Джанет Дейли - Маскарад

Така ли беше в действителност? Логически беше издържано. Един човек, израсъл в мръсотията, нищетата и насилието на Алджиърс и по-късно издигнал се до президент на голяма параходна компания, очевидно трябваше да бъде енергичен и амбициозен. И след като е вкусил от сладостта на властта, би могъл да пожелае още.

— Какво бих могла да му дам аз? — Вдигна очи към Гейб. В погледа й се четеше любопитство и обърканост.

— Ти притежаваш значителен дял от компанията и си член на управителния съвет. А и семейството разполага с известно влияние.

Последното й се стори преднамерено омаловажаване, но реши да не се спира на него. Тъй като самата тя не помнеше нищо, ценеше всяка капка информация и се мъчеше да я осмисли и да намери онова, което да й обясни чувството за беда.

— Спомена, че Коул изправял на крака компании? Значи ли това, че Кресънт Лайн изпитва финансови затруднения?

Той сви рамене.

— През последните няколко години понесе загуби — нищо драматично, нищо прекалено обезпокоително. Всяка компания си има своите лоши периоди.

— Значи затова сте го наели… — Разсеяно прокара ръка по вече почти изсъхналата си коса, опитвайки се да сглоби нещата.

— Не. Татко искаше да се оттегли. Той е отдал трийсет години на компанията, а Марк никога не се е занимавал пряко с търговската дейност.

— Марк? Кой е Марк?

— Братът на татко, нашият чичо. — Изгледа я намръщено, после челото му се проясни. — Забравих. И него ли не си спомняш?

— Не, не си го спомням.

— Той е с няколко години по-млад от татко — кафяви очи, тъмна, къдрава, леко посивяла коса. — Гейб спря, обмисляйки какво друго да й разкаже за него. — След смъртта на дядо двамата братя поеха ръководството на компанията. Марк отговаря за връзките с обществеността, но всъщност върши много повече неща. Той е говорителят на Кресънт Лайн, той се занимава с трудовите отношения, той е лицето на компанията. Феноменална личност. Помни по име всички служители, дори най-новите. Отива на доковете, сваля сакото и вратовръзката си и така разговаря с работниците на бира, сякаш е един от тях. Същата вечер слага бяла вратовръзка и фрак и коментира висшата политика с лекотата на дипломат. Всички го обичат. Толкова е очарователен и сърдечен, че е невъзможно да не го обикнеш.

Единственият образ на чичо си, който виждаше, бе току-що нарисуваният от Гейб.

— Съжалявам… Не мога да си го спомня…

— А сина му Ланс? Той ми е връстник, разликата ни е само няколко месеца. Работи също за компанията, в счетоводството. — Наблюдаваше дали думите му са открехнали някаква вратичка в паметта й, но не откри нищо такова. — Ти не харесваш Ланс.

— Защо?

— Смяташ, че е прекалено зает със себе си и че се отнася малко презрително към жените.

— А така ли е?

— Вероятно. Но след като те са готови да легнат с него, щом ги погледне, не е за учудване, че не ги уважава много. Навремето, когато учехме заедно в гимназията, му завиждах. Почти го бях намразил. В негово присъствие нито едно момиче не ми обръщаше внимание.

— С това сигурно искаш да кажеш, че е красив?

Гейб се засмя.

— Изразът „дяволски красив“ сякаш е измислен заради Ланс — тъмна коса, тъмни очи и сексапилен мрачен поглед. Той е от онзи тип хора, за които майките предупреждават дъщерите си, а бащите ги посрещат на вратата с пушка в ръка — но момичетата си загубват ума по тях.

— Ерген? — Усети отвращение. Дали това беше някакъв спомен или реакция на казаното? Не можеше да определи.

— Ерген? Не. Женен е от три години, има син, а второто дете е на път.

— С други думи, женен плейбой — заключи Реми малко кисело.

— Нека бъдем справедливи — запротестира Гейб в защита на братовчед си. — Ако си на прием и непрекъснато ти предлагат апетитни неща, ще имаш ли волята всеки път да отказваш? Никой човек не е толкова силен, Реми.

— А Ланс е малко по-слаб от останалите? Ти каза, че той работи в счетоводството на компанията?

— Да. Но нито Ланс, нито аз имахме желанието и квалификацията да я оглавим. Значи трябваше да погледнем навън за някой, който да смени татко.

Звънецът иззвъня, последван от глас със силен акцент:

— Румсървис.

— Това трябва да е кафето — Реми машинално отиде до вратата.

Сервитьорът се появи във всекидневната с изящен поднос. Остави го, подреди порцелановите чаши и чинийки, после сметаната и захарта, и намести вазата с цветя, напълно равнодушен към абсолютната тишина в стаята. Накрая взе чайника от алпака.

— Да ви налея ли, мадам?

— Не, благодаря.

— Да, мадам. — Почти се намуси укорително и й подаде малко тържествено сметката.

Реми припряно надраска името си. Когато сервитьорът напусна, тя заключи вратата и се обърна.

— Искаш ли чаша кафе?

— Да.

Напълни двете чаши с димящата напитка и се пресегна за сметаната.

— С много сметана и малко захар, нали?

— Точно така. Започваш да си спомняш.

— Надявам се. — Каза го с престорено безгрижие.

— Какво е станало, Реми? На какво се дължи тази амнезия? Нищо не ми е ясно. Нещастен случай ли беше? Или?

— По думите на полицейския инспектор, видели ме да се карам… или боричкам с някакъв мъж. — Отпи глътка кафе, спомняйки си насинената подута устна. — Той ме ударил и аз съм паднала назад. Загубила съм съзнание. Когато се свестих в болницата, имах десетки шевове по главата, сътресение на мозъка и амнезия. Не знаех коя съм, къде живея, какво правя и нямах у себе си никакви документи за самоличност.

— Този мъж, дето те е ударил, хванаха ли го?

— Не. Побягнал и изчезнал в тълпата. Полицията не разполага с подробно описание, а аз не можах да си спомня абсолютно нищо. Не знам дали е бил някой, когото познавам, нов познат или съвсем непознат. Ти знаеш ли нещо за онази нощ, Гейб? Защо съм била на Еспас Масена? Какво съм правила? Къде съм отивала?

— Всички ние бяхме на едно парти през онази нощ. В хотел недалеч от площада — отвърна неуверено той, сякаш несигурен как да й отговори. — Ти, аз, Марк и леля Кристина, Ланс и жена му Джулия, Даяна и Кети и техните съпрузи… — Улови празния й поглед и се опита да й обясни: — Даяна и Кети са дъщери на Марк, и двете са по-млади от Ланс. — Устата му се разтегна в мрачна усмивка. — Те са ни братовчедки, но, честно казано, и двете са кухи и суетни. Основните им грижи са да ги видят с „подходящите“ хора, да носят дрехи на най-модните в момента дизайнери и децата им да учат в „подходящите“ училища… Онази вечер ти изведнъж изчезна. Реших, че си се върнала на яхтата. Не се изненадах. Всички карнавални партита толкова си приличат. Дори когато не се появи на борда следващата сутрин, това не направи впечатление никому. Беше планирала да заминеш същия ден и ние си помислихме, че наистина си заминала. Не съм предполагал — а и никой от нас, — че ти се е случило нещо. В противен случай нямаше да отлетим.

— Знам.

Чу, че някой отключва вратата и се обърна с малко виновен вид към Коул. Той се спря, сивите му очи се заковаха върху нея. Беше й трудно да срещне погледа му, защото не знаеше дали може да му има доверие, но се обезпокои от усещането, че това съмнение е един вид предателство.

— Кога ще е готов екипажът? — попита Гейб.

— В момента са на път за летището, остава им да попълнят документите на полета и да получат всички необходими разрешения. Можем да заминем веднага.

— Дай ми двайсет минути — каза Реми и бързо излезе от стаята.