— Не. Ще…

— Не ми казвай. Струва ми се, че мога да позная. Ще отидеш на площад „Канал“, за да опиташ да изкупиш „Сакс“ и „Гучи“.

Беше толкова сигурен, че Реми се намръщи.

— Какво те кара да говориш така?

— Винаги се отдаваш на лудо пазаруване, когато си разстроена.

— Наистина ли?

— Наистина — заяви той весело. — Бих ти предложил да ти нося покупките, но имам малко канцеларска работа, която трябва да довърша. Защо не се срещнем в „Ла Луизиан“ и да пийнем по нещо в, да кажем… четири и половина? Така ще имаш почти три часа.

— Добре — съгласи се тя, макар че нямаше желание да пазарува.

На другия край на линията Гейб се поколеба, като че ли бе почувствувал неохотата й.

— Реми… няма да се загубиш или отново да се скиташ около доковете, нали?

— Не. Обещавам — усмихна се тя.

— Добре. Значи ще се видим в четири и половина.

— В „Ла Луизиан“.

Когато тръгна да излиза от административните помещения на музея, някаква млада, малко над двайсетте жена с черна коса, късо подстригана на бретон, бързаше насреща й. Тя спря рязко и възкликна радостно:

— Реми! Кога се върна?

— Снощи. — Чудеше се кое е това момиче.

— Как беше на Ривиерата? Очаквах да те видя с великолепен тен, заради който ние, бедните работнички, да се пукнем от завист. Страхотен комплект! От Франция ли го взе?

— Беше в гардероба ми… — Нямаше представа откъде го бе купила.

— Да имах гардероба ти! — жената огледа с неприкрито възхищение тъмнозеления индийски жакет, който Реми бе съчетала с тъмносиня пола и червен колан. — Искаш ли да пийнем някъде по чаша кафе? Имам около час, докато дойде групата, която трябва да водя, а умирам от нетърпение да чуя за Карнавала в Ница. И там ли е така готино като тук?

— С най-голямо удоволствие ще… — започна Реми, сетне млъкна и на устата й се появи принудена усмивка. — Много ми е неудобно. Сигурна съм, че те познавам, но… Не мога да си спомня коя си. Виждаш ли, аз… — поколеба се, но нямаше друг начин, освен да го каже без заобикалки — имам амнезия.

Челюстта на момичето увисна от изненада.

— Ти се майтапиш!

— Иска ми се да беше така.

— О, господи! Ти не се майтапиш! За бога, какво се е случило? Как? О, Реми, трябва да ми разкажеш. — Посегна да хване ръката й и се разсмя малко смутено. — Забравих. Ти не ме помниш. Аз съм Тина Джанели. Двете с теб започнахме да работим тук горе-долу по едно и също време.

След като каза това, направо я повлече обратно към административните помещения, настани я на една маса и отново настоя да й разкаже всичко. Реми я осведоми накратко, придържайки се към основните факти, и в заключение каза:

— Днес дойдох в музея с надеждата да намеря нещо познато, но се почувствувах като външно лице.

— В известен смисъл ти беше външно лице тук напоследък — заяви Тина, ровейки с пръсти в косата си. — Рядко идваше повече от два-три пъти седмично, и то само за няколко часа. Съвсем не както в началото. Разбира се, тогава обстоятелствата бяха други.

— Други? В какъв смисъл?

— Дойде да работиш тук малко след като годеникът ти се удави. Мисля, че си искала да потънеш в нещо и миналото ти се е сторило подходящо. Съвсем не искам да кажа, че това е било само едно развлечение. Струва ми се, че наистина ти доставяше удоволствие. Господи, когато не помагаше за обиколките, ти убеждаваше разни семейни приятели да дадат назаем или да дарят някой предмет на музея — особено за павилиона за петдесетте години на деветнайсети век или за изложбата за Карнавала.

— Но ти каза, че напоследък съм загубила интерес към работата си тук?

— Не точно загубила интерес. Просто имах усещането, че вече не намираш тук предизвикателствата, които си търсила. — Направи пауза и се усмихна извинително. — Май не успях да се изразя добре, но… сякаш го имаш за развлечение, обаче не го намираш за достатъчно стойностно, за да се превърне в делото на живота ти. Разбираш ли ме?

— Горе-долу — промълви Реми замислено и вдигна рамене. — Кой знае? Тази амнезия може да се окаже добро нещо и да ме накара да се огледам по-критично и да реша какво точно искам.

— Дано да е така. Честно казано, винаги съм се питала защо не си се включила в семейния параходен бизнес, но предполагам, че след като живеете заедно, не ти се иска и да работиш с тях всеки ден. — Изведнъж лицето й просия. Хрумна ми нещо. Защо да не дойдеш с мен на обиколката? Поне би точно това ще ти помогне да си спомниш!

Реми погледна големия часовник на стената.

— Няма да мога. Уговорих се да се срещна с брат ми в четири и половина, ще пийнем по нещо…

— Така ли? Колко хубаво! Макар че така и не мога да разбера защо е нужно някаква криза да разтърси семейството, та да почнат хората да се отнасят внимателно един към друг. Вероятно защото все сме заети със собствения си живот. Когато майка ми я сполетя онази ужасна злополука миналото лято, брат ми долетя вкъщи. Седнахме и си поприказвахме — за пръв път от години. Научих толкова много неща за него, които не съм подозирала.

— Хей, Джанели — викна някой от портала, — групата ти е тук.

— Вече? — възкликна тя и погледна часовника. — Гледай ти, подранили са. Трябва да тръгвам. — Изправи се. — Звънни ми, окей? И не се извинявай с амнезията. Имаш номера ми в адресника си — Джанели, на буквата Д.

— Няма да забравя! — Реми я последва навън.

Слънцето беше ярко и топло — нетипично за сивия, влажен и тъжен нюорлиански февруари. Обаче Реми не беше в настроение да му се наслаждава.

Докато чакаше на ъгъла да отмине една от многото теглени от мулета коли, погледна назад през рамо към музея и погледът й попадна на входа точно когато мъжът с прошарената брада излезе забързано оттам, спря се и огледа улицата. Забеляза загрижеността и разочарованието му и си каза, че сигурно човекът, с когото е имал среща, не е дошъл. И тя изпитваше подобни чувства, примесени с обезсърчение.

Започваше да се съмнява в преследващото я чувство, че някъде отчаяно се нуждаят от нея. Започваше да подозира, че този натрапчив вътрешен импулс всъщност е само едно желание да осмисли живота си. Да, това беше разумно, доста разумно.

И все пак съществуваше онзи човек в Ница, с когото се бе боричкала. Защо? За какво? Кой беше той? Описанието на свидетелите беше толкова неопределено, че подхождаше почти на всекиго — включително и на брадатия мъж.

Реми въздъхна и секунда по-късно осъзна, че върви прекалено бързо. Забави крачка и се огледа, за да се ориентира. Беше на Сейнт Ан. Плъзна очи по старите, гладко измазани сгради. Тук-там мазилката бе изпопадала и отдолу се показваха червени тухли. Покрай бордюра от едната страна бяха паркирали коли. Когато наближи една стара висока порта, Реми се запита дали от другата й страна има двор.

Пред една от издрасканите врати бяха струпани кофи за боклук и пластмасови торби с отпадъци, из които ровеше котарак с дълга козина. Видя я и се сви, готов да побегне. Гледаше я подозрително със зелените си очи. Като се изключи едно бяло петно на шията му, целият беше черен.

Огромен. Крайчето на лявото му ухо бе отхапано и Реми предположи, че под дългата му козина се криеха още много белези от рани.

Тя се усмихна. После се сети нещо.

— Ти си Том, нали? Ти си котаракът на Коул.

Направи крачка към него. Той наостри уши, показа ноктите си, изсъска, махна с опашка и скочи върху кофата за боклук. След това се метна върху старата дървена порта и се прехвърли през нея ловко и бързо.

Наистина ли беше котаракът на Коул? Коул живееше в Квартала. Беше почти сигурна. И смътно си спомняше, че апартаментът му се намира някъде на Сейнт Ан. Огледа отново старата порта за коли, зад която бе изчезнал котаракът. Това ли беше сградата?

Няколко крачки по-нататък беше входът. Реми се поколеба малко. После бутна вратата. Пред нея се откри широко студено помещение. Отсреща имаше френски прозорци с предпазни решетки. Отдясно се намираше стълбището за втория етаж.

Реми влезе и забеляза пощенските кутии. Погледна първата — на нея имаше табелка с номер 1А и името К. Бюкенън.

Нямаше звънец, а само голямо медно чукче във формата на ревящ лъв с тежка гривна. Гледа го известно време, сетне посегна към него. Пръстите й несъзнателно бръкнаха в устата на лъва… и напипаха ключа, скрит в кухината. Когато го пъхна в ключалката и го завъртя, Реми си каза, че не влиза незаконно в жилището на Коул, а че просто иска да види дали апартаментът му й е познат и дали ще предизвика у нея някакви спомени.

Добре смазаната врата се отвори безшумно. Влезе и я затвори след себе си. Дневната представляваше мъжка смесица от тежки мебели и изящни кожени дивани и кресла в тъмните оттенъци на кафявото.

Огледа се и забеляза спортната литография в рамка, която висеше на нивото на очите върху гладката стена с канелен цвят. Изображението представляваше боксов мач на открито, множество добре облечени мъже се бяха скупчили около ринга, образувайки море от цилиндри. В центъра двамата боксьори в плътно прилепнали панталони и с грижливо сресани коси стояха един срещу друг. Реми веднага се досети, че това е литографията, пристигнала в деня, когато тя бе отишла в кабинета на Коул, за да го покани на обяд.