— С топаз, нали? — Още преди Коул да успее да кимне в знак на потвърждение, тя знаеше, че това беше брошката, която носеше онази вечер в Ница. — Коул, а защо скъсахме? За какво се скарахме?

— Заради същото, за което се карахме винаги — твоето семейство и неговата разрушителна алчност. Сега… — Не довърши мисълта си, лицето му се помрачи. — Погледни се. Вече настръхна.

Беше прав. Тя не се опита да скрие гневната искра, която запали думите му.

— А ти какво очакваш, Коул? Това е моето семейство!

— И ето ни отново в задънена улица.

— Отношението ти не беше такова в Ница. Защо? Защо се промени така, откакто се върнахме? Тази сутрин на дока. След това в кабинета. Защо ме отблъскваш? Защо?

Той я изучаваше мълчаливо известно време.

— Снощи… на летището… когато те видях отново отдадена изцяло на семейството си, осъзнах, че никога няма да ме обичаш достатъчно, за да вярваш в мен и да разчиташ на мен повече, отколкото на тях.

— Как можеш да говориш така? Аз те обичам!

— По свой начин, да.

Сложи ръка на устата му.

— Не е вярно. Обичам те по всякакъв начин.

Отстрани ръката й от устата си. Пръстите му я стиснаха здраво.

— Не го прави по-мъчително, отколкото е, Реми. Не знаеш колко много ми се иска да ти повярвам.

— Можеш да ми вярваш! Когато ме удариха онази нощ, носех брошката, която ти ми подари. Разбираш, нали? Нямаше да я нося, ако още ти бях сърдита и ако не исках да бъдем отново заедно.

Той издаде гърлен стон и я привлече към себе си. Устата му се притисна настойчиво върху нейната, езикът му задълба вътре и Реми откри, че нищо не се е променило от хотелската стая в Ница — изпита същото чувство за удовлетвореност на дълбока нужда.

В спалнята Коул сам я съблече. Не й позволи да му помага. Беше нещо, което искаше да извърши той. Сваляше дрехите й една по една, докосваше я, галеше я. Тя беше прекрасна със стегнатите си гърди, идеално съответстващи по големина на шепата му, с източените си бедра, с топлата гладка кожа. Гледаше я, изучаваше златистия блясък на кафявите й очи и виждаше там яркия пламък на любовта.

Издърпа покривката на сини райета на леглото, вдигна Реми и нежно я положи в средата. Отстъпи назад и започна да се съблича. Тя го наблюдаваше с полузатворени очи, опряла се на лакти. Имаше великолепно тяло — мъжествено и гладко. Облегна се назад на възглавниците, примряла в очакване. Желанието в очите му се усилваше и когато остана напълно гол, пред нея дръзко се появи и последното свидетелство за това.

Коляното му докосна леглото и дюшекът хлътна под тежестта му. Наведе се и положи гореща целувка върху корема й, от която тя цялата настръхна. Ръцете й се протегнаха.

Искаше да бъде нежен, да направи целувката сладка и продължителна, но Реми толкова му бе липсвала… Беше така изгладнял за нея… Зацелува я жарко по челюстта, после по шията, ароматът й го упояваше. Устата му отново намери нейната, устните й се разтвориха, търсещи и жадуващи ласките на езика му.

Обхванат от яростно желание да докосва, да целува и да вкусва, той я придърпа към себе си с ръце и крака и двамата се отпуснаха в леглото. Коремът и гърдите й се притиснаха към него. Сладкият женски мирис и сладкият женски вкус го подканваха.

Ръцете му се плъзнаха по разпиляната й коса. Обичаше това усещане за коприна и цветя. Галеше тялото й, вземаше в шепите си гърдите й, а тя се извиваше под неговите ловки пръсти. Устата му нежно смучеше, зъбите му нежно хапеха. Тя се гърчеше, пръстите й потънаха в косите му, за да го държат близо. Посегна надолу и го докосна. Ръката й обвиваше и галеше. Чу стона й на диво удоволствие.

— Люби ме, Коул…

Един мускул на страната му трепна, когато осъзна, че тя го убива бавно и нежно. После проникна в нея, по-дълбоко и по-дълбоко. Стоновете му се загубиха в нейните. Искаше да я люби бавно, съвършено. Искаше да му принадлежи този път за дълго. Намаляваше тежестта си, опирайки се на ръце, мускулите му трепереха от усилието да се обуздае, но тя притискаше бедра към него. Не й беше нужна сдържаност. Искаше го целия.

Потъна в нея. После отново и отново. Темпото се ускоряваше. Удоволствието ставаше все по-силно и по-силно, докато накрая избухна в тях, разпръсквайки ги на безброй нажежени чувствени късчета.

21.

Реми облече копринения индийски жакет и закопча единственото копче. После погледна към Коул, който лежеше върху бледосините чаршафи. Известно време наблюдаваше равномерното повдигане и спускане на гръдния му кош. Усмихна се леко. Още я топлеше усещането за задоволеност. Седна до него и бавно и безшумно се наведе напред, решена да прекъсне дрямката му. Зарови лице в ухото му.

— Пак заспа върху мен — обвини го нежно, почувствувала как ръката му се плъзга по гърба й.

Ръката му спря.

— Какво е това? — Обърна лицето си към нейното и намери ъгълчето на устата й. — Какви са тези дрехи? Не съм ги свалял, за да ги облечеш пак!

— Разбирам — докосна с устни устата му, избягвайки опита му да си изпроси целувка, — но трябва да тръгвам.

— О, недей! — Обгръщащите я ръце се стегнаха, за да я задържат. — Ще останеш тук при мен… в ръцете ми… в леглото ми. — Подсилваше всяка пауза с възбуждащо захапване на врата й.

— Много ми се иска… — Затвори очи. Изкушаваше се да си свали отново дрехите и да пропълзи обратно при него под завивките. — Но не мога! — Въздъхна със съжаление, сложи ръце на здравите му гърди и се понадигна. — Имам среща с Гейб в четири и половина, а вече е четири.

— Няма проблем. — Ръката му отиде на бедрото й. — Звънни му и му кажи, че не можеш. Кажи му, че е изникнало нещо. То си е така — каза дяволито той, изви глава и погледна многозначително към доста забележимата изпъкналост на чаршафа.

Реми също погледна натам и му се усмихна.

— Един път никога не ти стига, нали?

— С тебе никога.

Отлично разбра какво иска да каже. Независимо колко добре се познаваха телата им, всеки път откриваха нови тайни.

— Трябва да се срещна с Гейб! — Каза го неохотно.

Дяволитият поглед изчезна от сивите очи. Коул я погледна с молба и желание.

— Остани с мен, Реми!

— Това ми е първата вечер, откакто се върнах. Трябва да я прекарам със семейството си.

Ръцете му спряха да я галят.

— Влизаш във форма, Реми. На първо място за теб все стои семейството.

— Нека не спорим за това. — Заплахата да се скарат вече беше налице, чувствуваше го по абсолютното спокойствие в гласа му.

— Права си. Безполезно е — каза сухо той, след което се насили да се усмихне.

След още една целувка и няколко прошепнати думи тя си тръгна.



На тротоара пред апартамента на Коул, Реми вдиша въздуха, напоен с хилядите миризми на Квартала — от мухъла на миналото до ароматичните подправки на настоящето. Дългите лъчи на залязващото слънце хвърляха бяла светлина върху старите сгради. Великолепен ден, реши Реми и потегли.

Когато зави на ъгъла по „Бърбън“, някаква ръка я хвана за лакътя. Реагирайки инстинктивно, Реми премести чантичката си и вместо да се опита да се измъкне от предполагаемия крадец, налетя върху него. Рамото й се удари в нещо твърдо и някой изсумтя от изненада, отпускайки хватката си. Тя освободи ръката си и в същия момент успя да зърне с периферното си зрение човека със силно прошарената брада.

Обърна се с лице към него.

— Кой сте вие? Какво искате? Защо ме следите?

Съзнанието й регистрира няколко неща наведнъж: грижливо подстригана, силно прошарена брада, дебел врат; едро туловище и широки плещи, които контрастираха с момчешки тънките бедра; остри бледосини очи. Те веднага й напомниха за инспектор Арман.

— Аз ще задавам въпросите, ако нямате нищо против, г-це Жарден. Вие сте Реми Жарден, нали? Веднага го разбрах, когато ви видях на балкона тази сутрин.

— Кой сте вие?

— Хауърд Ханкс. — Извади с два пръста една визитна картичка от малкото си джобче и й я подаде. Реми й хвърли един поглед, после видя и портфейла, който той разтвори, за да се легитимира. Беше детектив, работещ за застрахователна компания.

Реми отново погледна визитната картичка и усети как стомахът й се свива, а в главата й забиват предупредителни камбани. Глупава работа! Та тя дори не знаеше какво искаше той от нея. Но защо имаше чувството, че трябва да скрие нещо. Какво?

Взе картичката му и се опита да спечели време.

— Обикновено на улицата ли заговаряте хората, г-н Ханкс?

— Само онези, които откажат да говорят с мен по телефона и твърдят, че са неразположени, когато ги потърся у дома им. — Посочи с ръка входа на едно кафене, при което проблесна златната му халка. — Може ли да ви почерпя едно питие?

Тя се поколеба.

— Имам среща в четири и половина…

— Няма да отнеме много време.

— Добре. — Но не спокойната настойчивост в гласа му, която й даваше да разбере, че той няма да приеме „не“, я накара да се съгласи, а съзнанието, че трябва да разбере за какво става дума, да открие причината за своето чувство за беда.

Влезе в бара пред детектива. Миришеше на бира, уиски и цигари. Липсваше каквато и да било претенция за изисканост — стените бяха опушени, по кръглите дървени маси бяха издълбани инициали и дати, столовете евтинееха, а старият плот вероятно бе от махагон под напластената мръсотия.