— Веднага да го занесем вътре! На доктора ще му трябва куфарчето…

— Не! — Виктор не й позволи да се отскубне. — Той е мъртъв, Адриен.

— Не, това не е вярно! — Тя го изгледа гневно. Как се осмеляваше той да говори такива неща!

— Мъртъв е, заклевам се.

Без да обръща повече внимание на обясненията му, тя се изтръгна от ръцете му.

— Не ти вярвам! Не е възможно! — Не видя никаква рана — отпред по ризата му нямаше кръв. Но когато прокара ръка по гладката му буза, бе шокирана от студенината на кожата му. — Това не е вярно! Не може да бъде! — Наведе се, плъзна ръка по кръста му и внезапно замръзна, усетила нещо мокро и лепкаво.

Две ръце я хванаха за раменете и тя се остави да я отдръпнат. Погледна и видя тъмночервената течност по пръстите и китката. Беше кръв, но не топла, не ярка, не… жива.

Някъде отзад се чу мъчителен стон, който приличаше повече на животински, отколкото на човешки. Адриен се обърна и видя на стъпалата дядо си, който тежко се подпираше на парапета. Сякаш пред очите й се превръщаше в старец от гледката на трупа на своя внук — гордите му рамене се смъкнаха, гърбът му се преви, лицето му стана пепеляво като сивата му коса.

Бавно, бавно, сякаш за всяко стъпало му бе нужна всичката сила, която притежаваше, той слезе долу и се спря пред тялото. Погледна към доктора. Очите му бяха изгаснали.

— Кой го направи?

— Един янки.

Адриен се смрази.

— Кой? — настоя дядо й.

— Броуди Донован.

— Не! — промълви тя.

Като чу името, дядо й вдигна глава.

— Той жив ли е?

Докторът кимна.

— Ранен е в рамото. Нищо друго.

Адриен се опита да се зарадва, но беше съвсем вцепенена. Непрекъснато си спомняше какво бе заявил Доминик снощи в стаята й: „И ти не ми остави избор.“ Трябваше да се досети! Трябваше да си спомни непреклонния кодекс на честта! Никога преди това не бе обмисляла каква би била реакцията на брат й. Цялото й внимание беше насочено към това, да принуди дядо си да приеме Броуди.

— Доминик… — Когато произнесе името, от гърдите на дядо й се изтръгна стържещо ридание. Той се наведе, целуна бледата буза и промълви тихо и на пресекулки: — Кръв от моята кръв… Моят живот…

Видя как раменете му се тресат от беззвучни ридания. Боже мой, какво бе направила?



— Не разбирам! — Реми объркана стана от леглото и започна да се разхожда из стаята. — Нали Броуди е искал само да го рани? Какво е станало?

— Било е от онези редки неща, които никой не може да предвиди. Изстрелът на Броуди улучил Доминик в ръката, но куршумът рикоширал в костта, влязъл в тялото и преминал право през сърцето, убивайки го на място.

— Било е случайност… Ужасна случайност.

— Да, така е било.

— Сигурно Адриен е научила.

— Броуди й обяснил.

— Значи тя го е видяла още веднъж. — Реми имаше чувството, че смъртта на Доминик е сложила край на техния роман.

— За съвсем кратко — на гробището Сейнт Луис, при полагането на тялото на брат й в семейната гробница…



Небето бе синьо и безоблачно, слънцето грееше ярко, лъчите му се разливаха между бухналите корони на дъбове и магнолии и осветяваха измазаните с гипс „домове“ на мъртвите, построени близо един до друг в стройни редици. Те напомняха на Броуди къщите от двете страни на тесните улички във Вийо Каре. И тук, след смъртта си, както преди това в живота си, много поколения спяха под един и същ покрив.

Разсеяно намести черната превръзка, която стягаше рамото му. Очите му не изпускаха покритото с воал лице на Адриен. Тънката черна мрежа засенчваше чертите й, но не ги скриваше. От това разстояние те изглеждаха като изваяни от бял мрамор — студени и безжизнени. По страните й не блестеше нито една сълза.

Съвсем различна бе леля й. Нейният плач не спираше, откакто бяха пристигнали на гробището. Броуди наблюдаваше как Адриен и дядо й подкрепят скърбящата стара мома. У Емил Жарден не бе останало нищо от онзи аристократичен патриарх, с когото се бе срещнал преди малко повече от месец — очите му бяха безжизнени, а твърдата му стъпка се бе превърнала в тътрене.

Загледа се в тях за момент. Бяха се притиснали един до друг в черните си траурни дрехи, без да могат да намерят утеха. После Емил Жарден направи знак на Адриен, че вече няма нужда от помощта й. Тя отстъпи назад и го остави да отведе леля й от мавзолея.

Тръгна след тях, после се поколеба и погледна назад към фамилното име ЖАРДЕН, издялано над бронзовата врата на гробницата, украсена с лаврови листа и серафими. Остана неподвижна за една безкрайна секунда, сетне отмести с усилие поглед и отново пое след дядо си и леля си.

Това бе мигът, който Броуди бе чакал. Беше дошъл с надеждата, че ще успее да поговори с нея, макар да му бе напълно ясно, че каквото и да й каже, тя няма да може да забрави станалото. Но трябваше да говори с нея, трябваше да й каже колко много съжалява.

Хвърли поглед към сивото и обляно в сълзи лице на дядо й и излезе от прикритието си, за да пресрещне Адриен. Тя се поколеба за миг и спря.

— Трябваше да дойда. Кълна се, че не го направих нарочно. — В съзнанието му отново изплува горичката от стари дъбове, обвити със сив мъх. Видя как насочва дулото на револвера си към дългата стройна фигура на Доминик, стояща на трийсет крачки, как гледа ръката му и как натиска спусъка. Видя облекчението, което почувствува, когато ръката му потрепна, независимо от болката от куршума, забил се в собственото му рамо. После изплува гледката на затичалите се към лежащото върху зелената пролетна трева тяло, шокът, когато някой извика: „Мъртъв е!“ и собствените му протести и неверие — че изстрелът му е бил точен, че Доминик е ранен в ръката. Тогава не знаеше, че куршумът е рикоширал в костта и е поразил сърцето. — Съжалявам — завърши сковано той.

— Всеки от нас си има своята причина да съжалява дълбоко. Брат ми е мъртъв. Семейството ми е мъртво. Всичко е мъртво.

Когато тя тръгна, Броуди осъзна какво е искала да каже. И разбра, че никога повече няма да я види.



— Разбира се, Адриен не е знаела колко се лъже — заяви Нати. — Не и тогава.

— Че се лъже ли? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че е била бременна, но го е разбрала чак няколко седмици след погребението.

Реми седна на канапенцето. Парченцата от мозайката започваха да се подреждат.

— Но дори след като се е оказало, че е бременна от Броуди Донован, дядо й не й е позволил да се омъжи за човека, който е убил брат й. И това дете е причината Коул да каже, че името ни трябва да бъде Донован, а не Жарден.

— Да, но има още нещо. Всъщност въпросът Адриен да се омъжи за Броуди никога не е бил повдиган — нито от стария Емил Жарден, нито от самата нея.

— Защо? Мислех си, че…

— Забравяш за вината, която е изпитвала. От нейна гледна точка, тя е била тази, която е убила брат си Доминик. Броуди е бил само инструментът. Като се вземе предвид колко много е обичала брат си, сам по себе си този товар е бил твърде тежък за нея. Освен това се е чувствувала виновна и че с Доминик е умряло фамилното име. Ето защо, щом научила, че чака дете, се изпълнила с надежда, дори да е била наясно със скандала, срама и позора, който ще преживее, ако роди незаконно дете.

Реми бавно поклати глава.

— Не мога да си представя, че Емил Жарден се е съгласил — не и при неговата гордост и разбирания за семейна чест. Колкото и да му се е искало родът да бъде продължен, той не би могъл да понесе унижението това продължение да дойде от незаконно дете — особено пък ако то е от Броуди Донован. Разбрал е, че Броуди е бащата, нали?

— Досетил се е. Не е било особено трудно…



— Копелето, което носиш, е от семето на онзи янки, нали? — проскърца с болка гласът му. В очите му гореше отвращение. — Същият янки, който уби Доминик. Ето защо го е предизвикал на дуел.

— Не. — Спокойствието й беше като броня, която дори треперещата му ярост не можеше да пробие. Беше застанала пред него в мрачната спалня на брат си, завесите бяха спуснати. Стаята си беше същата както в онзи следобед в деня на смъртта му — дрехите за вечеря бяха поставени върху леглото, приборите за бръснене — подредени върху бюрото, легенът с вода — приготвен от слугата. Единствената промяна бяха восъчните свещи, които горяха в негова памет върху молитвения стол. Защото тук идваше дядо й да се моли. През дните и седмиците след смъртта на Доминик той прекарваше времето си в тази спалня или в семейната гробница. Беше се изолирал заедно със скръбта си и не я споделяше с никого. През цялото това време почти не говореше с другите. На масата седеше безмълвен, втренчен в чинията пред себе си, и рядко посягаше към храната. — Доминик знаеше само, че се срещам тайно с… него. — Нарочно не назова Броуди по име и заговори бързо.

— Няма значение кой е бащата, дядо. Детето ми ще се роди Жарден и ще бъде възпитано като Жарден. Няма да знае друго име, нито друго минало. Чрез него ще се продължи нашият род.

— Чрез едно копеле. — Думите бяха изговорени тихо и натъртено.

— Не, дядо. — Тя леко и спокойно се усмихна. — Този живот, който расте у мен, е воля божия. Господ ни взе Доминик и ни даде него в замяна. — Тръгна към дядо си, вдигайки ръце, но той отстъпи назад. — Никой не може да заеме мястото на Доминик. Зная. Но Бог с Неговата мъдрост ми позволи да зачена това дете.