Бебето седеше и го гледаше с широко отворени учудени очи. Косата му беше тъмна и гъста, с издайнически червеникав блясък. Малко се мръщеше, сякаш изразяваше досадата си, че е било изненадано, сетне хвана копринения край на едно одеяло и помаха с него.

Броуди отметна мрежата и прокара пръст по гладката бузка.

— Юнак си ти, Жан-Люк! — Докато отдръпваше ръката си, момченцето посегна към нея и изписка от удоволствие, тъй като я хвана. После се опита да се изправи. Броуди почувствува напрежението му и се усмихна. — Малък си още.

Тогава пъхна ръце под мишниците на момченцето и го изправи. После го взе — малко несръчно, дори ръката му за момент се оплете в дългата рокля.

— Някой трябва да каже на майка ти, че в това нещо приличаш на момиче — промълви Броуди и в отговор получи още един намръщен поглед. — Но като се вземе предвид колко си тежък, няма съмнение, че си момче.

Мръщенето се смени с радост. Жан-Люк се втренчи в устата и брадичката на Броуди и вдигна ръка да ги изследва. Малките пръстчета стиснаха долната му устна. Броуди се освободи и потупа леко момченцето под брадичката със собственото му юмруче. Жан-Люк избухна в смях, който премина в широка усмивка. И на Броуди му се искаше да се засмее, но удоволствието, което изпитваше, бе толкова дълбоко и толкова безгранично, че го задави. За миг притисна детето до себе си и докосна с устни слепоочието му, вдишвайки бебешката миризма на чисто.

Изведнъж усети, че го наблюдават. Погледна през рамо към вратата за хола. Адриен беше там — облечена в черно, точно такава, каквато я бе видял за последен път на гробищата. Цветът й отиваше, защото открояваше тъмната й коса, черните й очи и светещата белота на кожата й.

Думите не идваха. Погледът й се премести от него към бебето в ръцете му, после обратно върху лицето му.

— Исках да видя сина си…

Тя не каза нито дума, изражението й остана спокойно и сдържано, но в очите й блестеше нещо — радостни и горди сълзи. Погледът й премахна всички съмнения — това беше неговото дете.

Назъбена светкавица прониза тъмните облаци и освети късното следобедно небе. Последва силен гръм, от който стъклата зазвънтяха. Жан-Люк изхлипа, долната му устна се издаде напред и потрепери. След втората гръмотевица хлипането премина в плач. Той настръхна и се извъртя, протягайки ръце към майка си. Адриен се приближи и Броуди неохотно й го подаде, наблюдавайки как малките ръчички се обвиват около нея и как детето се вслушва в напевното й успокояващо „шу-шу“.

След това връхлетяха вятърът и дъждът. Броуди съзнаваше, че трябва да си тръгне, но продължаваше да стои, а през съзнанието му преминаваха хиляди „ако само“ и сърцето му се късаше при всяко едно от тях.

— Адриен? — Откъм хола се чуха стъпки и шумолене на коприна. — Жан-Люк ли плаче? Всичко наред ли е?

Адриен направи една крачка към вратата на хола и извика:

— Бурята го изплаши, лельо Зизи. — Погледна към Броуди. Очите й го умоляваха да си върви.

Той се поколеба, после протегна ръка, погали копринената коса на Жан-Люк и прокара леко пръсти по нейната ръка, която придържаше отзад главата на бебето. Усети топлината и мекотата на кожата й. Сетне рязко се обърна и излезе.

Когато напусна сушината на свода за коли, затвори вратата след себе си и се спря, съвсем забравил за пороя. Спомни си чувството, което изпита, когато държеше бебето в ръцете си, пръстчетата, които дърпаха устната му. Син! Имаше син! Закрачи по улицата. Сълзите му се смесиха с дъжда.

19.

Каляската мина през Канал Стрийт и навлезе в американския квартал. Емил Жарден седеше вдървено на кожената задна седалка, впил поглед в някаква далечна точка, без да обръща внимание на нищо наоколо. Напоследък очите му се оживяваха само когато ставаше дума за Броуди Донован. Сега се бяха оживили.

Ръцете му в ръкавици стискаха здраво бастуна със сребърна дръжка.

— Този адвокат, този… — Той направи жест с ръка, опитвайки се да си спомни името.

— Хорас Тейт — веднага му подсказа Симон Варние.

— Да, Тейт. — Ръката му се опря отново на дръжката на бастуна, който носеше повече по навик, отколкото по необходимост. Обичаше усещането за сигурност. Той беше чукчето, с което удряше по пода, за да привлече вниманието; той беше показалката, с която насочваше това внимание натам, накъдето искаше; той беше тоягата, с която раздаваше справедливост; и накрая — той беше скиптърът му. Емил Жарден черпеше сила от бастуна си.

— Този Тейт нищо повече ли не ти каза?

— Имал сведения за Кресънт Лайн. За които е уверен, че представляват огромен интерес за вас. Отказа да ми даде подробности. Недвусмислено заяви, че иска да говори лично с вас и с никой друг.

— И какво предупреждение отправи?

— Аз го нарекох предупреждение. Мосю Тейт просто категорично посъветва да не предприемате нищо срещу Кресънт Лайн, преди да сте разговаряли с него. Изтъкна, че след като неговите сведения ви станат известни, може би ще пожелаете да действувате по друг начин.

— Чудя се какво може да означава това — промърмори Емил Жарден, а сивите му вежди се свъсиха.

Симон Варние прие буквално думите му и изказа собствените си предположения:

— Знаем, че Донован се е опитал да продаде три кораба. Може би е намерил купувач. Или пък е финансиран от някакъв неизвестен източник. Ако е така, няма да е разумно да искаме да плати по полиците, които притежавате.

— Какво знаеш за този Тейт?

— Много малко. Пристигнал е в Ню Орлиънс на първи март, преди месец. Казва, че е от Сейнт Луис, но е дошъл не с речен параход, а с кораб на Донован, който спрял в Бостън, Предполагам, че така е научил някои неща.

— Но как е научил за моя интерес към него?

— Отказа да разкрие източника си.

— Ще се наложи първо да ми го разкрие. Чак след това ще говорим за другото. — Не му харесваше, дето един нов човек в града е научил така бързо, че той е силата, която стои зад смазването на Броуди Донован — бавно и мъчително, за да почувствува болката, скръбта, унижението и срама, които той, Емил, бе изпитал. Този човек бе разбил няколко живота — неговия, на Доминик и на Адриен. Справедливостта изискваше да бъде унищожен и инструментът за това унищожение да бъде един Жарден.

Когато колата забави ход, Емил вдигна глава и огледа над стърчащия си дълъг патрициански нос редицата от набързо построени дървени сгради. Досега само два пъти в живота си бе счел, че има сериозна причина да си позволи да посети американския квартал. И двата пъти се бе заклевал, че нищо не може да го накара отново да отиде при тези недодялани, шумни американци, които винаги бързаха и искаха.

— Щом този адвокат толкова много настоява да сподели сведенията си, защо не дойде във Вийо Каре? — изръмжа Жарден, когато колата спря. — Защо трябваше ние да дойдем тук, за да се срещнем с него?

— Вече обясних — каза търпеливо Симон Варние. — Хорас Тейт е сакат. След злополука в детството, не може да ползува десния си крак. Много му е трудно да се качва в кола и да слиза от кола, не може да измине и пеша разстоянието от своята кантора до вашата.

— Мисля, че сведенията, които този човек може да ни даде, няма да имат никаква стойност.

Отвътре кантората на Хорас Тейт бе също толкова скромна и груба, колкото отвън. Оръфаните юридически книги стояха на недодялани дървени рафтове, а други — в един сандък, още неразопаковани. Дъбовите дъски на голямото бюро, което господстваше над стаята, бяха издраскани. Емил Жарден тръгна право към него, без да погледне нито наляво, нито надясно. Виждаше единствено мъжа с многото лунички и гъстата сламена коса, на чието лице се появи невинна момчешка усмивка. Приличаше на младеж, току-що навършил пълнолетие, дошъл в града от низините покрай реката, чийто кръгозор е ограничен от задника на теглещото плуга муле. Това впечатление се засилваше от костюма му не по мярка и лошо завързана му вратовръзка.

— Г-н Варние, радвам се да ви видя отново — поздрави ги той по селски провлечено. — А вие трябва да сте г-н Жарден. Извинете ме, че не ставам, но с този мой крак ми е малко трудно. — Емил забеляза кривия десен крак на адвоката и двата здрави бастуна, подпрени на измазаната стена. — Моля, седнете — махна с ръка Хорас Тейт по посока на трите стола, разположени в полукръг пред бюрото.

Емил не обърна внимание на поканата и предпочете да остане прав. След като бе видял Хорас Тейт, беше сигурен, че срещата им ще е изключително кратка.

— Да не губим време, мосю Тейт.

— Съгласен съм — чу се глас някъде отзад. Жарден се обърна и се втрещи.

Броуди посрещна спокойно смаяния му поглед. Драсна една кибритена клечка и поднесе пламъка към пурата си.

— Изненада ли се?

Почервенял, Емил Жарден се обърна към адвоката.

— Какво означава това? Обида! Оскърбление! — Тропна с бастуна си по пода. — Хайде, Симон! Тръгваме си!

Обърна се и стрелна с поглед Броуди, сякаш очакваше той да го спре. Броуди само сви равнодушно рамене.

— Можете да останете, а можете и да си тръгнете. Все ми е едно. Но вероятно ще искате да хвърлите един поглед върху документите, които г-н Тейт е приготвил за вас. Може да се окажат интересно четиво.

Емил изгледа свирепо Броуди, после смушка помощника си.