Мадам Жарден го изгледа подозрително.

— Янки?

— За съжаление, да. Не можах да предотвратя това трагично обстоятелство, свързано с раждането ми. Надявам се, че няма да ми се разсърдите, мадам, мадмоазел. — Поклони се първо на едната, после на другата и улови веселата усмивка на одобрение, появила се на устните на Адриен Жарден, както и тъмния блясък в очите й, който разкриваше недвусмислен интерес.

— Приятно ми е, мосю Донован — кимна тя с глава в отговор на официалното представяне.

— Да, приятно ми е, мосю — неохотно повтори леля й. — А сега трябва да ви кажем сбогом.

— Не сбогом… довиждане. Ще се видим пак — заяви Броуди, гледайки право в Адриен Жарден с ясното съзнание, че търпението му ще бъде подложено на тежка проверка. Когато младата жена и леля й излязоха от магазина, той се обърна към собственичката: — Жарден? Къде съм чувал това име?

— Сигурно сте чували името Емил Гаспар Жарден. Говори се, че притежава половината от Вийо Каре и дузина плантации до реката. Адриен е негова внучка. Е, представих ви. А сега ми дайте пакета.

Той й го подаде.

— Но чухте старата врана, лелята — продължи тя, разкъсвайки опаковката. — Вие сте янки. А Емил Жарден се придържа към старомодното отношение към американците.

— Ще видим… — Знаеше, че има някакъв начин, че винаги може да се намери някакъв начин.

След като остави мадам Симон да проучва внимателно рисунките, Броуди излезе от магазина и се спря, взирайки се в отдалечаващата се фигура в тъмночервено. До ушите му достигнаха звуците от цигулката на Кадо. Обърна се, пресече улицата и отиде до слепия цигулар.

— Емил Жарден, Кадо? Къде живее?

— Искаш да знаеш нещо за него? — сепна се старецът и изпусна една нота.

— Искам да зная всичко за внучката му Адриен. Ходи ли на пазар? Ако ходи, кога? По едно и също време ли? В театъра и операта, къде обикновено сяда? Какви покани е приела? На кои балове и маскаради ще присъствува? Искам точните дати и часове.

— Но такива подробности…

— Слугите ги знаят, а те могат да бъдат поощрени да говорят. — Този път не пусна монети в шапката на Кадо. Вместо това пъхна няколко сгънати банкноти в джоба на палтото му.

14.

Нати се отдалечи от леглото и взе атлазената рокля, която Реми бе метнала върху страничната облегалка на канапенцето по-рано тази сутрин.

— И така Броуди Донован получил подробни сведения за ежедневните занимания и планове на Адриен. — Занесе роклята в дрешника и я закачи на ватираната закачалка отзад на вратата. — През следващите две седмици той наредил нещата така, че пътищата им да се срещнат няколко пъти. Два пъти се оказвал под аркадата на Френския пазар точно когато тя пристигала с леля си. Присъствал и на литургията в катедралата Сейнт Луис, която посещавало нейното семейство. Щом разбрал, че има проба при мадам Трюсар, изчакал идването й в едно кафене наблизо и я срещнал случайно на улицата. А пък в операта…

— В ония времена всяка седмица в „Театр д’Орлеан“ представяли четири опери — две драматични и две комични. Щом научил на кои опери ще ходи тя, Донован тутакси се снабдил с места на първия балкон. Баба ми каза, че между действията дори посетил ложата й. Разбира се, не успявал да говори с нея всеки път, когато случайно я срещал.

— Но Адриен трябва да е насърчавала това преследване и да се е досещала, че тези срещи не са случайни. — Реми прегърна с ръка колоната на леглото и седна, набръчквайки юргана, който Нати така старателно бе пригладила.

— Разбира се, че се е досещала. Няма съмнение, че той я е привличал не по-малко, отколкото тя него. Една от причините вероятно е била, че се е различавал от младите креоли, които е познавала. Обличал се е добре, но не е бил денди; не е бил свадлив самохвалко, мислещ само за честта и дуелите; и е спазвал тогавашните правила за добро държание, но без да им робува. А това, че е бил янки, вероятно му е придавало допълнително сладостта на забранения плод. И още нещо — сви рамене Нати, — не мечтае ли всяко младо момиче някой път в живота си да срещне зашеметяващия мъж — смел и красив, готов на всичко, за да стане то само негово? Времената може и да се менят, а и хората с тях, но не и мечтите им за любовта — това важи и за мъжете, и за жените.

Реми не можеше да го оспори.

— И тъй — продължи Нати, — след тези случайни срещи Броуди научил, че Адриен ще ходи на бал в хотел „Сейнт Луис“. Там се провеждали почти всички креолски светски събирания. Американците пък организирали своите партита в хотел „Сейнт Чарлз“ в американския квартал. Този „бал на хайлайфа“ изисквал специален подбор.

Броуди Донован вероятно е използувал всичките си връзки и възможности за натиск в Квартала, за да попадне в списъка на поканените. А след това е трябвало и да плати доста за оказаната привилегия. До голяма степен той е действувал така при преследването на Адриен Жарден, както при изграждането на параходната си компания — без да обръща внимание на времето, усилията, цената или риска…



Високите колони обграждали прочутата ротонда на хотел „Сейнт Луис“. Бежово-розовият мраморен под блестял под високия купол на изящния декоративен таван. Посетителите били не по-малко елегантни.

Носейки задължителните бели ръкавици и черен фрак върху бяла жилетка, Броуди си наля бренди на полирания мраморен бар и разсеяно го разклати в чашата си. Обърна глава и отново хвърли поглед към входа, без да обръща внимание на бодването на твърдо колосаната си яка.

Ритъмът на музиката се забърза — оркестърът свиреше кадрил. Броуди огледа редицата от танцуващи — не вярваше, че би могъл да пропусне пристигането й, но въпреки това реши да направи проверка. Доволен, че тя не е между танцуващите, премести отново поглед върху гостите, сновящи насам-натам. Бял атлаз, кремава тафта, пастелна коприна, цветя, блестящи мъниста, дантели, пайети… Но нито следа от чернокосата и черноока Адриен Жарден.

Отпи глътка бренди и хвърли поглед на групата, която току-що влизаше. Разпозна един плантатор и семейството му — имението им беше нагоре по течението на реката — и понечи да се обърне, но тогава забеляза застарялата жена в бежова рокля. Прическата й с розови дантелени панделки не можеше да прикрие оредяващата й сива коса. Киселата и доста тъжна леля на Адриен.

Секунда по-късно плантаторът и семейството му поеха надясно и той я видя — черната й коса бе вдигната; отстрани бе затъкната с кървавочервена роза; корсажът на копринената й рокля разкриваше закръглените й светли рамене. Изведнъж нервността и нетърпението му се изпариха.

Остави чашата си обратно на бара и замръзна, забелязал мъжа до нея — слаб и елегантен в черното си вечерно облекло. Беше със смолиста коса и тъмни очи. Имаше лека прилика с Адриен. Доминик Жарден — единствен внук на Емил Жарден. Наследникът на рода.

Броуди задиша малко по-леко. Според Кадо Доминик беше истински креолски денди. На двайсет и пет години той вече имаше зад гърба си дузина дуели и се смяташе, че само учителят му по фехтовка може да му съперничи в бойните умения. Освен това, двамата с Адриен бяха изключително близки. Говореше се, че той се гордее с красотата й и е готов на всичко, за да защити репутацията й.

Броуди замислено взе пак чашата си с бренди. Досега трябваше да се съобразява с лелята придружителка. Нея не му беше трудно да надхитри. Галската й пестеливост бе пословична в Квартала и често просто трябваше да изчака, докато тя започне да се пазари с някой търговец, след което Адриен беше на негово разположение. Кадо твърдеше, че със спестените пари старата мома тайно си купува абсент.

За съжаление Доминик Жарден нямаше подобни слабости. Напротив, говореше се, че е умен и бърз като рапирата си — подходящ наследник на семейния жезъл, човек, с когото трябва да се действа открито. Броуди отпи последна глътка от брендито, остави го на бара и започна бавно, като че ли случайно да се придвижва в тяхната посока.

Щом Адриен влезе под ръка с брат си, погледът й непрекъснато се движеше, внимавайки да не пропусне поздрава на някоя дама, и през цялото време продължаваше да се усмихва любезно. Живите звуци на кадрила изпълваха залата и се издигаха над весело бъбрещите гласове и шумоленето на тафта, атлаз и коприна. Шепотът на нейната рокля се губеше сред тези звуци, а широкият кринолин създаваше впечатлението, че тя безумно се плъзга по блестящия мраморен под.

Тук-там се протягаха ръце в ръкавици и спираха брата и сестрата.

— Адриен, да можеше да види майка ти колко хубава си станала!

— Ах, мила, сякаш вчера беше малкото момиченце, което идваше да поспи в нашата ложа в операта!

— Доминик, нали не си забравил дъщеря ни Жизет?

— Къде е дядо ти? Надявах се да го видя тази вечер.

Доминик обясни, че нещо спешно е принудило дядо му да отиде в една от техните плантации нагоре по реката, но нямало да стои там дълго — може би един-два дни.

После отново продължиха разходката си под галериите.

Последните тактове на кадрила заглъхнаха. Адриен наблюдаваше как танцуващите напускат площадката. Беше леко напрегната и стискаше дръжката на затвореното си ветрило. Погледът й следеше лицата на мъжете, облечени в задължителните черни вечерни облекла, без да признава пред себе си, че търси някого.

Преди дансингът да се е опразнил напълно, оркестърът поде валс. Доминик се обърна към по-възрастната жена до себе си.