Тя отново се загледа в картината с острото око на познавач.

— Чудесно произведение — колко детайли, каква изтънченост… и цялото това напрежение около двамата боксьори…

— Борци — поправи я Коул. — Англичаните са смятали бокса за благородно изкуство, докато американците го имат за спорт на грубияните от долната класа. Тази литография представя международния мач между американеца Джон С. Хийнън и шампиона на Англия Том Сейърс. Сред образите на около двеста важни личности около ринга можете да видите и принц Албърт, и Текери и карикатуриста Томас Нает.

Коул стана, улови я за лакътя и я изправи, без да обръща внимание на замисления блясък в очите й. Но беше невъзможно да не му въздейства. Тя беше изключително привлекателна и реакцията му беше като на всеки нормален, здрав мъж. А си мислеше, че има имунитет срещу такъв тип жени.

— Искате ли да направя рекламация за повредите по рамката, г-н Бюкенън? — попита секретарката.

— Не, не си заслужава труда. — Взе произведението и го отнесе в кабинета си, усещайки, че Реми Жарден го следва. Облегна картината на ореховия бюфет зад бюрото, след това се обърна и я погледна.

— Искате ли още нещо, г-це Жарден?

Тя се поусмихна.

— Поканих ви на обяд, не помните ли?

— Помня. — Беше се надявал тя да е забравила или пък да е променила намеренията си.

— Нима ще откажете да обядвате с един от директорите на Кресънт Лайн?

Искаше му се да откаже. Инстинктът му го предупреждаваше да се държи колкото се може по-далече от Реми Жарден. Знаеше коя е и каква е. Изтънченият й вид и възпитание не му правеха впечатление. Нямаше никакво намерение да се поддава на обаянието на такъв тип жена.

— Къде ще бъде този обяд? — Беше решил да приключи с тази неприятна работа и да се отърве от нея.

— В „Галатоар“. — Тя се усмихна. — И не се безпокойте, г-н Бюкенън. Директорите нямат разходни сметки, така че не трябва да се тревожите, че компанията ще плати за това.

Имаше странното чувство, че лично той ще плати по някакъв начин за предстоящото приключение.

Вървяха бавно до ресторанта във Френския квартал. Беше горещо и влажно.

Щом пресякоха Канал Стрийт — разделителната линия между централния делови квартал и Вийо Каре, се заредиха железните решетки на балконите и вратите към скритите дворове, а въздухът се изпълни с тропота на конски копита й приглушените звуци на тромпет. Коул се опитваше да не се заслушва в гласа й и да се концентрира само върху думите й. Опитваше се, но не можеше.

През годините, прекарани далеч от Ню Орлиънс, бе забравил сексуалната енергия, която владееше града — изтънчената знойна еротика от полупрозрачната й рокля и силния мирис на магнолия.

Защо не си я беше спомнил през шестте месеца, откакто се бе върнал тук? И защо си я спомни сега? Умишлено ли бе прогонвал този спомен? Или пък наистина е бил толкова зает? Искаше му се да вярва в последното.

Стигнаха „Галатоар“. Дългата редица от хора, която по обяд обикновено се извиваше от вратата покрай сградата, се бе стопила до няколко души. Няколко думи към оберкелнера и веднага ги заведоха до една маса в просторната огледална зала. Ресторантът бръмчеше от разговори, а на тавана лениво се въртяха вентилаторите.

Обръщайки се към сервитьора по име, Реми Жарден го попита кои от морските храни са наистина пресни. Свободният разговор свидетелстваше за отдавнашно познанство. Коул слушаше малко скептично — добре знаеше, че в нейния кръг на посветени такива отношения често се поощряваха като средство за избягване на дългото чакане.

След консултацията с бузестия Джоузеф, Реми избра стриди за предястие и агнешки котлети със сос беарнез. Коул си поръча скариди с лютив сос и помпано по мелничарски.

След като келнерът се отдалечи достатъчно, Реми прошепна:

— Едно предупреждение! Ако не искате нещо да стане известно на целия град, не говорете за него пред Джоузеф. Както казва Нати, устата му е по-голяма от Мисисипи.

— Коя е Нати?

— Нашата готвачка. Тя е толкова отдавна при нас, че вече е член на семейството.

— Разбирам. — Веднага си представи яка бузеста негърка, но не каза нищо. Хората от нейния кръг винаги разполагаха с подобна връзка, за да изтъкват либерализма си.

След известна пауза, през която Реми го разгледа спокойно с прямия си поглед, каза:

— Помпано. Звучи добре. Изкушавах се и аз да си поръчам. Любител ли сте на морската храна?

— Любимото ми ядене е червен боб с ориз. — Бе се надявал да я шокира с каруцарския си вкус, но остана излъган.

Тя се засмя. Дързост проблесна в очите й.

— Не казвайте на Джоузеф, но и на мен това ми е любимото. — Взе чашата си със сухо розе, която келнерът бе поднесъл заедно с бърбъна на Коул.

— Нати готви най-хубавия червен боб, който съм вкусвала — мазен и пикантен. Сервира го върху пухкав ориз. А сосът е домашен, тя сама го прави. Трябва някой път да дойдете у нас на обяд.

— Страхувам се, че съм твърде зает, за да ходя на гости, г-це Жарден.

— И аз така чух. Между другото, брат ми е убеден, че сте работохолик.

— Може би, ако баща ви и чичо ви обръщаха повече внимание на бизнеса и по-малко се занимаваха с гости, нямаше да има нужда да работя толкова много.

— Само си го изпросих. — Реми чукна закачливо чашата си в неговата, отпи малка глътка вино и я постави отново на масата. — В автобиографията ви не видях нищо за вашето семейство. Сигурно имате?

— Имам.

— Братя и сестри?

— Не.

— Родители? Къде са те?

— Баща ми почина, когато бях осемгодишен. Майка ми живее тук, в Ню Орлиънс.

— Така ли? Виждате ли я често или… сте много зает? — Усмивката смекчи язвителността на думите й.

Може би заради тази усмивка отговаряше на въпросите й, вместо да й каже, че темата не я засяга.

— Обикновено се отбивам в магазина й веднъж седмично. Понякога й гостувам на вечеря.

— Какъв магазин държи?

— Малък антиквариат.

— Наистина? На Роял?

Поусмихна се малко кисело.

— На Мегазин.

Джоузеф се върна с предястията. Щом се оттегли, Реми набоде парче стрида с вилицата си.

— Какви антики продава майка ви?

— Стилни играчки, дантели, старинни украшения.

— А как се казва магазинът?

— „Лимоненото дърво“. Защо?

— Любопитство. — Грациозно повдигна рамене, при което тънката материя на роклята прилепна върху гърдите й, очертавайки за миг тяхната закръгленост — нещо, което му се искаше да не бе видял. Обаче колкото повече се бореше със себе си, толкова по-силно го привличаше тя сексуално. Чувствуваше го и докато вървяха към ресторанта, и при посещението й в кабинета му, дори в мига, в който я видя за пръв път преди шест месеца.

Насочи вниманието си към скаридите, мъчейки се да отпъди тези мисли.

— Не трябваше ли на този обяд да говорим за бизнес?

— Никога не съм го казвала. Казах, че бих искала да ви опозная по-добре. — Замълча, взе парче стрида и го поднесе към устата си. — Между другото, къде успяхте да намерите онази литография?

Коул се поколеба за миг.

— Когато бях в Лондон миналия месец, имах малко свободно време между различните срещи. Тогава се отбих в Кристи. Тя беше там.

— Кристи? Наистина? Там премина обучението ми по френски порцелан от осемнайсети век. — Усмихна се разсеяно, сякаш току-що си бе спомнила нещо. — Чудя се дали Жак Чакала е още там.

— Кой? — сви вежди Коул.

— Абсолютно непоносим човек. Французин. Авторитет. Никой не можеше да му излезе насреща. И смехът му беше като на хиена. — Вдигна вежда. Очите й блестяха от удоволствие. — Няма да повярвате колко усилия хвърляхме, за да го накараме да се разсмее, особено ако наоколо имаше някой важен клиент.

— Мисля, че мога.

— И аз си помислих, че можете. — Усмихна му се и отново се зае с предястието си. — Колекционирате ли спортни литографии?

— Съмнявам се, че пет-шест литографии се считат за колекция по вашите стандарти.

— И какви са моите стандарти? — Изглеждаше развеселена.

— Сигурен съм, че вашите приятели колекционират оригинали, а не репродукции. Но това е всичко, което мога да си позволя.

Реми взе чашата с вино и я доближи до устните си. Продължаваше да го гледа. Накрая промълви до ръба:

— Нямате много високо мнение за мен, за семейството ми и за приятелите ми.

Той се поколеба, но реши да бъде откровен:

— Честно казано, нямам.

— Защо? — Разглеждаше го замислено и с любопитство.

Коул свърши със скаридите, остави вилицата и хладнокръвно посрещна мълчаливото предизвикателство на нейния поглед.

— Вижте каква покъртителна картина представлява Кресънт Лайн сега и ще разберете. Вие и вашето семейство сте изсмукали кръвта й, изплащайки си дивиденти. Тези пари е трябвало да бъдат реинвестирани. Но вие сте били заети единствено със себе си и с поддържането на стандарта си. Пет пари не сте давали кое е най-доброто за компанията, докато не е станало ясно, че тя може и да фалира.

— Страхувам се, че имате право. Все пак би трябвало да кажа в наша защита, че отначало никой от нас не разбираше, че положението е било толкова сериозно.