— Не е нарочно, уверявам те — усмихна се Реми. Това бърборене й се струваше смътно познато. Без съмнение я е дразнело в миналото, но не и тази вечер, не и докато стоеше, заобиколена от семейството си и чувството за близост.

Плъзгайки небрежен поглед по всички, забеляза, че Коул го няма. Завъртя леко глава и го откри — стоеше самотен доста далеч от тях. Изведнъж я връхлетя усещането, че той е външен и чужд човек. През съзнанието й премина вълна от неканени гласове: „не е като нас“… „методите му се различават от общоприетите“… „вроден ум“… „не е подходящ“… „безпощаден и хитър“…!

Втренчила се в суровия и скептичен израз на лицето, му Реми осъзна, че повечето от тези неща са верни. Коул Бюкенън не бе част от нейния изтънчен свят, където произходът е всичко, а от теб мълчаливо се очаква да спазваш определени норми на поведение, да завършиш престижна гимназия и колеж и да ходиш по карнавални партита. Почувства се отново хваната в капана на загубата на паметта, която не й позволяваше да разбере дали може да вярва на Коул. Една част от нея искаше да отиде при него и да го приобщи към този момент, но се страхуваше да повярва на инстинкта си — може би за пръв път в живота си…

— Колко си спомня тя за…

Реми позна гласа на Ланс, но в следващия миг Гейб го прекъсна с едно бързо и спокойно:

— Нищо.

— За какво?

— Гейб — намеси се чичо й и сложи ръка на рамото на брат й, — струва ми се, че никой не се сети да ти благодари, дето летя чак до там и я доведе обратно.

Реми понечи да изтъкне, че Гейб не е бил сам и че всъщност Коул първи е влязъл в контакт с нея, но когато погледна към него, той бе с гръб, в едната си ръка държеше куфарче за документи, а в другата — голяма пътническа чанта, нещо преряза гърлото й, защото го видя да се отправя към изхода, без дори да хвърли поглед назад.

— Хей, Сладки Бузи — щракна Ланс с пръсти пред лицето й, — да не би и да си оглушала?

— Извинявай… Не слушах… — Все още смутена и объркана от внезапното тръгване на Коул, Реми с мъка насочи отново вниманието си към своето семейство, местейки разсеяно поглед ту към един, ту към друг. — Та какво каза?

— Няма значение — отвърна баща й, поглеждайки я нежно и загрижено. — Марк беше прав. Полетът е изтощителен. Трябва да те заведем вкъщи, за да си починеш. — Бръкна в джоба си и извади връзка ключове. — Докарай колата, Гейб, за да натоварим багажа.

Реми изведнъж откри, че е много уморена. Това бе един толкова дълъг и объркващ ден, с толкова много събития, толкова много лица и нови имена… А заедно с умората се бе върнало и тъпото туптене в главата й. Утре щеше да има достатъчно време да подреди всичко…

10.

Изгряващото слънце проникваше през утринната мъгла и придаваше на въздуха необичайна кристалност. Беше влажно и хладно, затова Реми пъхна по-дълбоко ръце в джобовете на двуредното си сако от черна вълна, доволна, че си е сложила златистия пуловер отдолу и вълнения панталон.

Събудила се бе на разсъмване и беше прекалено неспокойна и изнервена, за да остане в стаята си, докато другите се размърдат. Първата й мисъл беше да поброди из къщата, за да види дали обстановката ще събуди някакви спомени, както предполагаше д-р Жерве. Мина през приемната, после отиде в солариума с плетените мебели и многобройните саксийни растения. Някакво вътрешно напрежение обаче й пречеше да възприема нещата около себе си. А и навсякъде я преследваше празнота и кухото ехо на собствените й стъпки.

Накрая нещо я привлече навън, в забуления от мъгла двор. Над затопления плувен басейн се виеше пара. През цялото време нещо я бе подтиквало да излезе и натискът ставаше все по-силен и по-силен. Този натрапчив импулс беше някак свързан с онова чувство, че трябва да бъде някъде, че е нужна някому.

Накрая отстъпи и остави бележка в стаята си, в която казваше на родителите си, че излиза да се поразходи. Напусна тихата спяща къща и тръгна, оставяйки инстинкта да я води, надявайки се, че това ще й позволи да си спомни. Качи се на трамвая на улица Сейнт Чарлз и отиде с него до Канал Стрийт. После пресече и навлезе във Френския квартал.

Докато бродеше по тесните улички на Вийо Каре, през цялото време усещаше неподвижността и спокойствието наоколо. Беше прекалено рано за тропота на коне, улични музиканти, мимове и художници, прекалено рано и за хората, празнували предишната нощ на Карнавала. Сякаш целият град бе неин. Тогава видя как някакъв мъж по тениска и къси гащета повдигна пердето на един прозорец на втория етаж и замаяно се загледа в ранното утро. Женски ръце се обвиха около кръста му. Устата му се изви в ленива усмивка и той пусна пердето. Реми също се усмихна, малко тъжно, отново завладяна от собствените си копнежи, които се засилиха от потискащата пустота на улицата.

Продължи да върви. Погледът й поглъщаше старите сгради. Разсеяно се възхищаваше на меката красота на гипсовите фасади и на дантелените перила на балконите. Нищо не подсказваше за скритите отзад дворове. Беше ли изобщо едно нещо такова, каквото изглежда? Това бе Френският квартал, но архитектурата беше испанска.

Меките мелодични звуци на кларнет се разнесоха из тишината. Реми спря, за да определи откъде идва музиката. На един балкон седеше някакъв негър, все още с бяла риза и черен костюм от предишната нощ. Подпрял крака на перилата, той свиреше своята песен на утринното слънце. Беше мека, тъжна и изпълнена с копнеж.

Ню Орлиънс, помисли си Реми. Зад фасадата на диво веселие и еротика се таеше неуловимата меланхолия. Родината на джаза и на блуса. Как казваха французите? Тъжните тропици…

Отново тръгна, почувствувала нужда да се махне от този сладко замислен кларнет. Вече не търсеше тишината и самотата на квартала. Имаше едно място, което никога не беше спокойно. Реми се насочи към него. Вървеше по алеята между Кабилдо и катедралата Сейнт Луис с нейните три островърхи кули. Когато отмина площада и доближи историческите стаи под наем Понталба, профуча летящ сребърен облак от гълъби и раздвижи аромата на плодови банички и прясно сварено луизианско кафе.

Реми си взе една чашка от Кафе дю Монд, изкачи се на дигата и се загледа в мътната, миришеща на пръст река Мисисипи. Часовникът на катедралата удари кръгъл час. Камион проръмжа на Дикейтър.

По реката винаги кипеше някаква дейност, винаги нещо се движеше. Влекачи и шлепове, търговски кораби и танкери, лодки и водни колела. Трафикът беше натоварен — океанските съдове се плъзгаха бавно покрай източния бряг, а шлеповете за разтоварване се придържаха до западния.

Реми сръбна глътка кафе и обви чашата с ръце, поемайки топлината й. Миризмите, гледките, звуците й харесваха. Един танкер се движеше надолу по реката. Чуваше шума на двигателите му. Някъде от горната част на течението дойде дълбокият гърлен звук на корабна сирена.

Докато наблюдаваше всичко това, внезапно нещо друго премина през съзнанието й — толкова бързо, че й трябваше цяла секунда, за да осъзнае, че това е образът на друг танкер, обвит от мрак и мъгла. Не си спомни нищо друго. Вгледа се съсредоточено в съда, който плуваше надолу по реката. Искаше да върне картината, но не успя.

Обърна се и тръгна нетърпеливо по дигата срещу течението. Стигна района на пристанището и продължи. Тогава видя отстрани на една постройка знака на компанията — същия като на визитната картичка на Коул. Спря поучудена. Подсъзнанието ли я беше довело тук? И защо?

Заразглежда внимателно сградата — поолющена и мръсничка, както повечето на пристанището. Напрегна се, но не успя да си я спомни. Случайно ли се бе натъкнала на нея? Отхвърли тази възможност и я заобиколи.

До брега бе закотвен лъскав търговски кораб. Високият кран върху палубата прилежно разтоварваше трюма. Известно време Реми стоеше и поглъщаше гледката пред себе си — тежкото ръмжене на крана, виковете на пристанищните работници, миризмата на дизел, аромата на река…

Дълго и ниско, подобно на вълчи вой изсвирване прониза въздуха, последвано от едно грубо закачливо:

— Хей, сладурче, кво шъ правиш довечера?

С крайчеца на окото си Реми мярна мургавия докер, който я оглеждаше с широка усмивка. Той се обърна да каже нещо на другаря си и в този момент до него се приближи един по-нисък и по-слаб мъж, облечен с бяла риза с къси ръкави, който държеше в едната си ръка подложка за писане, а джобът му бе пълен с химикалки и моливи. Той каза нещо на този, който й беше подсвирнал. Говореше обаче прекалено тихо, за да може Реми да чуе, но тонът му явно бе ядосан.

Внезапно проблесна някакъв спомен и отклони вниманието й. После изчезна. Отново се съсредоточи върху кораба на дока — нещо й казваше, че споменът е свързан с него.

Усети присъствието на мъжа, който бързо се бе приближил до нея чак когато й заговори:

— Много съжалявам, г-це Жарден. Пустият му Боско, не искаше да ви обиди. Той не знае коя сте.

— Няма нищо.

— Рано сте станали тази сутрин. Искате ли нещо, г-це Жарден?

Долови квебекски акцент, но това не й помогна с нищо.

— Не. Просто се разхождам. — Забеляза знака на компанията върху комина на кораба. — Как е името на този кораб?

— „Кресънт Лейди“, току-що пристигна.

Нещо светна в паметта й, но отново си отиде толкова бързо, че не можа да го улови. Напрегна се да си спомни, съвсем забравила за мъжа, който се суетеше загрижено около нея. Беше нещо важно! Със сигурност.