Реми отиде до ъгловия прозорец. Седна с лице към Бърбън Стрийт и с гръб към апартамента на Коул. Брадатият Хауърд Ханкс се намести на още топлия от неговото доскорошно посещение стол и вдигна два пръста към бармана:

— Кафе.

Реми постави чантичката си върху масата и сключи ръце върху нея.

— За ваше сведение, г-н Ханкс, бях в чужбина и се върнах вчера, така че не съм се крила от телефонните ви обаждания, както намеквате. Сигурна съм, че са ви го казали.

Реми реши да не признава, че не са я информирали за тези обаждания. Предположи, че покрай безпокойството и облекчението от нейното завръщане у дома, семейството просто бе забравило. А що се отнася до тази сутрин, вероятно е била в банята, когато той е идвал. Обаче това не обясняваше защо не й казаха, че е искал да я види.

— Да, споменаха ми, че сте във Франция, но никой не пожела да ме информира къде точно се намирате.

Можеше да му обясни, че не са знаели, но нямаше желание да го осведомява за престоя си в болницата, нито за амнезията. Пристигна барманът с кафетата. Реми отмести чантичката си и той ги постави пред тях.

— Сметана или захар?

— Не, благодаря! — обхвана с ръце дебелата керамична чаша. — Казахте, че искате да ми зададете няколко въпроса, г-н Ханкс. За какво?

— За потъването на „Дракон“.

„Дракон“. Беше чувала това име. Марк Жарден го бе споменал тази сутрин в солариума. Какво беше казал? Нещо за страхове, че застрахователната компания може да изпълни заплахата си и даде гласност на случая. Когато го бе попитала за подробности, чичо й бе представил работата като типичен спор със застрахователна компания по предявен иск, по който тя се опитва да се измъкне от плащането. Обаче… на пристанището Коул бе характеризирал загубата на „Дракон“ като „всяко зло за добро“ и бе обяснил, че с парите от застраховката е купил нов кораб. Платила ли бе всъщност застрахователната компания по иска?

— Какво за потъването на „Дракон“?

— Какво знаете за това?

— Длъжна ли съм да зная нещо за това?

— Вие сте акционер и директор на Кресънт Лайн, нали, г-це Жарден?

— Да.

— Тогава ми кажете какво знаете.

— За кое?

Той я стрелна с очи и се усмихна кисело.

— Не се правете на глупава блондинка, г-це Жарден. Зная, че сте завършили с много добър успех колежа Нюкъм.

— Щом сте ме проучили чак дотам, г-н Ханкс, трябва да знаете, че само формално съм директор. Почти не познавам операциите на компанията. Никога не съм си правила труда да се включа в семейния параходен бизнес.

— С други думи, искате да повярвам, че не знаете нищо за „Дракон“. — Скептицизмът в гласа му бе по-гъст от речна мъгла.

— Зная, че сме загубили един кораб. Също така зная, че застрахователната компания е създала затруднения при плащането по иска ни.

— А вие нямаше ли да постъпите така, ако откриехте, че някой по мошенически начин е прибрал парите за несъществуващ товар, след като умишлено е потопил в дълбоки води кораба, който уж го е превозвал, за да прикрие този факт?

Смаяна от обвинението, тя възкликна:

— Това е смешно! Защо изобщо някой ще го прави?

— За да получи два пъти парите за един и същ товар.

— Два пъти? — Преструваше се на объркана, но мозъкът й трескаво обмисляше намека му. — Страхувам се, че не ви разбирам, г-н Ханкс. Какво точно искате да кажете?

— Че танкерът е бил празен, когато е потънал, г-це Жарден. В някакъв момент от времето между натоварването му тук, в Ню Орлиънс, и потъването му в Залива, товарът от суров петрол е бил свален, след което съдът е бил потопен — вероятно с помощта на експлозиви, поставени на подходящи места.

— Но не го знаете със сигурност, нали? — Разговорът в солариума! Спомни си, че баща й, Гейб и Марк искаха да открият с какво доказателство разполага застрахователната компания, ако изобщо има такова.

— Г-це Жарден, има два основни начина за потопяване на кораб — да се отворят крановете и да се наводни, което може да отнеме двайсет и четири часа, или да се взриви дъното му с експлозиви, при което потъва за минути.

— И вие смятате, че точно това е станало с „Дракон“? — Отпи малка глътка кафе. Питаше се дали е вярно и си отговаряше, че не може да бъде. Значи ето защо семейството й бе толкова загрижено. Това бяха сериозни обвинения.

— Готов съм да се обзаложа.

Реми поклати глава.

— Не виждам много смисъл в теорията ви. А и какво бихме спечелили? Защо ще потопяваме нарочно един от корабите си само за да получим пари за товара, който твърдите, че не е бил на борда?

— „Дракон“ бе стар танкер, г-це Жарден. Вероятно след още няколко пътувания щеше да отиде за отпадъци. Сигурно сте получили повече пари от застрахователната компания, отколкото щяхте да вземете, ако се бяхте опитали да го продадете… Да не говорим, че тогава трябваше да платите и данък за сделката.

— Но щом е бил стар и в толкова лошо състояние, значи лесно е можел да се пропука в бурята и да отиде на дъното заедно с товара си от суров петрол.

— А защо тогава няма изтичане на петрол?

— Може би резервоарите му — или както ги наричате — не са се пробили! — Реми остави чашата си на масата и я стисна здраво. — Във всеки случай тези обвинения срещу Кресънт Лайн са нелепи. Семейството ми никога не би се забъркало в такава непочтена дейност.

— А Коул Бюкенън? — Спокойно зададеният му въпрос й подействува като удар с чук.

— Коул — повтори автоматично тя. Направи опит да се засмее, за да се пребори с шока, от който стомахът й се сви. — Не ми казвайте, че подозирате, че той стои зад така описаната застрахователна машинация.

— А защо не?

— Защото е абсурдно. Какво ще спечели?

— Пари, разбира се.

— Как? Застрахователната компания. Тя би платила директно на Кресънт Лайн — освен ако не намеквате, че той краде компанията.

— Не директно. Но би могъл да продаде пратката суров петрол, да я разтовари на шлепове надолу по реката — или в някой петролопровод — и да си присвои парите. Вашата компания няма да загуби нищо, тъй като чрез застраховката ще получи компенсация.

— Не вярвам! — И все пак си спомни забележката на Гейб, че името на Коул е било свързано с някакви съмнителни сделки в миналото.

— Защо?

— Защото не вярвам! — Тя обичаше Коул. Как би могла да повярва? Дали обаче не е по-близо до истината да се каже, че просто не иска да го повярва. Без да издава съмненията си, Реми продължи: — Щом мислите така, трябва да представите подозренията си на Коул, а не на мен.

— Направих го. Той отрича.

— Тогава защо разговаряте с мен? Както вече ви казах, нямам нищо общо с комп…

— Но имате нещо общо с Коул — усмихна се той. Поне на Реми й се стори така. Беше трудно да се разбере при тази гъста сребриста растителност около устата му. — Спокойно може да се каже, че познавате Коул Бюкенън доста добре — толкова добре, че посещавате апартамента му.

— Не е тайна, че ние с Коул се срещаме и не виждам какво общо има това с цялата работа.

— Помислих си, че той може да е казал или направил нещо необичайно през последните месеци — да ви е подарил скъпо бижу или пък да е започнал да харчи по-нашироко; да е имал някакви странни телефонни разговори… Изобщо нещо смущаващо.

— Не си спомням. — И това беше истината. Разбира се, тя не му каза, че има амнезия.

— Помислете си. И ако си спомните, имате телефона. Непременно ми се обадете. Не искам да си имате неприятности заради това.

— Звучи почти като заплаха, г-н Ханкс.

— Сигурен съм, че знаете какво е съучастник. — Стана, извади пачка банкноти от джоба си, измъкна оттам две от по един долар и ги пусна на масата. — Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, г-це Жарден. Ще поддържаме връзка.

Останала сама на масата, Реми си задаваше въпрос след въпрос. Вярно ли беше? Имаше ли мошеничество със застраховката? Това ли беше бедата, която усещаше? Взел ли беше участие Коул? Тя знаела ли е? Поради тази причина ли е скъсала с него? Дали е видяла, или чула нещо, както предполагаше брадатият г-н Ханкс. Заради тази работа ли беше толкова важно тя да бъде тук, в Ню Орлиънс?

— Още кафе, госпожице?

Стресна се, погледна към потъмнялата стъклена кана, в ръката на бармана и поклати глава.

— Не, благодаря.

Когато стигна до „Ла Луизиан“, шокът от сведенията вече бе преминал. Влезе във фоайето и забеляза Гейб до широкия, блестящ махагонов бар в средата на елегантната зала. Оглеждаше се. Щом я видя, взе две питиета й посочи с ръка тихата ъглова масичка. Срещнаха се там.

— Крайно време беше! Започвах да се безпокоя. Закъсня с почти петнайсет минути!

— Задържаха ме.

— Така си и помислих.

Реми отвори чантичката си, извади визитната картичка на детектива и я сложи на масичката.

— Какво е това? — Той я вдигна небрежно и настръхна.

— Откъде я взе? — Попита го с преиграно безразличие.

— Г-н Ханкс ми я връчи лично.

— Срещнала си се с него?

— Да. Имаше няколко въпроса към мен — затвори с щракване чантичката, — за застраховки, мошеничество… и потъването на „Кресънт Дракон“. За което и вие разговаряхте тази сутрин с татко и чичо Марк. Защо не ми разказахте? Защо всички твърдяхте, че няма причини за безпокойство, след като сте знаели много добре как стоят работите?