— Реми, на теб ти се събра много миналата седмица. Решихме, че няма да те безпокоим. И сме били прави. Виж как се разтрепери.

— Това е защото съм бясна! — помъчи се да укроти треперещите си ръце, като ги обви около студената изпотена чаша. — Трябваше да ми кажете!

— Може би… Но тъй като не си свързана с компанията…

— Но съм свързана с Коул — както не пропусна да изтъкне и г-н Ханкс.

— Какво точно каза той?

— Едва ли не обвини Коул, че стои зад тази застрахователна машинация, и предположи, че аз може да съм видяла или чула нещо подозрително.

— А ти какво каза?

— Какво можех да кажа? Малкото, което си спомням. Реми взе миниатюрната сабя, на която бе набодена маслинка и започна да мушка кубчетата лед.

— Това ли му каза?

— Казах му, че не си спомням нещо необичайно. Не му обясних защо.

— Това ли е всичко?

— Какви са тези въпроси, Гейб? Сега ти ли ме подлагаш на кръстосан разпит?

— Разбира се, че не. — Усмихна й се така мило, че й стана неудобно, дето му се бе троснала. — Просто от любопитство. Не ми харесва да те виждам така напрегната и разстроена. Точно това се опитвахме да избегнем.

— Вярно ли е, Гейб? — Гледаше го сериозно, с настойчива молба. — „Дракон“ умишлено ли е бил потопен? Мошеничество ли е това? Коул замесен ли е?

— Честно да ти кажа, Реми, не знаем. Разбира се, не искаме да го вярваме, обаче… Не мога да си представя, че застрахователната компания би отправила обвинения, без да има някакво доказателство за престъпление, макар че не успяхме да разберем какво е то. Случайно Ханкс да ти е споменавал нещо?

— Не. За съжаление не го попитах дали има някакво доказателство… Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че казаното от него е само догадка.

Гейб се замисли, разклати разсеяно чашата си и ледчетата изтракаха. Сетне сви рамене.

— Може би просто пускат въдици — отпи от питието си.

— Въдици? Защо?

— Застрахователни афери със стари и обикновено натоварени догоре кораби стават много по-често, отколкото на застрахователните компании им стиска да признаят, и е почти невъзможно да бъдат доказани, тъй като доказателството се намира на „двайсет хиляди левги под водата“. Може би „Дракон“ добре пасва на този шаблон.

Не го вярваше, а смяташе, че и Гейб не го вярва. Той просто се опитваше да омаловажи нещата заради нея.

— Ами ако Ханкс е прав, Гейб? Ако аз наистина зная нещо?

— За тая работа ли? — Изгледа я скептично. — Щеше да ни кажеш, Реми. Ако не на мен, то на татко.

Но може и да е мълчала — не непременно, за да предпази Коул, а за да му даде възможност да оправи тихо нещата. Дори може да го е заплашвала, че ако не го стори, ще разкаже на семейството си какво знае и това ще им даде основание да поискат оставката му — или да развалят договора и да го изгонят, ако откаже сам да се оттегли. Изобщо имаше дузина причини, поради които може да е мълчала. Може би затова е решила да отиде сама във Франция за няколко дни — за да има време да помисли и да реши какво е най-добре да направи.

— Неспокойна си? — Хвана ръката й и я стисна. — Не се тревожи!

— Защо не кажеш на Мисисипи да започне да тече обратно?

— Не се тревожи, Реми. Първо на първо, нищо не можеш да направиш. И второ, трябва да насочиш цялата си енергия към това да оздравееш по-бързо, а не да се занимаваш с тази работа. Ние ще се справим. Окей?

Ако я беше потупал по бузата и й беше казал да не напряга хубавата си главичка, посланието му щеше да бъде от ясно по-ясно: остави сериозните неща на мъжете. Но това беше нейният живот и нейният бизнес. Обаче Гейб никога нямаше да погледне така на положението. Не можеше.

— Ще ме държиш в течение, нали? Толкова неща са ми мътни сега, че няма да понеса да остана в неведение.

— Обещавам ти, че щом имаме някакви сигурни факти, ще ти ги съобщя на минутата.

Което означаваше, че ще й казва само неща, които биха я успокоили. Ако искаше нещо повече от една смекчена версия на истината, тя трябваше да го открие сама.

22.

На следващата сутрин веднага щом майка й отиде във фризьорския салон както всеки четвъртък, Реми се отправи към градската библиотека — сграда от сив бетон и стъкло, образец на архитектурата от петдесетте години, която се намираше на ъгъла на булевардите „Тюлейн“ и „Лойола“.

Първо прегледа набързо вестникарската бележка. Описанието на потъването на „Кресънт Дракон“ бе поместено на трета страница и заемаше малко повече от половин колона, очевидно не го бяха сметнали за голяма новина, защото нямаше загинали, нито смела спасителна операция, екипажът не бе прекарал мъчителни дни в лодките, а и изливането на петрол не беше голямо. Ако корабът не беше собственост на местна параходна компания и не беше потънал в Мексиканския залив, сигурно нямаше да му посветят повече от един абзац.

Прочете още веднъж статията. По думите на капитана — някой си Тайтъс Едуард Бартолъмю от Корнуол, Англия — комбинацията от амортизацията на плавателния съд и бурното море е предизвикала разрушение в корпуса на танкера. Приблизително в 22.00 часа на 9 септември корабът започнал да се пълни с вода. Когато двайсет минути по-късно помпите се оказали неспособни да се справят с водата и танкерът започнал да потъва, капитанът дал заповед за напускането му. След дванайсет часа минаващ товарен кораб забелязал сигналните ракети и взел на борда си екипажа. При претърсването на района, предприето от Бреговата охрана, били намерени някои останки, но не и разливане на петрол.

Единственото малко подозрително нещо, което Реми откри в бележката, беше невъзможността да се излъчи сигнал за помощ — радиото било отказало точно в този момент. Макар че и по-рано били регистрирани проблеми с връзката… Може би един много удобен факт?

Какво всъщност се бе надявала да открие? Не знаеше. Някаква улика? И да имаше такава в статията, тя не го бе забелязала. Въпреки това поиска копие и зачака принтерът да го отпечата.

Откъде да тръгне? Архива на компанията? Там със сигурност бяха имената и адресите на всички членове на екипажа на „Дракон“. Но как да се добере до него? Никога преди това не се беше интересувала от параходния бизнес и ако просто отидеше и пожелаеше да види документите, щеше само да привлече вниманието върху себе си и своето разследване. Точно това искаше да избегне.

Когато се прибра у дома предишната вечер, Гейб вече беше там. Още с влизането си чу, че двамата с баща й пак спорят за нея.

— Не ме интересува как тоя Ханкс я е проследил. Но това променя нещата. Реми отива в клиниката! Искам я далеч — далеч от всички тези въпроси и обвинения.

— Не е това начинът, татко. Тя трябва да бъде тук, за да можем да я наглеждаме.

— Клиниката е най-доброто място. Твоето мнение не ме интересува.

— Татко, тя вече каза, че няма да отиде. Ако се опиташ да я принудиш, ще се бори. Особено сега… Това ли искаш? Да се скараш с нея? Ще направиш грешка.

— Фрейзър — намеси се колебливо майка й, — той може би е прав.

Баща й въздъхна дълбоко.

— Не зная. Просто не зная.

— Къде е Реми? — попита тогава майка й с безпокойство.

— Не знам. Тръгна си преди мен. Изпратих я до колата й…

Реми избра точно този момент, за да влезе.

— Няма да повярвате, но чак на средата на пътя към летището осъзнах, къде съм. Изобщо не внимавах, сякаш очаквах, че колата знае пътя.

По-късно никой не спомена за клиниката или за Хауърд Ханкс — във всеки случай, не и пред нея. Семейството й явно бе решено да я закриля от тази „неприятност“ с „Дракон“. За нейно добро, разбира се.

Може би винаги се бяха отнасяли така с нея, но този път нямаше да им го позволи. Твърденията за мошеничество вероятно бяха бедата, която усещаше. Беше сигурна, че знае нещо — може би нещо, което ще оправдае Коул, или ще докаже, че е виновен. Не можеше просто да седи така, да кърши пръсти и да чака паметта й да се върне.

Ако обвиненията в мошеничество бяха справедливи, със сигурност бяха замесени повече хора. И някъде трябваше да има доказателства за това. Може би в, документацията на компанията?

Но отново възникваше въпросът, как да се добере до нея. Това беше проблемът.

Плати за копието от вестникарската статия и си тръгна. Пристигна вкъщи двайсет минути, преди Сибила да се върне от фризьорския салон.



Буквите на разпечатката се замъглиха пред очите й. Но това вече нямаше значение. Беше я прочела толкова пъти, че я знаеше наизуст. Реми отпусна копието върху скута си и плъзна поглед по спалнята. Тъмнината напълно я преобразяваше.

После погледна часовника на нощното шкафче и въздъхна. Времето вървеше като охлюв. Помисли си дали да не прерови отново чекмеджетата на малкото писалище, но цял следобед се бе занимавала с това и не бе открила почти нищо — банкови отчети, банкови чекове, малко хартия, пощенски пликове, едно-две писма, вероятно от приятелки, на които явно не се бе наканила да отговори, и адресник, изпълнен с имена и телефонни номера на хора, които не можеше да си спомни; имаше и две страници, посветени на семейните рождени дни и годишнини. И един календар — бележник, но записките бяха малко, само за януари. Те съдържаха ангажименти за вечеря, събирания, мероприятия в музея, час при зъболекаря и завършваха с данните за полета й до Ница.