За съжаление това бе почти единствата полезна информация, която успя да получи. Човекът, с когото бе разговаряла, заяви, че не знае как може да се открие къде е бил акостирал даден кораб преди повече от пет месеца. Даже не беше сигурен дали комисията пази такива данни, след като нямаше изискване корабите да ги уведомяват, че напускат пристанището. Каза й, че вероятно служителите на доковете следят за такъв тип информация.

Което я бе върнало там, откъдето бе тръгнала — кой док и кой служител?

Ако обаче е била там, когато са товарели „Дракон“, все някой от пристанищните работници трябваше да я е забелязал. Ако можеше да открие хората, които са били на смяна онази нощ и да разговаря с тях!

Изглеждаше напълно възможно. Реми се усмихна, осъзнавайки, че няма никаква логика да започне да разпитва от точно този петролен док — той бе чисто и просто вторият, на който бе попаднала. Входът към първия бе затворен и нямаше дежурен на вратата, така че се бе принудила да продължи по-нататък. Опита се да не мисли още колко такива докове имаше, а да се съсредоточи върху този.

Един път, достатъчно широк, за да мине по него моторна кола, водеше до средния кей. Без да обръща внимание на табелата „ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА“, Реми тръгна по него и продължи покрай табелите „ВЛИЗАНЕТО БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ ЗАБРАНЕНО“ и „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

Колкото повече приближаваше танкера, толкова по-силна ставаше миризмата на петрол. Здрави въжета прикрепяха кораба към бетонния кей, а от него до откритата палуба бе провесен подвижен мост. На самия танкер нямаше признаци за някаква дейност, като се изключеха трите тръбопровода, които свързваха петролопровода на дока с резервоарите на кораба.

Реми забеляза двама мъже и зави към тях. Беше си представяла, че е много по-оживено — както на пристаните за товари.

— Хей, госпожо! — излая някакъв глас отзад.

Реми настръхна, внезапно почувствувала студения полъх на реката по бузите си, усетила влажния дъх на мъглата и видяла тъмнината около себе си — тъмнината на онази нощ. Беше сигурна, че някой я е изненадал тогава — точно както сега.

Завъртя се и се втренчи в мъжа с лице на булдог. Не беше същият! Носеше тъмносини куртка и панталони, над колана му висеше бирено шкембе.

— Какво правите тук? Не видяхте ли табелите? Никой няма право да влиза тук без разрешение.

— Зная. Търсех някой, който да ми даде разрешение. Вие можете ли? — Усмихна му се подкупващо. Но това явно не му направи никакво впечатление.

— Трябва да отидете при техническия ръководител, Том Хейз, но днес го няма.

— А вие? Вие какво правите?

— Аз отговарям за товаренето и експлоатацията.

— Тогава може би ще ми отговорите на няколко въпроса…

— Вижте, госпожо, не организираме туристически обиколки и не позволяваме посещение. Трябва да напуснете обекта!

— Няма ли поне да ми кажете дали товарите, или разтоварвате този кораб?

— Товарим го. — Мъжът сви устни и изсвири пронизително с уста, после извика и направи знак с ръка. — Чарли! Ела тук!

При звука от изсвирването двамата мъже на дока се обърнаха и по-ниският изприпка. Накривената му спортна фуражка, пружиниращата му походка и жилавата му фигура създаваха впечатление за младост. Ала когато се спря пред тях, Реми забеляза дълбоките бръчки, които възрастта и природните стихии бяха издълбали върху лицето му и осъзна, че е по-близо до шейсетте, отколкото до трийсетте.

Той й хвърли любопитен и приветлив поглед.

— Какво има, Мак?

— Трябва да придружиш тази дама до колата й.

— С удоволствие.

Реми понечи да възрази, но съобрази, че само ще настрои Мак срещу себе си. Този мъж явно бе упорит и като нищо щеше да я изхвърли със сила от дока, ако откажеше да напусне доброволно.

Мак се отправи към подвижното мостче на танкера и Реми погледна придружителя си.

— Много съжалявам, господин…

— Просто Чарли — настоя весело той. — Всички ми викат така. И не му обръщайте внимание. Винаги се зъби, когато сме под пара с някой кораб.

Тя се усмихна.

— Чувствувам се така, сякаш не само ми се е зъбил, а ме е и посдъвкал. — Забеляза, че капитанът на танкера е излязъл до парапета на мостиковата палуба. Мак сви ръцете си на фуния и му викна нещо. Капитанът отговори с потвърждаващ поздрав и се прибра вътре. — За какво беше това? — попита тя и пое неохотно към пътя.

Чарли сви рамене.

— Сигурно Мак му е казал, че вече може да повика лоцман.

— Лоцман?

— Да, на всеки кораб трябва да има правоспособен лоцман, който познава реката, плитчините, теченията. Три часа преди потеглянето си корабите трябва да уведомят Дружеството на лоцманите. Горе-долу след толкова време ще завършим товаренето на този танкер. Тогава, ако всичко е наред, екипажът ще докладва готовност, лоцманът ще е на борда и корабът ще тръгне надолу по реката.

— Значи лоцманът води кораба по целия му път до устието. — Реми несъзнателно забави ход и Чарли скъси крачките си, за да върви наравно с нея.

— Винаги има лоцман на борда, но не един и същ. Лоцман от Батън Руж се качва тук. В Чалмет идва ред на лоцман от Кресънт Ривър. В Пайлът Таун вече е сменен с друг. Поразително, нали?

— Не го знаех досега… — Реми си мислеше, че независимо къде е бил натоварен, „Дракон“ е плувал по реката повече от сто мили. И на някакво място по това протежение, както твърди брадатият г-н Ханкс, горивото е било разтоварено на шлепове. Ако е било така, речният лоцман трябваше да го знае. — Чарли… колко време е нужно за разтоварването на един танкер като този тук?

— Не бихме могли да го разтоварим за по-малко от двайсет и четири часа.

— Толкова дълго? — Реми спря изненадана.

Чарли се изкиска.

— Доскоро бяхме доволни, ако свършим тази работа и за три дни.

— Променя ли се нещо, ако разтоварвате на шлепове, вместо в петролопровода?

— На практика не. Скоростта на разтоварване е една и съща.

— А тези лоцмани? — Те сигурно имаха някакъв дневник и можеха да й кажат, къде е бил натоварен „Дракон“ и дали е спирал някъде при пътуването си надолу по реката. — Как може да ги намери човек?

— По телефона.

— Искате да кажете, че ги има в телефонния указател?

— Да. Трябва да погледнете в Жълтите страници. Там ще намерите телефонните номера на трите офиса на Дружеството на лоцманите.

— Значи пръстите ми ще свършат работата — промърмори на себе си Реми и се усмихна, осъзнала, че вече няма нужда да обикаля петролните докове, за да разбере откъде е потеглил корабът.

— Прощавайте, какво казахте? Не ви чух. — Чарли махна с ръка към един малък бял пикап, който форсираше, за да изкачи наклона на дигата.

— Нищо. — Реми се спря до колата си и изчака пикапът да отмине. Когато той се изравни с нея, шофьорът внезапно удари спирачка и закова няколко метра по-нататък.

Вратата веднага се отвори и се появи мъж с тъмен костюм и вратовръзка и очила със златни рамки.

Той изгледа намръщено Реми. Съдейки по дълбоките бръчки между веждите му, тя реши, че той много по-често се мръщи, отколкото се усмихва. Тутакси се стегна, готова да посрещне още една лекция за неупълномощените посетители.

— Реми? Познах те. Какво правиш тук?

Господи, той ме познава! Не беше очаквала това и отново го огледа дискретно, опитвайки се да си спомни нещо. Изглеждаше около четирийсетгодишен. Тъмна и сресана назад коса. По лицето му нямаше никакви особени белези, ако не се смятаха тънките устни. Изражението му бе доста самонадеяно.

— Каква изненада! Не очаквах да те срещна тук! — Реми се преструваше, че го познава, за да спечели време.

— И аз не очаквах да те срещна тук. Какво те води насам? — опита се да се усмихне той, но това явно му беше чуждо. Колко жалко, помисли си Реми, би го нарекла красив, ако не беше това намръщено чело.

— Какво ме води тук ли? — Осъзна, че не може да му каже истината. Щом я познава, значи познава семейството й, а не искаше той да им разкаже с какво се занимава тя.

— Приятелка пише книга и ме помоли да й помогна в проучванията. Един от героите е от флотата, а тя смята, че разбирам от тези неща.

— Твоя приятелка? Коя?

— Работи в музея…

— Разбирам. — Беше ли го убедила? Не можеше да разбере и се опитваше да прикрие колко неудобно се чувствуваше от острия му изучаващ поглед. — Получи ли необходимата ти информация? — Мъжът погледна към Чарли, сякаш разбрал, че той я е предоставил.

— Струва ми се, че да. — Реми извади ключовете за колата от джоба на сакото си и погледна многозначително към пикапа, чийто мотор работеше на празен ход. — Няма да те задържам. Зная, че си зает, а пък аз имам среща с един кон.

— Довиждане, Реми!

Реми изчака камионетката да потегли, после погледна към Чарли.

— Много ми е неприятно, когато става така.

— Какво искате да кажете?

— Познавам го, но не мога да си спомня името му.

— А, това е Карл Мейтланд.

— Разбира се! — Беше й смътно познато, но не можеше да си спомни защо и откъде. Протегна ръка. — Благодаря ви, че ме изпратихте до колата, Чарли, и че така търпеливо отговорихте на всичките ми въпроси.