IV

Събуждах се всяка сутрин с някакво ново учудване. Походното ми легло се намираше до самата врата и щом отворех очи, откривах чудната стая с висок зарешетен прозорец и с боядисани в зелено стени, в която имаше голямо плетено кресло и две табуретки близо до работната маса и няколко бенгалски литографии, закрепени с кабарчета вдясно от библиотеката. Необходими ми бяха няколко минути, за да си спомня къде се намирам и да схвана смисъла на глухите звуци, които идваха отвън — от отворения прозорец или от коридора, през широката врата, която затварях нощем с дървено резе. Отметвах прозирния балдахин, който висеше над леглото ми, и отивах да се измия на двора, в една ламаринена постройка, приютила циментова вана, в която слугите наливаха от вечерта няколко десетки кофи с вода. Този импровизиран душ в средата на двора бе нов и освежителен церемониал за мен. Гребях вода с една кана и я изливах върху треперещото си тяло, защото беше зима, а дворът бе покрит с калдъръм. Гордеех се със собствения си кураж — останалите идваха тук с по една кофа гореща вода и когато научиха, че вземам студен душ, не можаха да скрият учудването и възхищението си. Няколко дни цялата къща говореше само за утринната ми баня без топла вода. Очаквах да ми каже нещо и Майтреи, с която се срещах съвсем рано на чая, облечена в просто бяла сари и босонога. Ето че един ден тя ми каза (и това бяха първите й неофициални думи): — Във вашата страна трябва да е много студено, затова сте толкова бели…

Произнесе думата „бели“ с известна завист и меланхолия, като задържа неволно поглед малко по-дълго върху ръката ми — облегната на масата и наполовина разголена от широките ръкави на работната ми риза. Останах учуден и очарован, когато усетих тази завист, но усилията ми да продължа разговора бяха напразни. Майтреи изпи чая си, заслушана в разговора между мен и инженера, като кимаше одобрително с глава на всеки мой пряк въпрос към нея.

Почти никога не говорехме насаме. Виждах я да минава по коридора, чувах я да пее, знаех, че прекарва по-голямата част от деня в стаята си или на терасата — и това същество, което се намираше толкова близо и в същото време беше толкова чуждо, будеше у мен неизказано удивление. Освен това ми се струваше, че се намирам под непрекъснато наблюдение: не поради кой знае какви подозрения, а защото всички се опасяваха да не би да се чувствам неудобно в новото си жилище. Когато оставах сам, смеейки се на всичко, което ми се беше сторило странно и непонятно, получавах на всеки час сладкиши и плодове, чай с мляко или добре почистени кокосови орехи. Носеше ми ги един слуга с открита и космата гръд — единственият човек, с когото можех да разменя няколко думи на хинди. Виждах го как гледа жадно вещите ми, застанал със скръстени ръце край вратата, как ме попива с очи и как все отлага тръгването си, като ме питаше дали леглото е удобно, дали мрежестият балдахин ме пази добре от комари, дали обичам суровото мляко, дали имам братя или сестри, дали ми е мъчно за родината — и знаех, че в стаята на горния етаж го чакат госпожа Сен и другите жени (които още не познавах), на които щеше да повтори дума по дума целия ни разговор.

Майтреи ми се струваше горда и надменна. Когато бяхме на масата, често пъти улавях някоя хладна и малко злобна усмивка. Винаги си тръгваше по-рано, за да подъвче пан, и щом се оттеглеше в някоя съседна стая, започваше да се смее и да говори на бенгалски. С мен не говореше никога, когато бяхме повече хора, а срещнехме ли се двамата, не се осмелявах да я заговоря аз. Страх ме беше да не наруша някое правило от оня непознат церемониал на индийското добро държане. Ето защо често се преструвах, че не съм я забелязал, и се прибирах в стаята си. Питах се понякога какво ли си мисли за мен, каква ли душа се крие зад променливия израз на лицето й (имаше дни, в които погрозняваше, а имаше и други, в които беше толкова красива, че не можех да откъсна очи от нея). Питах се най-вече дали е глупава като всички момичета, или може би наистина е простодушна като всеки примитивен човек, за каквито смятах тогава индийците. След това, за да не се поддавам на празни мисли, изтърсвах пепелта от лулата си и се връщах към четенето. Библиотеката на инженера заемаше две стаи на партера и аз всеки ден си избирах нови книги.

Веднъж — бяха изминали само няколко седмици от пристигането ми в Бхаванипур — срещнах Майтреи на верандата. Поздравих я почти машинално, като събрах длани пред челото си, тъй като (не зная защо) ми се струваше смешно да повдигна колониалния шлем пред една индийка — може би смятах, че ще се обиди при чужд за расата й поздрав, или може би я поздравявах така, за да спечеля доверието й.

— Кой ви е научил на нашия поздрав? — запита ме тя, като се усмихна неочаквано дружелюбно.

— Вие самата. — Тук си спомних мъчителната сцена при срещата на двата автомобила.

Тя ме изгледа за миг, лицето й се разкриви от почти животински страх, устната й се разтрепери — и избяга в коридора, без да ми каже нито дума повече. Влязох смутен в стаята си. Реших да разкажа всичко на инженера и да му призная колко съм объркан, да го помоля за съвет.

Няколко дни след тази случка, когато се бях върнал от кантората и се бях тръшнал изтощен в леглото с празна глава, Майтреи почука на вратата ми.

— Моля да ми кажете кога ще се върне татко — промълви тя, облегнала се плахо на вратата.

Скочих объркан (признавам, че не проумявах как да се държа с това момиче) и издекламирах всичко, което знаех — с повече думи от необходимото, без да смея да я поканя да седне в стаята.

— Мама ме прати да ви питам — добави плахо тя, все пак заковала поглед в очите ми. — Не се забавлявате достатъчно в нашия дом и затова се затваряте по цели часове в стаята си. Мама казва, че ако работите след залез-слънце, ще се разболеете.

— Че какво друго бих могъл да правя? — попитах аз.

— Ако искате, говорете с мен… или се разхождайте.

— Вече нямам приятели — казах искрено аз, като се доближих до вратата. — Нямам при кого да ида. Разхождам се достатъчно, докато се връщам от работа.

— Сигурно сте се забавлявали много по-добре там, на Уелсли Стрийт — заяви тя с усмивка.

След това сякаш си спомни нещо и се отправи към верандата.

— Отивам да видя дали са дошли писма.

Останах облегнат на вратата, за да я дочакам. Тананикаше си някаква монотонна песен; и вечер я бях чувал да си припява в стаята. Знаех, че на горния етаж, където са прозорците към улицата, пресичаща площада, и където една врата излизаше на обраслия в червеноцветни глицинии балкон, беше нейната стая. Чувал я бях да пее и да се кара на по-малката си сестра, усещах някак си кога е излязла на балкона, откъдето се разнасяше отривистият й глас, на подплашена птичка, която отговаря на нечий зов от долния етаж: джачхе.

Върна се с няколко писма и се спря пред мен, като се опитваше да върже ключа за ъгълчето на сарито.

— Аз се грижа за пощенската кутия — заяви гордо тя. — На мен обаче никой не ми пише — добави малко тъжно, като гледаше имената по пликовете.

— Кой да ви пише?

— Ами хората. Защо има поща, щом не получавам писма от хора, които не виждам?

Погледнах я, без да разбирам. За момент замълча и тя, замислена уплашено за нещо и затворила очи.

— Стори ми се, че направих грамадна грешка — разкри причината за вълнението си тя.

— Нямаше никаква грешка.

— Тогава защо ме гледахте така?

— Защото не разбрах добре. Как могат да ви пишат непознати хора?

— Не е възможно, нали? И татко казва същото. Татко казва, че сте много умен, вярно ли е?

Усмихнах се глупаво и се опитах да се пошегувам, но тя продължи:

— Искате ли да видите терасата?

Съгласих се с радост, защото отдавна мечтаех да се изтегна горе, на покрива на къщата, и да погледам на воля небето, букетите от кокосови палми и градината, да погледна отвисоко този квартал, само от паркове и вили, в който отначало губех пътя си почти всеки ден.

— Мога ли да дойда с това облекло?

Тя ме изгледа учудено и аз обясних:

— Обут съм като за тенис, без чорапи, нямам яка, нито сако.

Тя продължи да ме гледа. После ме попита със странно любопитство:

— Във вашата страна в какво облекло се качвате на терасата?

— Ние нямаме тераси на покривите.

— Ама въобще ли нямате?

— Въобще.

— Сигурно е тъжно нещо. Откъде виждате тогава слънцето?

За миг се замисли.

— Ето защо сте бели. Много сте хубави. И аз бих искала да съм бяла. Това е невъзможно, нали?

— Не зная, но подозирам, че е така. Може би с пудра…

Тя хвърли презрителен поглед.

— Пудрата се измива. Вие пудрили ли сте се като малък?

— Не, никой не се пудри като малък…

Изгледа ме щастлива.

— Ако се бяхте пудрили, щяхте да се разболеете. И Толстой казва така.

Отново се учудих и трябва да съм я погледнал много странно, защото веднага стана сериозна.

— Не познавате ли граф Лев Толстой — произнесе малкото му име на английски: Лю, — великия 1 руски писател? Пише много хубаво; бил богат, а на старини захвърлил всичко и се оттеглил в гората; все едно, че е бил индиец…

Спомни си за терасата и ме покани да я следвам. Изкачихме стълбите — аз малко смутен от това, че трябваше да мина покрай стаята на жените, а тя се опитваше да говори по-силно, за да я чуе майка й, та да знае — както ми призна по-късно, — че ме „забавлява“. (Госпожа Сен не бе спала няколко нощи от мисълта колко трудно ще ми бъде без „забавления“: без музика, без приятели, без грамофон.) Когато стигнех горе, тутакси ме обзе безгранична радост. Никога не съм подозирал колко променен изглежда светът от покрива на къщата, колко мирен изглежда градът, колко зеленина има в квартала ви. Всеки ден минавах край дърветата на Бхаванипур, но никога не бих повярвал, че са толкова много. Облегнах се на парапета и погледнах надолу, в двора. Спомних си за деня, в който видях Майтреи да се смее, излегнала се върху стъпалата, и ми се стори, че оттогава са изминали години. Години бяха изминали и от мига, в който Майтреи се бе явила боязливо на вратата ми, за да ме запита: „Моля да ми кажете кога ще се върне татко…“ Не я разбирах; мислех я за дете, за примитивно създание. Думите й ме привличаха, несвързаната й мисъл и наивните й съждения ме очароваха — но още дълго време след това продължих да се смятам за цялостна личност в сравнение с тази варварка.