— Няма нищо. — Мазолестата му ръка стисна нейната.

— И ако приятелката ви се нуждае от допълнителна помощ за книгата си, кажете й да ми се обади. Знам няколко страхотни истории! Тъкмо за книга.

— Ще й кажа.

Докато Реми се качваше в колата си, той извика след нея:

— Фамилията ми е Ейкънс. Има ме в указателя.

— Ще я запомня! — Махна му за довиждане.

След като напусна района на петролния терминал и петролните доковете, Реми продължи известно време по Ривър Роуд, после намали и сви към летището. Спря до първата телефонна будка, която видя. Както бе казал Чарли Ейкънс, в указателя намери номерата и на трите лоцмански районни служби. Обади се първо в Батън Руж и попита дали някой би могъл да я информира кой лоцман е бил на борда на танкера „Кресънт Лайн“, когато е напуснал пристанището в началото на септември миналата година. След няколко минути един мъж й каза, че лоцман е бил Пийт Хоскинс. Сега бил на някакъв руски зърновоз и щял се върне вероятно след около пет часа.

Вторият й разговор бе по-плодотворен.

Трийсет минути по-късно седеше в сепарето на едно кафене в Мид Сити с Гас Трюдо — лоцман от Кресънт Ривър, висок представителен мъж с гъста жълтеникавочервена, на места посивяла коса. Гледайки го как отпива голяма глътка вряло кафе, Реми си помисли, че сигурно устата му е облицована с азбест.

Чудно как не издиша огън или пара, когато остави чашата си на покрития с термоустойчива пластмаса плот и я погледна право в очите.

— Значи сте писателка?

— Да. Пиша продължение на историята за „Кресънт Дракон“ — ретроспективен разказ от гледна точка на различни хора, свързани по някакъв начин с последното му пътуване. — Реми сметна, че това е добро прикритие. — И така, кажете ми, г-н Трюдо, какво си спомняте за кораба? Имаше ли някакви проблеми? Случи ли се нещо необичайно?

— Не, всичко беше в рамките на нормалното. Спомням си, че когато го поех от Пийт Хоскинс, лоцмана от Батън Руж, той ми каза, че корабът реагира малко мудно на командите. Поговорих си и малко с капитана за бурята, която се зараждаше в Залива.

— Имаше ли някакви засечки… или трудности по пътя?

— Не.

— Това е станало преди шест месеца, г-н Трюдо. Как може да сте толкова сигурен?

— Както казах и на другите двама, които идваха да ме питат…

— Други двама? Какви други двама?

— Не си спомням имената им, но единият — набит човек с брада — идва преди около две седмици. А няколко дни по-рано разговарях с по-младия, вероятно малко над трийсет, висок и кестеняв.

Гейб! Трябваше да се сети, че и брат й е предприел собствено разследване.

— Извинете, че ви прекъснах. И какво им казахте?

— Че когато един кораб потъне при буря три дни, след като си бил на него, започваш да си припомняш всичко. Проследяваш в ума си цялото пътуване, сравняваш бележките си с тези на другите лоцмани и се опитваш да си дадеш сметка дали не е имало все пак нещо, което да покаже, че съдът не е бил годен за плаване.

— И вие сте постъпили така? Разговаряли сте с другите двама лоцмани?

— Да. Това е установена практика.

— Имали ли са те някакви затруднения?

— Никакви. Знам го със сигурност, защото видях копията от техните доклади.

Реми отпи малка глътка от още горещото кафе и се запита дали да разчита на неговите думи, или да разговаря лично с другите лоцмани.

— Случайно да знаете къде е бил натоварен танкерът?

— Пийт ми каза, че го е поел от старите докове Клеймор. — Поколеба се, сетне кимна. — Точно така. Спомням си, че Пийт ми каза, че там течението леко се завърта и понякога създава проблеми в отплаването. Тогава открил колко е бавен при маневриране.

— Къде са доковете Клеймор?

Той се облегна назад на червената пластмасова облегалка и смръщи замислено чело. — На коя миля се намират?

— Не, чудя се как бих могла да стигна дотам по суша.

— Не съм сигурен, че мога да ви обясня как да стигнете по суша. — Почеса се разсеяно по главата. — Намират се на източния бряг, на север от Кенър. Сигурен съм, че можете да стигнете дотам по Ривър Роуд.

Осъзна, че е била близо до тях.

— На какво разстояние са от склада и доковете на Гълф Коуст Петролиум?

— Това са старите докове Клеймор.

— Какво?!

— Старите докове Клеймор.

Значи е била там — на същото място, където е бил привързан „Дракон“ и не го е познала! Не си го е спомнила!

— Чакайте. Има три дока. На кой от тях казвате, че е бил танкерът?

— На горния.

— По-точно?

— Намира се нагоре по реката — затова се нарича „горен“ док.

Значи не е била точно там. Затова ли всичко й се бе сторило непознато? Не смееше обаче да се върне и да рискува да налети отново на Карл Мейтланд. Пък и се съмняваше, че „булдогът“ Мак щеше да бъде по-отзивчив. Тогава си спомни Чарли — милия, чудесен Чарли Ейкънс, толкова дружелюбен и готов да дава сведения. Дали беше участвувал в товаренето на „Дракон“? Видял ли я бе онази нощ? Защо не я позна? Каза, че телефонът му го има в указателя. Ще му се обади и ще го попита. А ако не е бил на смяна, може би ще успее да го придума да разбере кои са били.

С усилие насочи отново вниманието си към сепарето.

— Казахте, че пътуването надолу по реката е било нормално, но все пак — имаше ли нещо, което да ви е накарало да си задавате въпроси? Отклонение от курса? Или закъснение? Или нещо друго от този сорт?

— Не. Според доклада на Бреговата охрана, който прочетох, е следвал неотклонно курса си. Потънал е на една-две мили от морското трасе. За щастие то е оживено и екипажът е успял да сигнализира един минаващ кораб. И още преди да сте ме попитали, ще ви кажа, че не срещнахме много шлепове.

— Моля?

— Брадатият мъж искаше да знае за шлеповете, които се движат из делтата на юг от града. Но на практика единствените шлепове, които срещнахме надолу по реката, бяха боклукчийски.

— Разбирам. Бреговата охрана е излязла с доклад относно потъването?

— Да.

Запита се защо не е намерила копие от него в архиви на компанията. Или пък е имало, но тя не го е забелязала?

Този въпрос още не й даваше мира, когато се прибра вкъщи. Веднага улови аромата на дафинов лист и подправки. Явно нещо се задушаваше в глинено гърне. Баща й беше в антрето и държеше телефонната слушалка до ухото си. Обаче, щом я видя, я остави обратно на вилката.

— Тъкмо звънях в конюшнята, за да проверя дали си тръгнала насам.

Реми се стресна, по бързо се съвзе и му се усмихна с престорен укор, опитвайки се да не мисли за това, че за малко да я хванат в лъжа.

— Защо го правиш? Казах, че ще бъда у дома за обяд! — Свали ръкавиците си. — Имам чувството, че ме следиш по-зорко, отколкото когато бях тийнейджър.

— Не е вярно.

— Нима?

— Дори да е така, то е само защото е съвсем нормално да се безпокоим след начина, по който изчезна наскоро.

— Обещавам да не изчезвам пак, така че спрете да се безпокоите.

— Реми — появи се майка й откъм трапезарията, — стори ми се, че чух гласа ти. Тъкмо казвах на Нати, че сигурно няма да успееш за обяд. Как мина ездата? — Разглеждаше дъщеря си малко озадачено. — Очаквах да се върнеш измръзнала до кости, с почервенели от студа бузи и нос, но ти изглеждаш… отлично.

— Ягуарът има отопление. Посъвзех се по пътя за вкъщи. — Хвърлих поглед към кухнята. — Задушени скариди ли подушвам?

— Да. Ще кажа на Нати, че си тук. Сигурно първо ще поискаш да смениш тези дрехи за езда…

— По-късно. Сега съм много гладна.

Всъщност яденето беше последното нещо, за което би помислила, но се предполагаше, че от физическо натоварване човек огладнява и ако искаше да продължи да се преструва, че е прекарала сутринта в езда, трябваше да се прави на гладна.



Час по-късно, освежена от душа, Реми седеше в леглото си, загърната в атлазен халат и с тюрбан около главата, а папката с копията на документите от архива на компанията лежеше разтворена пред нея. При първото бързо претърсване не намери копие от доклада на Бреговата охрана. Започна да преглежда отново.

Чуха се две бързи почуквания. Като обезумяла дръпна кърпата от главата си и я хвърли върху книжата, за да ги скрие. Вратата се отвори.

— Нати! Стресна ме. — Разсмя се смутено и отметна с пръсти влажната коса от челото си.

— Първо почуках.

— Знам.

— Къде са ти ботушите?

— В гардероба. Защо? — Реми се намръщи и се измъкна от леглото, когато видя, че Нати веднага се насочва натам.

— Защото е по-добре да ги почистя, преди да са изцапали — с тези думи отвори вратата на килера и влезе.

— Няма нужда! — В този момент Нати се появи с ботушите в ръка. Като се изключи малкото бял прах от мидените черупки по пътя върху дигата, подметките бяха сухи и чисти. Нати веднага го забеляза. — Вече ги почистих — обясни Реми.

Прислужницата поклати недоверчиво глава, отиде до канапенцето и взе тъмнокафявото велурено сако за езда, което бе метнато на облегалката.