В следващия миг се усети хваната грубо за кръста от Коул. Заля я усещането за него и неговата миризма. Дивото клатене на самолета продължи още няколко безкрайни минути, след това понамаля.

Коул се отдръпна малко, но продължаваше да я държи.

— Добре ли си?

— Да. — Несигурна и разтреперена, тя усещаше пулсираща болка в бедрото. Явно го беше наранила при удара в бара. Но по-силно усещаше натиска на неговите бедра, които я долепваха до стената.

— Изглежда сме попаднали в буря…

— Сигурно… — Бурята се засили, когато той я погледна.

— Реми, добре ли си? — Беше Гейб.

Коул се отдръпна от нея, ръцете му я хванаха леко за раменете, след което се отпуснаха надолу.

— Добре съм!

Гейб вече стоеше на прага на кухничката със загрижен поглед. Чувствувайки, че трябва да каже още нещо, тя добави с усмивка:

— Малко раздрусана, но невредима. Дойдох да пийна чаша кафе, което сега е по пода. Дай ми кърпи, Коул. Най-добре да го избършем, преди някой да се е подхлъзнал. — Самолетът отново се разтресе.

— Аз ще го почистя — каза Коул. — Върни се на мястото си и си сложи колана. Опитай се да поспиш, ако можеш. Полетът ще бъде дълъг.

Реми се подчини, но не за да спи, а за да премисли нещата, които беше научила. Очевидно тя е била преследвачът. Очевидно на него му е било трудно да й повярва поради предишните си сблъсъци с „хора от нейната среда“. А изглеждаше толкова силен, толкова твърд… Какво го беше направило подозрителен спрямо нея? Никоя връзка не може да оцелее без доверие. Това ли я бе накарало да скъса с него. Уморила ли се беше непрекъснато да му доказва, че го обича, и да защитава близките си?

Според Коул компанията изпитваше сериозни финансови затруднения. Той бе обвинил семейството й, че е изсмукало парите. По-рано Гейб бе признал, че компанията е понесла загуби, обаче бе категоричен, че те не са сериозни. Каква беше истината. И, какво би могъл да спечели всеки един от тях двамата, като излъже?

9.

Прелитаха вече океана, когато Реми успя да задреме. По-късно Коул я докосна по рамото.

— Ще кацнем след десет минути. Провери си колана. В района има дъжд и мъгла, така че може да ни пораздруса.

В просъница изпълни съвета му и се опита да се разсъни. Коул предаде същото съобщение на Гейб, после седна на мястото си и се закопча.

Реми погледна през прозорчето. Луната тъкмо изгряваше. Слой тъмни облаци скриваха града. Чувствуваше се неспокойна, въпреки перспективата, че скоро ще се събере със семейството си и ще си бъде у дома.

Самолетът се спускаше плавно. Отдолу всичко изглеждаше черно. Реми успя да си спомни, че летището е край езерото Поншартрен. Вече се мержелееха светлините на пистата.

Когато Реми излезе от самолета, на нюорлианското летище Мойсънт валеше студен дъждец. Един мъж с чадър я придружи до сградата.

Минаха през паспортния контрол и митницата. Реми вървеше между Гейб и Коул. Тогава Гейб сведе глава към нея и, гледайки в някаква точка пред тях, прошепна:

— Май цялото семейство е дошло да те посрещне.

Следвайки посоката на погледа му, Реми забеляза групичката. Всички тези хора й бяха абсолютно непознати. До този момент се бе надявала, че срещата й с тях ще събуди някакъв спомен — както бе станало, когато видя Гейб. Но сега не се получи.

Без да се предава, Реми ги заразглежда поотделно, започвайки от жената с разтревожен поглед. Мека шапка в същия синьо-зеленикав цвят като шлифера й, покриваше късата й руса коса, умело обезцветена до получаване на приятен платинов оттенък. Носеше ръкавици и здраво стискаше портмонето си.

Щом забеляза приближаващата се Реми, тревогата изчезна от погледа й и се смени с радостна усмивка, която придаде Реноаров блясък на фините й черти.

— Реми, милинка! — Гласът й премина в радостно хълцане. Тя се спусна и я прегърна, а после отстъпи назад, за да я разгледа. — Колко хубаво, че отново си у дома. Така ни изплаши! Как можа да изчезнеш! — Прокара нежно ръка по, бузата й и приглади косата й отстрани с успокояващ майчински жест. — Как си? Добре ли си? Казаха ни, че имаш амнезия. Боже мой! — Примигна от учудване. — Помниш ли ме? Аз съм майка ти.

— Ти отглеждаш рози… — Пред нея премина някакъв мимолетен образ — жена с широкопола сламена шапка, бели ръкавици, кошница с току-що отрязани рози и градинарски ножици. Това беше всичко. Мъничка частица, която все пак позволяваше на Реми да каже с чисто сърце: — Спомням си…

— Боже мой! Наистина отглеждам рози. Първокачествени!

— А спомняш ли си милия си стар баща? — попита един нисък закачлив глас.

Не толкова уверена, Реми се обърна към мъжа, който явно бе нейният баща. Забеляза блясъка на кафявите му очи, съвсем леко побелялата тъмна коса и загорялото от слънцето здраво и енергично лице. — Как ми се иска да кажа, че си те спомням, но… не мога… — Забеляза болка в очите му и съжали за откровеността си. Усмихна се и му подаде ръка. — Сега обаче за мен е достатъчно да зная, че имам баща, който ме обича.

Той стисна ръката й. Стори й се, че му стана приятно от думите й.

— Може ли някой баща да не обича дъщеря като теб? — Погледът му се спря върху синкавото петно до устните й. Лицето му изрази състрадание и болка. — Реми, спомняш ли си изобщо какво се е случило онази нощ?

— Не. Нищо. А специалистът в болницата ми каза, че има голяма вероятност никога да не си спомня събитията непосредствено преди контузията. Тази част от паметта ми може би никога няма да се възстанови.

— Да… разбирам… — Загледа се в ръката й.

— Хайде, Фрейзър. — Намеси се майка й. — Да не се връщаме пак към този ужасен инцидент.

— Да…

— Добре, няма значение дали ме помниш, Реми — обади се друг глас, чиято сърдечност контрастираше със спокойния сериозен тон на баща й. — Искам прегръдка от любимата си племенница.

Реми се обърна към чичо си — една по-стройна версия на баща й с безупречен италиански костюм. Красивите му черти сияеха в усмивка.

— Ти трябва да си чичо Марк — успя да каже, преди той да я привлече в обятията си и да я целуне по бузата.

После отстъпи назад, държейки ръцете й.

— Нека те погледна! — Намигна й. — Не изглеждаш никак зле! — Замълча и въздъхна облекчено. — Ах, Реми, нямаш представа колко се тревожехме за теб!

— И вие нямате представа колко исках да чуя това преди няколко дни, когато се чувствувах съвсем изгубена и забравена — усмихна се тя.

— Нито за минута не сме те забравяли!

Тя отново се засмя.

— Винаги ли знаеш какво трябва да се каже?

— Почти — отвърна Марк, вдигайки рамене в знак на, скромност.

— Реми, не мога да си представя, че си забравила скъпия си братовчед Ланс! — Изрече го един леко подигравателен глас. — Особено като се вземе предвид, че съм на първо място сред любимците ти отзад напред.

Реми се обърна и се постара да посрещне спокойно ленивия насмешлив поглед на тъмните му, почти черни очи.

— В такъв случай, сигурно не трябва да казвам, че се радвам да те видя, Ланс?

Той стоеше пред нея с небрежно пъхната ръка в джоба на надиплените си панталони, в поза на безгрижно спокойствие, граничещо с високомерие. Гъстата му, грижливо и гладко сресана настрани коса имаше почти същия черен цвят като очите му. Устните му бяха по женски пухкави и все пак привлекателни. Когато се усмихваше, горната му устна се свиваше малко саркастично. Гейб имаше право — Ланс беше „дяволски красив“.

— Не зная защо всички се безпокоят за теб. Паметта ти може и да не е в ред, но езикът ти е остър както винаги.

Преди да има възможност наистина да му покаже колко остър е езикът й, три жени се скупчиха около нея и я засипаха с приветствия.

— Изглеждаш отлично, Реми! — заяви едната дъщеря на Марк — южняшка хубавица с гарвановочерна коса, блестящи очи и празна усмивка на царица на красотата. — Когато ми казаха за амнезията ти, си те представих като призрак, с мътни очи и бледо лице. Но ти си си същата!

— Чухме, че са ти направили десетина шева по главата — намеси се другата, протягайки врат да ги види.

— Не са десетина…

— Добре, колкото и да са, не се виждат. Косата ти ги скрива. Не си, ли щастлива, че не е къса? Само като си помисля колко смешна щеше да бъдеш с остригано място по средата на главата.

— Просто щеше да носи шапка, Даяна — подхвърли първата, което означаваше, че тя трябва да е Кети — по-голямата.

— Жалко… — въздъхна Даяна, която представляваше по-малко красивата версия на сестра си. — Според „W“ шапките са на мода този сезон.

— Реми, вярно ли е, че не си спомняш нищо? — успя най-накрая да попита леля й Кристина — закръглена матрона, която очевидно се бе отказала да се състезава по хубост с дъщерите си.

— Да, вярно ли е? — пое щафетата Кети. — Нищо? Дори за…

— Сега не е моментът да затрупвате Реми с въпроси — прекъсна я Марк. — Току-що е слязла от самолета след дълъг и много изтощителен полет. Ще ни разкаже историята си по-късно, след като си отпочине.

— Всички ние умираме от нетърпение да я чуем — отново подхвана Кети, после добави с нотка на раздразнение и завист: — Амнезия… Все на теб, Реми, ще ти случи нещо страшно необикновено!