— Хайде, лельо Зизи! Позволи ми да изиграя първия си танц с теб.

— Прекалено стара съм, за да ме въртиш — изръмжа тя презрително, но очите й се изпълниха с признателност и обич. — Ти изпълни вече дълга си, като ме покани.

— Сега обаче страдам, че отказваш да танцуваш с любимия си племенник.

— Хм, ти си единственият ми племенник. И страданието бързо ще изчезне, ако се поогледаш наоколо. А за мен ще бъде по-добре да седна до стената заедно с останалата стара гвардия. Но ако държиш да бъдеш мил, донеси ми по-късно чаша абсент.

С тези думи тя се присъедини към другите матрони. Така щеше да прекара цялата вечер — сред клюки и забележки, кисели като самата нея. Адриен отново си даде сметка за самотността на леля си, на която бе отредена ролята на възхвалявана прислужница в къщата на баща й.

— Ти почти я накара да се усмихне! Тя те обожава!

— Това лошо ли е? — Доминик отметна назад глава, уж обиден.

— Много. Толкова жени те обожават… Ще се пръснеш от суетност.

Вместо да продължи с добродушните шеги, Доминик стана сериозен.

— Не толкова мен обожават тези жени, колкото името Жарден и богатството, което се крие зад него.

Адриен го погледна. Забележката му й напомни какви задължения и отговорности щяха да се стоварят един ден върху неговия гръб — товар, за който го подготвяха още от люлката.

На колко ли години беше, когато за пръв път осъзна, че никога нямаше да заеме в живота на дядо си важното място, което заемаше брат й Доминик. Тя беше неговата наслада, а Доминик — неговият наследник. Чрез него Емил Жарден щеше да се обезсмърти. Чрез него името Жарден щеше да продължи да съществува. Така стояха нещата, а тя обичаше прекалено много брат си, за да негодува.

Проследявайки чистите линии на профила му, Адриен обяви:

— Всяка жена, което те гледа и вижда само това, не е достойна за теб.

— Сестричката ме ласкае? — Доминик повдигна вежда в престорено учудване. — Питам се какви ли още изненади ще ни поднесе тази вечер?

— Да се надяваме, че ще са много. — Адриен отново се обърна към танцуващите двойки и плъзна поглед по множеството гости. С крайчеца на окото си зърна нещо червеникаво и лъскаво — наситено и тъмно като махагон. Той беше тук! На по-малко от десет метра. Разменяше шеги с мосю Русо. Задържа за миг погледа си върху него, със задоволство забеляза колко великолепен е в официално облекло — бяла вратовръзка, затегната в малък възел на гърлото му, и черен фрак, който чудесно подчертаваше широките му рамене. Отмести поглед. Вече се чувствуваше ободрена и развеселена. Усмивката й стана по-широка. — Може да има и чудесни изненади!

Макар че се стремеше да не гледа към него, не изпусна момента, в който той се насочи към нея. Продължи обаче да се преструва, че не забелязва приближаването му, но наблюдаваше със задоволство как другите жени обръщат глави и му хвърлят любопитни възхитени погледи.

Изчака да влезе в обсега на страничното й виждане и чак тогава позволи на блуждаещия си поглед да срещне неговия. Видя многозначителното пламъче в кафявите му очи и се зачуди дали изобщо е успяла да го заблуди.

— Мосю Донован — поздрави го тя първа.

— Мадмоазел Жарден. — Наведе почтително глава, погледът му се задържа върху нейния, секунда по-дълго, отколкото благоприличието позволяваше, сетне се премести върху брат й — отново спазвайки условностите.

— Доминик, позволи ми да ти представя мосю Броуди Донован. — Адриен бързо и обиграно изпълняваше формалностите. — Моят брат Доминик Жарден.

Почувствува студенината в отговора на брат си и видя ръкостискането на двамата мъже. Изкусните въпроси, които Доминик зададе, и подходящите отговори на Броуди Донован бяха точно такива, каквито бе очаквала.

През последните две седмици Адриен бе събрала малко сведения за този човек и бе научила, че той е спечелил уважението на няколко изтъкнати бизнесмени от Вийо Каре — всички те ценяха неговата вежливост, търпение и търговска проницателност и винаги добавяха: „Да бяха всички янки като него.“

Но Адриен вече бе разбрала, че макар и да беше се приспособил към техния начин на живот, той не го бе възприел. Изобщо не приличаше на младите креоли, които тя познаваше — никога не беше мазно ласкателен, никога не се хвалеше и перчеше като петел, никога не гледаше похотливо като самозваните донжуани, от които я полазваха тръпки, различни от вълнението, което пораждаха у нея живите весели очи на Броуди Донован.

В неговите очи имаше прямота. Така един мъж гледа една жена, която желае и иска непременно да има.

— С ваше разрешение, мосю Жарден, бих искал да изиграя този танц с вашата сестра. — Погледна я по този начин.

Тя почувствува и погледа на Доминик върху себе си, обърна се да го посрещне и с едва забележимо кимване потвърди съгласието си. Лицето на брат й стана замислено и малко намръщено. Но после се усмихна и кимна на Броуди Донован, че няма нищо против.

— Имате позволението ми.

Броуди й предложи ръката си. Тя отпусна своята върху ръкава му и се остави да я поведе към площадката за танци. Когато се обърна с лице към нея, виждаше само широките му рамене и бялата му батистена риза. Почувствува здравата хватка на пръстите му и топлия натиск на ръката му върху извивката на кръста си. Обемистата й пола ги държеше на разстояние. Вдигна поглед — към гладко отсечената линия на челюстта и брадичката му, после към устата му, извила се в топла, предразполагаща усмивка.

— Танцувате добре, мосю Донован. — Срещна вторачения му поглед и изпита приятно безпокойство.

— За един янки, искате да кажете. — Ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка.

Адриен се засмя.

— Танцувате добре — изобщо.

— Един комплимент от прелестната мадмоазел Жарден.

— Наведе глава към нея в знак на мълчалива благодарност, после в очите му проблеснаха весели пламъчета. — Само едно нещо би ми доставило по-голямо удоволствие тази вечер.

— И какво е то, мосю? — поде тя закачливия му тон.

— Една целувка от устните ви.

За миг свали поглед към устата му и за миг си представи… А гласно попита:

— Как имате дързостта да ми говорите така?

— Как имате дързостта да слушате? — отвърна той, хвана я по-здраво за кръста и я завъртя няколко пъти, което й отне дъха и не й даде възможност да му отговори.

Песента свърши, но фразата не я напускаше. „Една целувка от устните ви“, „Една целувка…“ „Целувка…“. Думите отекваха в главата й всеки път, когато срещнеше погледа му, всеки път, когато танцуваше с него, всеки път, когато си помислеше за него.

Той пак и пак идваше да я покани на валс и тя пак и пак отиваше с него на площадката за танци, а натискът на ръцете му, плавните му стъпки, лицето му — всичко това й беше вече близко.

— Съзнавате ли, мосю, че танцуваме заедно за дванайсети път тази вечер? — Усещаше любопитните погледи на околните.

— Значи сте ги броили? — Той й се усмихна. — И аз ги преброих толкова.

— На хората започва да им прави впечатление.

— И какво от това. Каквото и да си мислят, то може би е вярно. — Забави стъпките и се огледа крадешком. — Уморихте ли се да танцувате, мадмоазел Жарден?

— Защо?

— Елате с мен! — Броуди я изведе от дансинга, сякаш да спреш да танцуваш по средата на валса е най-естественото нещо. Без да бърза, той я преведе през кръга от зрители и Адриен видя, че се насочват към изхода, излизащ на Сейнт Луис Стрийт. Не каза нищо, когато пръстите му стиснаха малко по-силно ръката й, за да спре за миг. Пак се огледа крадешком, после отново я поведе към изхода. Размениха си заговорнически погледи, след което се измъкнаха от балната зала и тръгнаха бързо покрай модните магазини. Леля й би се шокирала, но сега не я беше грижа за това.

Музиката и гласовете вече почти не се чуваха. Отново ръката му я спря. Тя се завъртя с лице към него и изпита едно възхитително усещане за грях особено като видя как я гледат очите му. Намираха се пред входа на един магазин. Адриен сложи ръце зад гърба си и се опря на стената.

— Не трябваше да ме водите тук…

Той подпря ръка на рамката над главата й.

— Не трябваше да идвате. Защо дойдохте?

— Исках да остана насаме с вас…

Чу как той си пое дъх. Погледът му се закова на устните й. Виждаше как устата му се приближава и клепачите й бавно започнаха да се спускат. Миглите й се докоснаха при първия горещ допир на устните му, който бе лек и изследващ. Дъхът й се сля с неговия. Сетне устата му покри целите й устни с нежна, но възбуждаща целувка.

Когато той вдигна глава, през нея мина тръпка на съжаление. Бавно отвори очи и го погледна. Изненада се, че не я е взел в ръцете си. Само устните им се бяха срещнали. Между двамата все още имаше разстояние. Взираше се в лицето му, търсеше отговор за това напрежение, което я бе обхванало. Неговите очи на свой ред се взираха в нейните.

— Адриен…

Почти едновременно с това ръцете му се обвиха около нея, дръпнаха я към него и устата му отново се озова върху нейната. Дълбоко в съзнанието си отбеляза, че не му е разрешавала да я нарича с малкото й име. Но този янки явно не беше от ония, дето чакат разрешение. Той взимаше онова, което поискаше — и сега взимаше тази целувка.