Името на Коул не фигурираше никъде. Не разбираше дали това означава, че по Нова Година вече са били скъсали; или пък че не е имала нужда да си записва неща, свързани с него.

Не намери дневници. Не се и беше надявала. Дори и сега не изпитваше никакво желание да повери мислите си на хартията. Нямаше и никакви списъци на задължения. Ако съдържанието на тези чекмеджета бе отражение на живота й, явно е водила много безгрижно съществувание — без отговорности и задачи.

Винаги ли бе оставяла други да вършат нещата вместо нея? Например Нати, която готвеше, оправяше леглото и стаята й и се грижеше да има чисти кърпи в банята. И приходящите прислужници, които чистеха къщата, перяха и гладеха. Или майка й, която планираше ястията, ръководеше домакинството, организираше вечерните партита и се грижеше в стаите да има свежи цветя. Баща й, чичо й, братовчед й…

Беше ли помагала някога в нещо? Освен да присъствува на събранията на управителното тяло? Винаги ли бе оставяла другите да задоволят потребностите й, на тях ли бе оставяла цялата работа и грижи по параходната компания? Сега обаче осъзнаваше, че някъде се нуждаят от нея. И това я измъчваше. Дали в резултат на обвиненията на застрахователната компания не беше се добрала до нещо? Или по-рано? В резултат на критиките на Коул за невежеството й по отношение на финансовото състояние на компанията?

Ужасна ирония на съдбата. Дочу стъпки и неясни гласове. Бързо грабна последния брой на „Харпърс Базар“ от пода до канапето и пъхна копието от вестникарската статия между страниците му. Секунда по-късно на вратата се почука леко.

— Влез.

Както и очакваше, бяха родителите й — баща й във вечерно облекло с бяла вратовръзка, а майка й с розова шифонена рокля и наметната със сребърна лисица. Щяха да ходят на някакво парти — едно от десетките по време на карнавалния сезон, който започваше на шести януари и завършваше на Марди Гра — „Блажния Вторник“.

— Искахме да ти се обадим, че излизаме. — Сибила Жарден й отправи загрижена усмивка. — Сигурна ли си, че ще се чувствуваш добре сама?

— Аз съм на двайсет и седем години! — После Реми се сети, че не трябва да изглежда прекалено бодра и весела или прекалено нетърпелива да остане сама. — Струва ми се, че вече съм достатъчно голяма, нали?

— Да, но… Като си болна и…

— Имам само леко главоболие… Сигурно от умора. Нищо сериозно, уверявам те.

— Все пак ще ти звъннем по-късно по телефона, за да се уверим, че си добре — намеси се баща й.

— Не, няма нужда. Решила съм да изключа моя апарат, за да не ме безпокои.

— Смятам, че е разумно — съгласи се той. — Ако ти потрябваме, знаеш къде сме.

— Да. Гейб излезе ли вече? — Беше й се сторило, че е чула колата му, но не беше сигурна.

— Преди десетина минути.

Когато Фрейзър тръгна към вратата, Реми бързо каза:

— Забавлявайте се и не се тревожете за мен. Нищо няма да ми стане.

Майка й се посуети още малко. После излязоха. След потеглянето на мерцедеса Реми почака за всеки случай още десет минути, после пресече хола на втория етаж и се насочи към спалнята на родителите си. За момент се втренчи в масивната месингова топка на вратата. Сърцето й се пръскаше, а стомахът й се свиваше. Завъртя топката и се вмъкна вътре. Чувствуваше се като крадец.

Запали лампите и отиде право до бюрото. Отгоре му имаше овална табличка с дребни пари, празно портмоне, джобно ножче и връзка с пет-шест ключа. Реми се усмихна победоносно и взе връзката.

После се върна в стаята си, облече тъмносин панталон и спортен пуловер, взе от гардероба бежовото велурено яке и излезе от къщата.

След няколко минути беше в Международния търговски център, пред входа на управлението на Кресънт Лайн.

Първият и вторият ключ не влязоха в ключалката. Прескочи следващите два с емблемата на Мерцедес. Опита направо петия. Завъртя го и вратата се отвори.

Лампите светеха. Дали беше нарочно, заради сигурността, или някой ги беше забравил, преди да излезе? А може би имаше посетител? Реми се спря на прага на приемната и напрегнато се ослуша за скърцане на стол, шумолене на хартия, тракане на компютърна клавиатура, кашлица. Нищо. Тишина. Все още несигурна, затвори безшумно вратата и продължи крадешком напред, усещайки изведнъж колко силен може да бъде звукът от шумоленето на дрехите й, колко суха е устата й и колко са се напрегнали мускулите й.

Явно беше сама. Задиша по-спокойно. Погледна към компютърния терминал. Няколко натискания на клавишите й щеше да получи цялата информация, която искаше. Само да можеше да въведе кодовете за достъп.

Отиде до шкафа с архива. Заключен! Тръгна по редицата от чекмеджета, дърпайки ги едно подир друго. Заключено, заключено, заключено — всичките бяха заключени. Спря се разочарована срещу последния шкаф и прокара ръка през косата си.

Служителите сигурно имаха ключове. Отнасяха ли ги със себе си? Да ги пуснат в чантите или джобовете си и след това да се окажат затрупани на дъното или в химическото чистене? Не биха постъпили така. Сигурно ги държаха в бюрата си. Намери една връзка в първото чекмедже, което отвори, и се захвана за работа.

Отне й петнайсетина минути, за да проумее системата на регистриране, и още двайсет и пет, за да събере всички документи, отнасящи се до последното пътуване на танкера. От митническата декларация взе имената на членовете на екипажа и се прехвърли към архива на ведомостите, за да измъкне досиетата на всички.

Не искаше да губи време да изучава всички документи сега, затова включи копирната машина и прегледа бегло книжата, докато я чакаше да загрее. Всички изглеждаха прости и разбираеми — списък на запасите със съответните фактури, сметка за товара от суров петрол и копие от разплащателния чек, сметки за гориво и морски услуги, копия от някакви разрешителни, лични картони. И все пак нещо я безпокоеше. Беше изкопирала вече всички документи и половината от личните досиета на екипажа, когато осъзна какво е то.

Напъха копията в една папка, за да ги вземе със себе си, върна оригиналите на място и започна да преглежда сведенията за наемане, за да провери дали не се лъжеше. Не се лъжеше.

Екипажът бе плувал на борда на „Кресънт Дракон“ за пръв и последен път — всички, от капитана до последния моряк, никога преди това и никога след това не бяха работили за компанията. Съдейки по досиетата, това не беше необичайно за един моряк, помощник-капитан или дори капитан. Но цял екипаж? Съвпадението беше подозрително, много подозрително.

Реми се втренчи в имената на членовете на екипажа, повечето от които бяха най-вероятно корейски, и си помисли колко забавно и колко мъчително бе да осъзнае, че точно това бе очаквала да открие. Но сега й се искаше да не е така.

Питаше се къде ли са тези хора сега. Вероятно пръснати по петте океана. И сигурно със значителни суми в джобовете си, за да мълчат.

Екипажът трябва да е бил наясно какво става — поне офицерите. А моряците трябва да са се досетили.

Реми разбираше, че шансовете й да издири някой от екипажа са нулеви. Може би Хауърд Ханкс бе успял да разговаря с някой от тях. Може би така е получил и доказателството си, че е извършено мошеничество. Но най-вероятно не е. Защото иначе щеше да знае със сигурност дали суровият петрол е разтоварен на шлепове, или в петролопровод.

Може би Гейб имаше право. Може би Ханкс не разполагаше с нищо повече от голи подозрения. Може би се опитваше да подплаши някого. Коул…

Отиде до прозореца. Нощният мрак бе като огледало на внезапната самота, която изпита. Загледа се в блещукащия Алджиърс. Отдолу беше Испанският площад с осветения фонтан. Широката черна лента на Мисисипи правеше дъга, очертана от светлините на двата бряга.

Тогава видя отблясъците по реката. Отначало си помисли, че са от ферибота. Сетне осъзна, че са светлини на кораб.

Внезапно видя един затъмнен кораб, обвит от мъгла, и два мъжки силуета до перилата. Трябваше й цяла секунда, за да осъзнае, че образът е само в съзнанието й. Имаше бели букви на носовата част. Те изписваха името му.

— Моля те, господи, позволи ми да ги прочета — прошепна тя.

КРЕСЪНТ ДРАК…

— А какво искаше да направя? Да я изблъскам ли?

Ланс! Мили боже, не трябваше да я открие тук. Огледа обезумяла осветеното помещение. Къде да се скрие? Страничната врата!

— Като че ли ти доставяше удоволствие.

— По дяволите, Джули! Трябва ли да минаваме през това всеки път, когато излезем вечер? — Реми притича до бюрото. Грабна чантата си, преметна я през рамо и притисна папката до себе си.

— Трябва да си поласкан, че след седем години брак все още те ревнувам.

Реми се спусна към страничната врата. Когато я стигна, дочу тихото равномерно бръмчене. Копирната машина! Беше останала включена!

— Никога не съм обичал зелени очи, Джули.

Реми се втурна обратно. Щракването на копчето й се стори много шумно. В следващия миг беше пак при вратата. Леко я открехна. Но когато се опита да мине безшумно през тесния процеп, чантата й се удари в рамката.

— Какво беше това?

— Кое?

Реми затвори. Не смееше да диша.

— Стори ми се, че чух нещо. — Гласът на Ланс се приближаваше, съпровождан от звука на твърди, широки крачки. Следваше го почукването на високи токчета.