— Малкият ти шанс дойде, а ти казваш просто „нищо“.

— Виждам, че си се пременила за случая. — Седна. Беше вдървен и напрегнат, а инстинктът му казваше да стане и да си отиде.

— Харесваш ли роклята ми?

— Това не е рокля, а оръжие.

— Ммм, смъртоносно, надявам се — усмихна му се тя предизвикателно.

— А защо си се прицелила в мен? — Облегна се назад на стола, за да увеличи разстоянието и да намали въздействието, която тя упражняваше върху него. Обаче улови шумоленето на коприната, когато Реми кръстоса крак върху крак под масата.

— Откровено ли? — Неочаквано лицето и стана сериозно, а погледът — замислен. — Първоначално дойдох да те видя от чисто любопитство. Исках да се запозная с човека, който не желае да влезе в един от най-елитните клубове на Ню Орлиънс. И ти се оказа — поне отначало — точно такъв, какъвто бях очаквала. След това видях как гледаш онази литография. Не пресмяташе цената й, както съм наблюдавала да правят много колекционери, нито си представяше дали ще впечатли другите. Струва ми се, че разбрах този поглед, защото толкова често аз самата се чувствувам така, когато се изправя пред някоя статуетка от севърски порцелан. — Замълча. Гледаше го и го изучаваше. Сетне, сякаш осъзнала колко сериозна е станала, побърза да се усмихне и взе чашата с вода, а в очите й се появиха закачливи пламъчета. — Нещо ми подсказва, че не си толкова суров, нито толкова студен и циничен, колкото изглеждаш.

Коул се наклони напред. Чувстваше се неловко.

— Свърши ли вече анализът. Или трябва да проверя дали могат да ни предоставят кушетка?

— Виж, това е интересно.

— Кое? Да ме анализираш ли?

— Не, да те имам на кушетка за един час.

Не си спомняше много от представлението. Беше завладян преди всичко от играта на светлините и сенките върху лицето й при смяната на осветлението на сцената и от отсъствието на каквито и да било пръстени по пръстите й, когато тя пляскаше с ентусиазъм след края на всяка песен. Нейната жизненост, жар и страст — само това помнеше, когато представлението свърши.

Във фоайето на разточително декорирания хотел Коул я водеше през тълпата.

— Чудя се колко ли време ще ни отнеме да хванем такси — каза Реми.

— Не си ли с кола тази вечер? — учуди се той.

— Не. Гейб ме докара на път за кантората си, където ще се бори с онова дебело досие. — Хвърли му предизвикателен поглед: — Не си ли случайно в моята посока?

Още една изпусната въображаема кърпичка. Коул имаше чувството, че цял ден пътят му е бил обсипван с тях. И щом вдигнеше следващата и й я подадеше, откриваше, че нещата са отишли по-далеч, отколкото бе планирал. Най-ужасното бе, че искаше точно това.

— Мога да направя така, че да съм в твоята посока.

— Знам, че можеш, обаче ще го направиш ли?

Отговори й след няколко минути, когато й помогна да влезе в колата му. По време на краткото пътуване, до къщата на семейство Жарден в квартал Гардън, нейното благоухание го омайваше заедно с шепота на коприната. Светлините и сенките по Сейнт Чарлз Авеню, нашарено от клоните на старите дъбове, играеха по изящната й скула и деликатното очертание на челюстта й. Коул имаше чувството, че отсега нататък нейният образ ще бъде винаги до него в колата.

Следвайки наставленията й, той свърна от Сейнт Чарлз Авеню, после зави отново и паркира срещу една от многото стари големи къщи, които красяха квартала. Излезе от колата и я заобиколи, за да й отвори вратата. Майка му беше доста старомодна и го бе възпитала винаги да изпраща момичето до входа, а не да го остави до бордюра на тротоара и да отпраши. Това бе прекалено дълбоко вкоренено в него, за да не го направи, дори и да разбираше, че може би в този момент допуска грешка.

Зад изящно изплетената желязна ограда и тъмните сенки на бухналите дървета, белите дорийски колони леко проблясваха на лунната светлина. Докато вървяха към черната порта, той я държеше за лакътя. Реми отвори. Пантите бяха добре смазани и не скърцаха.

Светлините от главното фоайе меко се изливаха през оловното стъкло на прозорците отстрани на голямата дъбова врата и образуваха блестящи локви върху кипарисовия под. Когато стигнаха входа с лъскавото месингово чукче, Реми се обърна и му подаде ключ. Коул се втренчи в него, съзнавайки, че ако го вземе, това означава да вдигне още една дантелена кърпичка.

Искаше изражението му да остане просто любезно, докато взимаше ключа от протегнатата й ръка и го пъхаше в ключалката. Бързо го завъртя, напомняйки си, че това не беше среща и не се налагаше да я целуне за лека нощ. Изобщо не трябваше да я целува. Завъртя топката и бутна вратата. Когато се обърна, тя вече бе протегнала ръката си с дланта нагоре. Той се поколеба, после пусна ключа в средата.

Пръстите й моментално се свиха около него, а лакираните й нокти проблеснаха.

— Много ми хареса представлението… и твоята компания, Коул. — Златистият блясък на очите й го предизвикваше. — Благодаря ти за изпращането.

— Няма защо.

— Лека нощ. — После, за негова изненада, тя влезе във фоайето и грациозно се обърна да затвори вратата. Изведнъж се спря и подхвърли: — Между другото, видях майка ти този следобед. Хареса ми.

Смаян, той бързо протегна ръка и задържа вратата.

— Видяла си майка ми? Къде?

— Отбих се в магазина й, след като си тръгнах от „Галатоар“. — Погледна го неохотно и захвърли вечерната си чантичка на една масичка. После отиде до редицата френски прозорци, водещи към просторния двор.

— Защо си ходила там? — Искаше да узнае причината, подтикван от някакво полураздразнение заради нахлуването в личния му живот.

Реми му хвърли поглед през рамо. На устните й играеше закачлива усмивка.

— Не можеш ли да отгатнеш? — Отвори широко двете крила на прозореца и излезе в притъмнелия двор.

— Не искам да отгатвам, Реми! Искам отговор! — Последва я и го лъхна влажната топлина на лятната нощ.

— Много добре. — Тя спря на алеята с глициниите, обърна се и се подпря на една колона. — Исках да се запозная с жената, която е родила мъж като теб.

Коул стоеше срещу нея и не можеше да удържи гнева си.

— Защо? Какво значение има това?

— Надявах се, че като видя майка ти, ще разбера дали ще се появиш тази вечер. — Замълча за миг. — И така ми стана ясно, че ако дойдеш, това ще означава, че се интересуваш от мен, независимо от нещата, които приказваше.

— А ако не бях дошъл?

Реми леко повдигна рамене.

— Тогава щях да приема, че си мислел точно това, което и каза. Но няма значение. Ти дойде.

— Да, дойдох… — И съжаляваше, особено сега насаме с нея в знойната нощ.

— Знам какво искам, Коул. Искам да те опозная по-добре. — Наклони глава. — Прекалено ли съм настойчива? При мъжете това е достойна за възхищение черта. Но вие често я намирате за отблъскваща при жените. И ти ли?

— Не. — Нещо се стегна в гърдите му. Цялото му тяло се стегна. Не можеше да помръдне. — Какво точно искаш от мен? Да не си се отегчила от собствения си свят?

— Можеш ли да разведриш нещата, Коул? — С едно-единствено плавно и грациозно движение тя се отдели от колоната и вдигна глава към него. — Можеш ли да ме разведриш?

Чакаше да я целуне и той го разбираше. Знаеше, че ще я целуне още преди да обхване лицето й с ръце. Палците му галеха нежната извивка на шията й и усещаха силното туптене на сърцето й. До него тя изглеждаше малка и деликатна, като порцеланова статуетка в някой стъклен шкаф в магазина на майка му. Толкова крехка… Бавно прилепи уста до устните й. Бяха меки и невероятно горещи. Помъчи се да запази самообладание. Но не беше лесно — не беше лесно, когато истинското му желание бе да грабне цялата им мекота, да вкуси цялата им топлина и да ги накара да произнесат името му.

Изведнъж ръцете му загубиха контрол. Отдръпна се назад, потресен от това как тя напълно се бе подчинила на волята му. Реми залитна към него и той плъзна ръце върху раменете й, за да я задържи на безопасно разстояние.

В лицето й имаше някакъв блясък, който не си спомняше да е виждал преди това. Вдигна ръка и прокара връхчетата на пръстите си по устните си.

— Винаги ли целуваш така?

— Невинаги… — Гласът му беше доста дрезгав и плътен и издаваше какви вълнения е причинила в душата му.

Тя се засмя беззвучно.

— Няма никакво съмнение… Ти ме разведряваш…



Слушайки го как разказва за онази нощ, Реми отново почувствува силното привличане. Лесно можеше да си представи своята настойчивост и неговата съпротива.

— И ти какво каза?

— Нищо. Нямаше нужда от думи.

Въздухът около тях сякаш бръмчеше и вибрираше от чувствено напрежение, както в онази нощ.

— Правихме ли любов?

— Не. Беше твърде рано… Твърде неочаквано и за двама ни.

— Сигурно… — Забеляза деликатния начин, по който я изучаваше, известната предпазливост в сивите му очи, която подсказваше, че е изпитвал болка.

— Коул, какво те е накарало да не вярваш на хората от моя кръг?

Тъжна, почти кисела усмивка изкриви устата му.

— Кога, Реми? — Обърна се към бара. — Още кафе?

— Аз… — Внезапно самолетът силно се разтресе и заподскача. Реми политна и изпусна чашата си.