Сетне всичко утихна. Чу се учтив ропот, после нечии стъпки приближиха. Броуди се обърна точно когато влезе учителят по фехтовка — мъж с мършаво лице и подкупващо сърдечно и приятно изражение. Под мишница носеше маската си, а в другата ръка държеше отпуснато шпага. И все пак в стойката му имаше някаква живост, която говореше за изострени инстинкти, мускули и сетива, тренирани да реагират за части от секундата.

— Броуди, колко се радвам да те видя, приятелю. Съжалявам, че те накарах да чакаш. Рядко ми се случва да давам уроци сутрин, нали разбираш. — С ловки и изящни движения постави маската и ръкавицата на писалището, а до тях рапирата. — Искаш ли кафе? Или може би чаша вино?

— Не — рязко отказа Броуди и веднага заговори за целта на посещението си. — Нуждая се от твоя съвет, Пепе — каза той, обръщайки се свойски към именития учител по фехтовка Хосе Лула. Испанец по рождение, той се различаваше от повечето от петдесетината учители по калдъръмената улица Иксчейндж Ели. Не се обличаше екстравагантно, не се държеше като денди и не се опитваше да бъде приет в креолското общество. Нещо повече, спестяваше пари и ги влагаше в различни начинания — дъскорезница, бакалия, кланица, пивница. Така Броуди се бе запознал с него. Някога бил моряк. Сега мнозина го смятаха за най-добрия фехтувач в Ню Орлиънс.

— Искаш съвета ми? Поласкан съм, Броуди.

— Предизвикаха ме.

Казвайки тези думи, Броуди си спомни студеното изражение на Доминик Жарден, когато се бе изправил пред него преди един час до кантората на Кресънт Лайн и бе хвърлил ръкавицата си в лицето му. Без показен гняв, без думи. По най-вежлив начин, в пълно съответствие с предписанията на кодекса за дуелите.

— Бил си предизвикан? Това е чудесно, приятелю! Поздравления!

— Чудесно ли? Не виждам нищо чудесно.

— Разбира се, че е чудесно. Значи най-накрая са те приели. Не се предизвиква човек, когото не считаш за равен. Кой е противникът?

— Доминик Жарден.

Черната вежда на Пепе рязко се повдигна.

— Труден противник. Участник в много дуели. Спечелил ги е всичките. Имаш късмет, че той те е предизвикал. Получаваш правото на избор на оръжието. Предполагам, че ще избереш пистолети.

— Няма да се бия с него.

Испанецът замръзна. Погледът му стана суров и студен.

— Трябва!

— По дяволите, не мога, Пепе! Затова съм при теб. Затова исках да те видя. Ти познаваш процедурите. Трябва да има някакъв начин, нещо вътре в този проклет кодекс за дуелите.

— Ако мосю Жарден се съгласи да приеме извиненията ти за това, което си казал или направил и което го е обидило, тогава няма нужда от дуел и никоя от двете страни не губи честта си. Обаче извинението трябва да бъде направено в предписания срок. Срещнете ли се на полето на честта, вече е късно.

— Можеш да забравиш за извинението — въздъхна Броуди. — Той няма да го счете за приемливо.

— Тогава трябва да се биеш с него!

— Не мога…

— В такъв случай те съветвам да се качиш на някой от корабите си и да напуснеш това място, мосю Донован, защото, ако откажеш да се срещнеш с него, значи си страхливец. И си свършен човек тук, във Вийо Каре. А ми се струва, че и американците ще загубят уважението си към теб.

— Няма да напусна!

— Ти потърси съвета ми. Аз ти го дадох. Щом се страхуваш…

— Не се страхувам от него, Пепе. Ако не беше замесено друго лице, щях да съм готов да се срещнем с него с пушки на поле колкото носна кърпичка. Но случаят не е такъв.

Испанецът го изгледа с любопитство.

— Има и друг замесен? Кой?

— Сестра му. Адриен. Възнамерявам да се оженя за нея, Пепе. Сега виждаш ли колко абсурдно е положението? Каквото и да избера, губя. Ако откажа да се срещна с него, ще ме обявят за страхливец. Не съм сигурен, че ще мога да го понеса даже след като зная, че не е вярно. И се съмнявам, че Адриен ще понесе този срам дори и да осъзнае, че съм го направил заради нея. Ти сам изтъкна, Пепе, че ще съм свършен човек в този град, ако обаче се омъжи за мен, тя също ще е свършен човек. От друга страна, ако приема предизвикателството, Адриен никога няма да се съгласи да се омъжи за човека, който е убил брат й.

— Убил? — засмя се Пепе Лула. — Ах, тези американци с тяхната представа, че всеки дуел трябва да завърши със смъртта на единия. Честта е защитена с първия нанесен удар, с първото пускане на кръв — едно одраскване по бузата или ръката е достатъчно. Не вярвай на историите, които сигурно си слушал. Бил съм се на много дуели и много рядко съм нанасял смъртоносна рана. Повечето ми противници продължават да се разхождат наоколо, кичейки се с белезите от срещите си с мен.

Броуди се поколеба, сетне постепенно се усмихна.

— Знаех си, че има начин.

— Но има и риск, приятелю.

— Риск, който си заслужава да бъде поет.

— Избра ли си секундант?

— Брат ми Шон, вероятно. Бих искал да бъдеш ти, Пепе, но предпочитам да не те намесвам с това.

— Може би така е по-разумно — съгласи се равнодушно той. — Обмислил ли си времето, мястото, оръжието, разстоянието?

Броуди го изгледа, леко развеселен.

— Пепе, през целия последен час съм мислил как да се измъкна от този дуел, а не как ще се бия.

— Бих ти предложил да се срещнеш с него късно този следобед — в четири или пет часа. Никога не е добре да си оставяш прекалено много време за размисъл за това, което предстои.

— Щом казваш така. — Бързината го удовлетворяваше. Искаше му се да приключи с този дуел, преди Адриен да е разбрала за него. Най-голямото му желание беше да пощади нервите й, чак след това мислеше за себе си.

— Дъбовата горичка в плантацията Алар е обичайното място. Всички го знаят. Ти също можеш да се срещнеш с него под дъбовете. — Испанецът закрачи из стаята, обмисляйки, планирайки, вземайки решения за подробностите. — Що се отнася до оръжието, имам един хубав чифт морски револвери. Боравил ли си с такива?

— Да — кимна Броуди, спомняйки си за времената по реката. Само някой глупак можеше да пътува невъоръжен на плоскодънен съд по Мисисипи.

— Тогава можеш да използуваш моите. Предлагам ти да определиш разстояние от трийсет крачки. — Поусмихна се. — В края на краищата, желанието ти не е да убиеш противника си, нали?

18.

Следобедната топлина все още тегнеше над двора, въпреки че бе почнало да се смрачава. Адриен се разхождаше по тухлената алея. Едва прикриваше тревогата си. Спря, уж да се полюбува на една червена роза, а всъщност се вслушваше внимателно в приглушените звуци идващи от улицата, мъчейки се да ги отдели от мелодичния ромон на фонтана.

Къде беше Доминик? В къщата вече светеха лампи. Ако не се върнеше достатъчно рано, нямаше да има възможност да поговори с него насаме преди вечеря. Какво да направи? Да го отложи за утре? Не беше сигурна, че нервите й ще издържат.

Продължи привидно безгрижната си разходка покрай цветната градина. Изведнъж чу скърцането на високите дървени порти. Обърна се в напрегнато очакване. Чу тропота на коня и колата по калдъръма и осъзна, че това не може да е Доминик; той не бе излязъл със семейната каляска. Но кой тогава идваше по това късно време?

Един чернокож коняр притича от конюшнята и задържа коня. Вниманието на Адриен бе привлечено от един нисък, малко дундест мъж, който слезе от колата. Виктор Дюмант, връстник и близък приятел на Доминик. Беше разрошен, връзката му се бе изкривила, предницата на ризата му бе изцапана. Той се обърна и замръзна, като я видя.

— Виктор? — Тръгна да го поздрави и покани в къщата, както изискваше благоприличието. Излезе през железните порти и се приближи до колата. — Радвам се да те видя. Ако идваш при Доминик, той не е вкъщи. Излезе сутринта и още не се е върнал.

— Знам. — Направи крачка към нея и отново спря. Адриен бе поразена от бледността му. Когато хвана ръцете й, тя усети леденостудената му влажна кожа. Без съмнение беше болен, показваха го и очите му. — Аз… — Виктор се опита да каже още нещо, сетне млъкна и погледна назад към един друг мъж, който слизаше от колата.

— Доктор Шарон? — Адриен изгледа изненадана мъжа със сива козя брадичка. Беше с висок калпак от бобър и очила на гърбавия си нос. Носеше бастун, но не и черното си докторско куфарче — то бе на седалката в колата. — Това е съвсем неочаквано. Аз…

— Къде е дядо ви? — попита докторът, без да я поздрави. Видът му беше строг и мрачен.

— Вътре… — Смръщи объркано чело, когато той мина безмълвно покрай нея и забърза нагоре по стълбите. Обърна се към приятеля на брат си, обхваната от мрачно предчувствие. — Какво има? Какво е станало, Виктор?

Той гледаше надолу към ръцете й. Стисна ги по-силно.

— Имаше дуел, Адриен — каза задавено.

Тя се втренчи в болнаво бледото му лице и изведнъж си спомни, че много пъти Доминик бе вземал Виктор за свой секундант, а доктор Шарон бе присъствувал на дуелите, за да се погрижи за ранените.

— Доминик?

Виктор вдигна глава. В очите му имаше сълзи.

— Застреляха го, Адриен.

Тя издаде тих звук на протест, очите й се стрелнаха към колата — кочияшът и чернокожият коняр внимателно сваляха неподвижното тяло на брат й. За миг се втренчи в лицето на Доминик и забеляза колко бледо е то на фона на черната му коса. Всичко изглеждаше така нереално. Отпъди мислите си.