— Дядо остава непреклонен. Забранява дори да се спомене името ти.
— Това не променя чувствата ми…
— Нито пък моите!
Броуди се поусмихна.
— В такъв случай ни остава да постъпим като янките — да избягаме.
— Не! — Вече бе премислила и отхвърлила тази възможност. — Бягството е признание, че вършиш нещо лошо, признание за вина и срам. Не чувствувам подобни неща с теб.
— Не мога да не се съглася, но няма да позволя дядо ти да ни раздели. Това ти е ясно, нали, Адриен?
— Да.
През следващите шест дни Адриен разполагаше с много време за размишление — за тях двамата, за себе си, за живота и за това какво иска от него. Видяла бе самотното съществуване на своята леля, изолацията на неомъжената жена, зависимостта й от милосърдието на някой роднина. Видяла бе нещастни бракове по сметка — напрегнатостта и раздразнението на младите съпруги, които се преструваха, че не знаят за любовниците на своите съпрузи в къщичките на Рампарт Стрийт. Открай време тя бе твърдо решила да се омъжи по любов. И никога не се бе съмнявала, че ще стане така. Тя беше Жарден, а Жарден не се нуждаеха от бракове по сметка, за да увеличат влиянието си.
Никога не й беше хрумвало, че може да се влюби в някой янки. И никога не бе подозирала колко дълбоко вкоренена у дядо й е омразата към янките.
Два пъти миналата седмица се бе опитала да го придума, но и двата опита бяха завършили с караница. Реши да престане, защото още една кавга само би го ожесточила. А сълзите и молбите не помагаха пред него — той не обичаше слабостта, дори у жените.
Макар Доминик да й съчувствуваше, той не я подкрепяше — напротив, съветваше я да приеме това, което дядо им считаше най-добро за нея. А що се отнася до леля Зизи — тя беше жена. Дядо й никога не би се вслушал в нейните думи.
Нямаше обаче да отстъпи пред него! Никога нямаше да се подчини.
Оставаше й една-единствена възможност: да направи така, че дядо й да осъзнае, че за нея ще бъде най-добре да се омъжи за Броуди Донован.
— Ще се виждаме колкото е възможно по-често, Броуди. — Завъртя се на седалката с лице към него, протегна ръка и докосна бузата му. — Засега ще трябва да го правим по този начин…
Лицето му трепна от раздразнение.
— Нима се надяваш, че той ще промени мнението си.
— С времето ще го промени — усмихна се тя уверено.
Броуди я погледна, бавно поклати глава, а устата му неохотно се изви в усмивка.
— Защо ли се съгласявам? Каква магия си ми направила?
— Броуди? Нима си мислиш, че само ти си омагьосан?
Отмести ръката й от лицето си, поднесе я към устните си и целуна центъра на дланта й.
— След колко време трябва да те откарам обратно у дома?
— Съвсем скоро — каза тя със съжаление. Вдигна очи към тапицирания таван на файтона и се заслуша в барабаненето на дъжда по покрива. — Щом спре, улиците ще се изпълнят с хора.
Той също съзнаваше, че това ще увеличи риска да я видят как излиза от колата му.
— Само да знаеш как се изкушавам да кажа на кочияша да продължи, как се изкушавам да те отвлека и никога да не те върна обратно. Не ми стигат само пет минути с теб, Адриен.
— Ще имаме време. Започнах да прекарвам вечерите сама в стаята си, оттеглям се веднага след вечеря, отказвам да ходя на всякакви събирания, дори в операта. Дядо мисли, че се цупя, и аз не се опитвам да го разубедя. — Замълча за миг, учудена от собствената си смелост, но без изобщо да постави под съмнение решението си. — Вечер няма голямо движение по улицата, малко хора биха обърнали внимание на минаваща или спряла за малко кола. Тогава ще имаме време — два, може би дори три часа.
Броуди свъси вежди от изумление от умния й план и привидно непоклатимото й спокойствие. Бунтовете срещу семейния диктат бяха голяма рядкост в аристократичните креолски семейства. Това, че тя беше с него в тази кола без придружителка, показваше удивителна смелост. Но да предложи да се среща с него през нощта… сама… за няколко часа… и при толкова строгото възпитание, което бе получила. Запита се дали тя не вярва прекалено много в неговото джентълменско благородство… Нима не разбираше, че ако той беше джентълмен, никога повече нямаше да я види?
— Има ли някакво място, където бихме могли да се срещаме? Аз не знам такова.
— Аз знам. Моят дом. На около четири километра.
Поколеба се за миг, после се усмихна.
— Иска ми се да видя дома ти…
— Кога?
— След един-два дни. Ще ти изпратя съобщение.
16.
Полумесецът и блещукащите звезди осветяваха елегантните къщи с обширни морави отпред, които бяха изникнали в гористите околности на града, построени от преуспели американци на мястото на стара плантация. Величествените редици от високи колони в коринтски и дорийски стил привличаха погледа. Широките галерии с парапети от желязна дантела бяха заимствани от креолите. Самите къщи бяха пригодени към тропическия климат на Ню Орлиънс — просторни стаи, широки портали, високи прозорци с кепенци.
Броуди Донован стоеше пред прозореца в салона. Неговият дом, завършен едва преди няколко месеца, подхождаше на преуспяващ корабопритежател. И все пак бе достатъчно само да затвори очи, за да си спомни невероятната зеленина на родната Ирландия, двустайната измазана с кал къща, оскъдната храна, грубата маса, изкърпените дрехи, стърженето в стомаха и миризмата на горящ торф в огнището. Трябваше само да затвори очи, за да си спомни тинята, която дърпаше краката му и засъхваше по дрехите и кожата му, задушаващата горещина, бръмченето на комарите, треперенето и болката в изтощените мускули и зловонието на блатото.
Нямаше значение, че всичко това бе миналото беше част от него.
Ако Адриен го беше видяла тогава, щеше да му хвърли студен презрителен поглед и да се постарае да се отдалечи по-бързо. Когато се срещаха, той никога не й споделяше тези неща. Разказваше й за Ирландия, описваше й зеленината, носовете с надвиснали над морето скали, искрящите води на изворите и езерата. Разказваше за големите бдения над мъртъвците — за плачовете в едната стая и наздравиците и закачките в другата. Разказваше й историята на създаването на своята компания, както и плановете си за бъдещето.
Всичко това бе истина. Но не цялата истина. Дали тя щеше да го разлюби, ако знаеше всичко? Затова ли се беше съгласил да се срещат тайно?
Но това беше Америка. Тук нямаше строго класово разделение; тук положението на човека не беше даденост. Всеки можеше да се издигне — и Броуди го бе постигнал. И нито дрехите му, нито къщата му по нещо отстъпваха на тези на семейството на Адриен.
Стъклото на прозореца отразяваше намръщения му поглед. Броуди се обърна, раздразнен от мрачното си настроение. Причината беше ясна — Адриен закъсняваше. Погледна часовника на черната мраморна полица над камината. Колата бе заминала да я вземе преди повече от час. Дали не се беше случило нещо лошо? Защо я нямаше? Ругаеше се, че бе останал тук да я чака, вместо да отиде за нея.
Гледаше гневно богато обзаведения и все пак сякаш празен салон. Кристалните висулки на полилея засилваха светлината, струяща от свещите. Някога се бе наслаждавал на това помещение, изпитвал бе гордост от красотата му. Сега, щом видеше канапето, част от ореховата салонна гарнитура, която бе купил от Прудънт Малард, винаги си представяше Адриен. Понякога, когато беше сам, прокарваше ръка по извитата странична облегалка — там, където бе стояла ръката й. И бе готов да се закълне, че разкошното червено кадифе пази следите на нейното благоухание.
Вече обаче не изпитваше задоволство от тази къща. Спомни си с каква гордост й я бе показал, когато тя дойде за пръв път. Сега всяка стая бе белязана от спомена за нейната реакция — как е ахнала от възхищение, как е прокарала одобрително ръка по полицата на камината, или е направило предпазлива забележка под формата на съвет.
По дяволите, къде беше тя? Броуди отиде отново при прозореца, очаквайки да зърне колата сред нощната тъмнина. Ще дойде ли? Ще забележи ли магнолиите, които градинарят е посадил отпред на моравата или новата, застлана с плочи алея отзад?
Ярката светлина, струяща от салона, я зовеше. Адриен тихо затвори външната врата на антрето и се остави светлината да я води. Влезе и загледа с грейнали очи Броуди, който се завъртя и се вторачи в нея.
— Адриен! — По лицето му се изписа учудване. Направи крачка към нея и спря, сякаш чакаше тя да изчезне. — Не чух колата.
— Нямаше те на вратата да ме посрещнеш и си помислих, че си загубил надежда, че ще дойда. — Бързо разкопча наметалото си и го свали. — Изневиделица дядо доведе гости на вечеря. Трябваше да изчакам да си отидат и леля Зизи да се оттегли в стаята си.
— Ти си тук. Само това има значение сега.
Броуди я притисна здраво в обятията си и покри устните й с пламенна нежна целувка. После прокара уста по бузата й и прошепна дрезгаво:
— Много ми липсваше…
Тя затвори очи. Чувството, бликащо от гласа му, я изпълни с трепет.
— И ти много ми липсваше, Броуди…
— Последните два дни бяха истински ад. Исках да те видя, исках да те държа в ръцете си, исках да бъда с теб.
— И с мен беше същото. — Адриен потърка буза в неговата и усети гладкостта и топлината й.
"Маскарад" отзывы
Отзывы читателей о книге "Маскарад". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Маскарад" друзьям в соцсетях.