълпи изпълваха Сейнт Чарлз Авеню. Малки деца бяха накацали върху подвижните стълби със специални седалки. Други стояха долу, стиснали чанти, в които да сложат следобедната плячка. Някои бяха с маски, други — без, но всички — стари и млади — стояха с жадно протегнати ръце към шествието от конници в обсипани с пайети костюми и към участниците в маскарада върху високите украсени платформи и пищяха: „Хвърли ми нещо!“ „Искам перлите!“ „Тука!“ Реми чу как някой извика по погрешка: „Хвърли ми нещо, господине!“ докато преминаваше женският клуб Ирис, който по традиция винаги дефилираше в събота следобед преди Марди Гра, давайки началото на четиридневните празници.

Карнавалните шествия в Ню Орлиънс не бяха развлечение за статични зрители. Веселието, трепетът, възбудата бяха в улавянето на изненадите, хвърляни от платформите — мъниста, играчки, алуминиевите монети. Нямаше значение, че днешното съкровище неизменно ставаше утрешен боклук. Сега всички бяха деца. Но Реми не се присъедини към тълпата, която се люшна, за да улови поредните дрънкулки. Вместо това тя се възползува от открилото се за кратко пространство покрай бордюра и ускори ход. Докато хората се боричкаха да вдигнат изплъзналите се от пръстите им гердани, тя стигна ъгъла и зави към реката.

С отдалечаването от пътя на шествието тълпата по тротоарите намаляваше. Но движението бе затруднено. Докато вървеше покрай пълзящите сантиметър по сантиметър коли, Реми разбираше, че с наближаването на Канал Стрийт и Вийо Каре положението ще става още по-лошо. Бе постъпила съвсем правилно, оставяйки ягуара в гаража.

Когато след двайсет минути влезе в Международния търговски център, спокойствието на сградата й подейства като приятен шок след непрестанната врява на тълпите, маршируващите оркестри, автомобилните клаксони и пищялките. Усмихна се на дежурния портиер, който стоеше зад бюрото си, и се насочи право към асансьорите. Осъзна, че нервите й са били изострени до крайност едва когато напрежението започна да я напуска. Асансьорът плавно я изкачваше до петнайсетия етаж.

Погледна часовника си и мислено си даде срок от един час, за да открие доклада на Бреговата охрана. Отвори чантата си и извади блестящия нов ключ — копие на ключа от връзката на баща й, който й бяха направили в едно денонощно ателие. Пъхна го в ключалката. Влезе и затвори вратата след себе си. Спря се, пусна ключа в чантата си, пресече фоайето и зави по коридора към архива.

Гласове! Чу гласове! Спря и се заслуша, казвайки си, че е смешно да има някой тук в събота, особено в съботата преди Марди Гра. Може би чуваше виковете на тълпата по Канал Стрийт. Или пък някой оркестър. На петнайсетия етаж? Не, гласовете идваха от крилото с кабинетите. Явно там имаше някой. Реми заотстъпва тихо. Спря близо до портала към приемната.

Гласът — тонът, ритъмът му — приличаше на гласа на Гейб. Не можеше да бъде! Той и баща й бяха излезли от къщи приблизително десет минути преди нея — според думите им, за да отидат до платформите на техния клуб. Чу друг глас и се намръщи. Гейб беше с Коул? Защо?

Любопитството й надви предпазливостта и тя се запромъква нататък, придържайки се до стената. Улови и трети глас — омайващ и обезоръжаващ.

Коул го прекъсна. Трябваше й цяла секунда, за да съобрази, че третият глас е бил на Марк Жарден. Значи и чичо й е тук?

По нататък по коридора една врата беше открехната. Видя снежнобялата стена и веднага си представи останалото. Царящият в залата студ бе разнообразен от едно-единствено импресионистично изображение на брега на Ню Орлиънс с трите кули на катедралата Сейнт Луис на заден план. Дълга орехова маса и осем стола, тапицирани със светлосиньо запълваха останала част от заседателната зала на управителния съвет.

Всички бяха там. Реми настръхна, припомнила си своя разговор с Гейб предния ден, когато им бе предложила да попитат Коул за срещата със застрахователната компания, вместо да се чудят какво е станало. Гейб бе казал, че ще го обсъдят.

Но явно бяха направили нещо повече — бяха започнали да действуват и умишлено я бяха изключили.