— Бях на деветнайсет години. Обичах това, което мислех, че е.

Не прие краткия му отговор. Съзнаваше, че така той иска да прикрие старата болка.

— Разкажи ми за нея, Коул.

— Няма нищо за разказване. — Този път той успя да се освободи от ръката й, претърколи се и седна с гръб към нея.

— Струва ми се, че има. — Тя също седна, но не направи опит да го докосне. — Как се запознахте?

Последва дълга пауза и Реми си помисли, че той пак ще откаже да обсъжда този въпрос. Но тогава думите дойдоха — неохотни, стегнати.

— Обичаше бокса — ударите, кръвта, блестящите от пот тела. За нея това беше примитивно и вълнуващо. Видя ме как се боксирам. След това ме чакаше навън… Беше толкова изискана… Различна от другите, които бях срещал… Струва ми се, че това ме заслепи.

— И започнахте да се срещате?

— Не толкова често. Посещавах колежа, работех, за да се издържам, и освен това се боксирах, за да изкарам някоя пара отгоре. Нямах много свободно време за срещи. В повечето случаи тя идваше да ме гледа в тренировъчната зала. След това отивахме някъде да пием по бира. По-точно аз пиех бира, а тя чаша вино. Изглеждаше, че за нея няма значение, че нямах пари за вечеря в „Антоан“. Достатъчно бе това, че сме заедно — поне аз си мислех така.

— Но се оказа, че не е така? Как го разбра?

— Един следобед направих грешката да отида да я видя у дома й — една от онези хубави къщи близо до парка Одъбон. Шокът, изписан по лицето й, когато ме видя в антрето… никога няма да го забравя. И гневът, който последва. „Как си се осмелил да дойдеш да ме безпокоиш в къщата ми!“ Целият почервенях и си тръгнах. — Отметна глава назад и се загледа в тавана. — Може и да изглежда смешно, но най-много ме заболя от това, че й бях разказал преди това за баща ми. Аз…

— Баща ти? Умрял е, когато си бил на осем години, нали така ми каза?

— Да.

— Как?

Обърна глава и я погледна. В изражението му имаше суровост и непримиримост.

— При челен сблъсък с друга кола, управлявана от един много виден — и много пиян — бивш сенатор от вашия квартал.

Реми пое рязко въздух. Знаеше за кого става дума. Сенаторът бе един от най-близките приятели на баща й — неговата политическа кариера бе съсипана от автомобилна катастрофа, която го бе оставила парализиран. Като малка бе слушала много пъти историята. — Но винаги съм смятала, че…

— … че баща ми е бил пияният? Лъжа. Знам го със сигурност. Бях там.

— В колата?

— Да.

Тя се втренчи в него. Припомни си шока, паниката, ужаса, които изпита през онзи ден на езерото, когато видя как годеникът й, Ник Остин, се преобърна със скутера. Сърцето й се пръскаше, докато чакаше да излезе на повърхността и да й махне, че всичко е наред. Но той не се показа. И започна претърсване. Цели четири мъчителни часа, преди да намерят тялото му. Тогава откри колко крехък и несигурен е животът. Това бе едно от нещата, които я тласнаха обратно към семейното огнище — към стабилността там. Това се бе случило преди три години, тогава тя бе на двайсет и четири. А колко по-тежко трябва да е било да загубиш някого, когото обичаш, когато си само на осем!

— Коул… — прошепна го, споделяйки страха и болката му.

— Бяхме ходили в зоологическата градина. Майка ми беше на работа и не дойде с нас. Връщахме се вкъщи. Беше започнало да вали. Изведнъж ни заслепиха фарове. Спомням си, че баща ми извика нещо. След това се пресегна и ме притисна към седалката. После имаше звън на стъкло и метал… — Направи пауза и задавено си пое дъх. — Татко лежеше в скута ми. Навсякъде имаше кръв. Разбирах, че се нуждае от помощ, но не можех да отворя вратата. Измъкнах се през страничния прозорец. Дойдоха полицаи, хванах единия и го заведох до колата да помогне на татко. Тогава другарят му го повика: „За бога, Хъдзън, ела бързо тук! Няма да повярваш кой е карал другата кола!“ Ченгето пъхна в ръката ми една окървавена носна кърпа и ми каза да я притискам във врата на баща си. Чух го да възкликва: „Господи, това е сенаторът!“. После другото ченге: „Да, и е пиян като казак.“ По нататък си спомням само, че плачех и държах кърпата върху врата на баща ми, но не можех да спра кръвта. Тя беше навсякъде по ръцете ми… Бях много малък. Не успявах да се справя, а полицаите така и не дойдоха да ми помогнат. Бяха прекалено заети със спасяването на сенатора.

И Реми разбра, че заедно с живота на сенатора те бяха спасили и репутацията му, хвърляйки вината върху другия шофьор, който е бил мъртъв и не е могъл да се защити.

Не каза нищо. Просто прегърна здраво Коул.



След като преживя мислено случката отново, Реми изпита същата болка. Въздъхна дълбоко и откри, че е стиснала облегалката на дивана. Вдигна глава и погледът й попадна върху тъмния екран на телевизора. Изведнъж настръхна.

— А веднъж гледахме телевизия, но… не беше филм. — Смръщи чело от усилието да си спомни, обърна се към Коул и внезапно се сети. — Тебе гледахме! Интервюираха те за местните новини. Защо? Почакай… — Усмихна се облекчено. — По случай годишното коледно празненство за служителите на компанията. Ти го беше организирал на борда на един от корабите ни. По всички палуби имаше гирлянди от лампички. Беше толкова необикновено, че телевизионната станция бе изпратила водещата да отрази събитието.

Реми се обърна и отново се втренчи в телевизора. Сякаш виждаше интервюто — Коул стои на палубата на кораба, облечен с поло и сако. Вятърът развява косата му. Камерата сякаш смекчава острите му черти и им придава, спокойна сила и воля.

— Този празник е страхотен, г-н Бюкенън — казва водещата, зашеметяващо привлекателна негърка. — Как решихте коледното празненство на вашите служители да бъде на борда на един от вашите кораби?

Коул й отправя една от редките си усмивки.

— Градът ни предлага толкова много забавления, че лесно се пропуска фактът, че пристанището на Ню Орлиънс е на второ място по активност след нюйоркското. А понякога дори го надминаваме. Компанията винаги се е гордеела, че Ню Орлиънс е нейно базово пристанище още от създаването й преди повече от сто и петдесет години. Но когато човек прекарва повечето от времето си зад бюрото в една канцелария, той е склонен да забрави това. Наскоро осъзнах колко много от нашите служители — да не говорим за техните семейства — никога не са имали повод или възможност да стъпят на палубата на някой от корабите ни… Когато започнахме да планираме коледното празненство тази година, видях идеален шанс да поправим положението и да припомним на всички какво е Кресънт Лайн.

— Приблизително преди три месеца загубихте един от корабите си? Това изигра ли някаква роля при вземането на решението?

— Вярно е, че един от нашите танкери потъна в Залива по време на буря — за щастие без загуба на човешки живот или вреди за околната среда. Което означава, че имаме още една причина за радост в този сезон на празници.

След това негово заявление репортерката приключи интервюто и Реми се завъртя на канапето и го прегърна радостно.

— Отлично се справи! Как умно го каза за значението на Ню Орлиънс като пристанище и едновременно с това направи реклама на компанията. Винаги съм си мислила, че чичо Марк е специалистът по връзките с медиите! — смушка го в ребрата. — Но не съм сигурна, че ми хареса как флиртуваше с репортерката.

— Това не беше флирт, а просто пускане в ход на чара — отвърна той с леко самодоволна усмивка. — В бизнеса понякога трябва да се играе твърдо, а понякога — меко.

— Никога не си играл меко с мен!

— Надявам се да е било така — разсмя се той и в очите му проблесна пламъче.

Тя отново го смушка.

— Нямах предвид това.



Не можеше да си спомни какво се е случило после, макар че се досещаше.

— Заедно ли прекарахме Коледа?

— Бъдни вечер.

— Какво правихме? — Приближи до коженото кресло и остана права там.

— Отидохме до община Сейнт Джеймс и наблюдавахме как палят огньовете по дигата.

— За да осветяват пътя на Дядо Коледа. — Спомни си традицията, започната от първите заселници. Те палели огромни огньове покрай река Мисисипи, за да помогнат на Дядо Коледа да намери пътя към новите им домове. Усмихна се вътрешно, спомняйки си момченцето — на не повече от седем години, — което се бе присмяло на цялата тази работа.

— Не вярваш ли в Дядо Коледа? — го бе попитал Коул.

— Не!

Тогава Коул бе приклекнал и му бе казал:

— Няма значение… защото Дядо Коледа продължава да вярва в теб. Той винаги ще вярва в теб.

Когато Коул се бе изправил, Реми го бе запитала:

— Ти още вярваш в Дядо Коледа, нали?

— Разбира се! — И тя подозираше, че наистина вярва.

Осъзнавайки, че Коул говори, Реми направи усилие да се върне към настоящето.

— … се прибираше в апартамента и си разменихме подаръците. После отидохме заедно в църквата на нощната служба.

— Ти какво ми подари? — Имаше усещането, че е било нещо специално.

— Старинна брошка.

Смръщи се. Сигурна бе, че тази брошка е свързана с някакъв семеен спомен.

— На майка ти?

— На баба ми.

Пое рязко въздух и несъзнателно попипа с ръка шията си.