— Сестра ми не говори добре английски — каза ми тя, като се появи, хванала Чабу за ръка, — но разбира всичко. Моли ви да й разкажете една приказка… И аз обичам приказките.

Отново стоях занемял и скован пред тези момичета, хванали се за ръка, под свечеряващото се небе, каквото не бях виждал никога. Изпитах необичайното чувство, че сънувам, че декорът се е сменил само за миг, сякаш някъде се бе вдигнала завеса. Вероятно се бях променил и аз, не зная.

— Отдавна не съм чел приказки — отговорих след доста дълга пауза. — Трябва да ви кажа и още нещо: не умея да разказвам. Това е дар, който не всеки притежава.

Изведнъж и двете се натъжиха толкова искрено, че се почувствах виновен и започнах да мисля дали все пак не си спомням нещо от всички приказки, които бях чел в детството си. Не можах да си спомня нито една. Чувствах се като глупак и съзнанието, че в ума ми няма нищо, ме парализираше. Бързо прехвърлих в паметта си приказките на Перо, Грим, Андерсен, Лафкадио Хърн — всички ми се сториха известни. Мислех, че би било глупаво да им разкажа приказката за Червената шапчица или за Спящата красавица, или пък за Огнивото. Бих искал да се сетя за някоя чудесна приказка с много приключения и премеждия, която да хареса и на Майтреи. Приказка, която да представи достойно един интелигентен и начетен младеж, която да бъде оригинална, вълнуваща и символична. В главата ми обаче нямаше и помен от такава символична приказка.

— Разкажи ми приказка за някое дърво — каза Чабу, като погледна сестра си, за да разбере дали се е изразила правилно.

Реших, че бих могъл да импровизирам нещо, и започнах:

— Имало едно време едно дърво и в корените на това дърво било скрито съкровище. Един рицар…

— Какво значи рицар? — попита Чабу.

Сестра й заобяснява на бенгалски, докато аз се опитвах да измисля продължението.

— Един рицар сънувал, че една фея му показва къде е скрито съкровището. — Тези думи ми се сториха толкова глупави, че се засрамих да гледам момичетата и се наведох да си завържа обувките. — С помощта на вълшебно огледало рицарят открил съкровището. — Не можех повече да продължавам. Стори ми се, че Майтреи разбира смущението ми, но когато вдигнах очи, видях, че слуша много внимателно, привидно силно заинтересувана от продължението. — Каква изненада било за него да открие, че над съкровището бди един змей с очи като жарава и с огнена паст. — Изчервих се, като произнесох последните думи. — Тогава…

— А дървото? — прекъсна ме Чабу. — Какво е казало дървото?

— То не било вълшебно дърво и не можело да говори, така че не казало нищо.

— Ама защо трябва да бъде вълшебно, за да говори? — попита Чабу…

Малко се посмутих и си казах наум: пантеизъм.

— Какво да се прави, такава е приказката; не всички дървета имат души — само вълшебните.

Чабу заговори много разпалено с Майтреи и съжалих за първи път, че не разбирам нищо от езика им. В него имаше меки италиански звуци, както и удължени гласни, които сякаш всеки момент щяха да се превърнат в песен.

— Какво казва? — попитах Майтреи.

— Пита ме дали нейното дърво има душа. Аз й казах, че всички дървета имат души.

— Тя значи си има собствено дърво?

— Не е точно дърво; това е един храст на двора, онзи, който е прострял клони по оградата на верандата. Чабу всеки ден му дава храна: питка и сладкиши, както и трошици от всичко, което тя е яла.

Бях щастлив и все повтарях в себе си: пантеизъм, пантеизъм. Какви редки свидетелства имах пред очите си!

— Добре, Чабу, но дървото не яде питки.

— Ама нали ги ям аз! — отговори тя, много учудена от забележката ми.

Реших, че това откритие не трябва да се загуби, и под претекст, че отивам да изпуша една лула, слязох в стаята си. Затворих вратата с резето и написах в дневника: „Първи разговор с Майтреи. Примитивизмът в мисленето й е достоен за отбелязване. Дете, което е чело прекалено много. Днес на терасата се получи неловка ситуация с разказването на приказки. Не съм способен да разказвам; причината вероятно е в смущението ми от всичко, което е невинно и наивно. Истинското откровение беше Чабу, дете с пантеистичен дух. Не прави разлика между своите чувства и усещанията на предметите; така например дава питки на едно дърво, защото тя яде питки, макар и да знае, че дървото не може да яде. Много интересно.“

След като записах в дневника си тези няколко реда, изтегнах се в леглото и се отдадох на мислите си. Не зная точно какви съмнения ме обзеха в този момент, защото след няколко минути станах, отворих отново дневника си и добавих: „Може и да се лъжа…“

Вечерта работих с инженера в кабинета му. Преди да се разделим, той постави ръка на рамото ми и каза:

— Жена ми много държи на теб, Алън. Искам да се чувстваш тук като у дома си. Можеш да влизаш във всички стаи, ние не сме мюсюлмани и нямаме женско отделение. Ако имаш нужда от нещо, обърни се, моля те, към жена ми или към Майтреи. Смятам, че сте доста добри приятели…

Случилото се през този ден ме изкушаваше да отговоря с „да“. Все пак споделих с него затрудненията си.

— Всяко индийско момиче се държи така с чужденците…

След това започна да ми разказва. Веднъж, когато били канени на чай в италианската легация, консулът поискал да помогне на Майтреи да прекоси вътрешния двор (тъй като валял дъжд и имали само един чадър) и я хванал под ръка. Майтреи толкова се уплашила от жеста на този непознат, че хукнала през дъжда, излязла на улицата и скочила в колата, като не спряла да плаче чак до Бхаванипур, където се хвърлила в прегръдките на майка си. Това се случило само преди една година, когато Майтреи, почти петнайсетгодишна, била взела изпитите си в университета, където се подготвяла за бакалавър на изкуствата. Друг път, когато едно европейско семейство ги поканило на опера в ложата си и един елегантен младеж се опитал в мрака да я хване за ръката, Майтреи му казала на ухото достатъчно силно, за да чуят и съседите: „Ще те перна с чехъла през устата!“ Настъпила паника, всички в ложата станали на крака. Намесила се госпожа X (името й е достатъчно известно в Калкута, за да го споменавам тук). Последвали спорове, обяснения, извинения.

— Допуснала ли съм някаква граматична грешка? — попитала Майтреи.

Посмях се от сърце на тази случка, макар и да се питах дали това момиче крие в себе си невинност или някаква съвършена изтънченост със силно развито чувство за хумор и се забавлява за наша сметка. По-късно тази мисъл ме спохождаше всеки път, когато я слушах да говори или когато чувах смеха й от другите стаи.

— Не знаеш ли, че Майтреи пише стихове? — попита ме с много гордост инженерът.

— Само го предполагах — отговорих аз.

След това разкритие тя донякъде ми стана антипатична. Всички момичета, а и всички деца-чудо пишат стихове. Разбирах, че инженерът иска да представи дъщеря си като един вид дете-чудо, и това ме отблъскваше. Колкото пъти в миналото ми беше казвал: „Майтреи има голям талант!“, толкова пъти аз изпитвах известна неприязън. Сигурно затова е толкова надута — разсъждавах.

— Пише философски поеми, които се харесват много на Тагор — добави той, като ме наблюдаваше.

— Така ли? — заявих колкото е възможно по-равнодушно аз.

Когато слизах по стълбите, срещнах Майтреи, която излизаше от библиотеката.

— Не знаех, че си поетеса — заявих й аз, като се стараех думите ми да прозвучат иронично.

Тя почервеня и се облегна на стената. Тази болезнена чувствителност започваше да ме дразни.

— В края на краищата няма нищо лошо в това, че пишеш стихове — добавих аз. — Важното е да ги пишеш добре.

— Откъде знаеш, че не са хубави? — попита ме тя, като въртеше в ръце взетата от библиотеката книга.

— Не се съмнявам в това. Питам се само какво знаеш за живота, за да можеш да пишеш философски поеми.

Замисли се за миг, после започна да се смее. Смееше се все по-искрено, като притискаше ръце към гърдите си със странно свенлив жест.

— Защо се смееш?

Смехът й изведнъж секна.

— Не трябва ли да се смея?

— Не зная. Не разбирам нищо. В крайна сметка всеки прави това, което му харесва. Попитах те защо се смееш и мислех, че можеш да ми отговориш.

— Татко казва, че сте много умен. — Аз направих нетърпелив жест. — Ето защо постоянно ви задавам въпроси; страх ме е да не сгреша, да не ви ядосам.

Изразът на лицето й ме изпълни с радост.

— А защо не искаш да ме ядосваш?

— Защото сте наш гост. Гостенинът е пратен от Бога…

— Ами ако гостенинът е лош човек? — попитах я аз така, както се пита дете, въпреки че лицето й беше станало сериозно, почти навъсено.

— Господ ще го прибере обратно — отговори бързо тя.

— Кой Господ?

— Неговият Господ.

— Как, нима всеки човек си има собствен Господ?

Изрекох натъртено последните думи. Тя ме погледна, помисли, затвори очи и после ги отвори с нов, влажен, гальовен поглед.

— Сгреших, нали така?

— Откъде да знам? — казах аз, за да прикрия смущението си. — Не съм философ.

— Аз обаче съм — изрече бързо тя, без да премигне. — Харесва ми да мисля, да пиша стихове, да мечтая.

Казах си наум: понятие си няма от философия! И се усмихнах.