Занесе я догоре почти на ръце, въпреки че възвишението беше съвсем ниско. Намери й удобно място и бавно, с голямо внимание, я сложи да легне.

— Спи ми се, любими — прошепна Дорина и го погледна с молба в очите.

— Нека видим по-напред как изгрява слънцето…

Седна и той до девойката и погали усмихнат косите й.

— Колко си хубава, когато ти се спи.

— Ти ме правиш хубава — каза простичко Дорина. — Когато ме избра, не бях такава…

— Тогава беше грозна — усмихна се Андроник.

Замълча умислен, с отправени на изток очи. Там небето беше кървавочервено, после взе да избледнява в очакване.

— Ти бил ли си някога на слънцето? — попита Дорина сънливо.

— Не, дотам е трудно — отговори Андроник, без да се обръща.

Дорина затвори очи щастлива. Постави едната си ръка под главата, а с другата прегърна Андроник през кръста.

— Да не заспиш — прошепна й той. — Ще бъде жалко…

— Още много ли има? — попита още по-изтощена Дорина.

— За който го обича, никога не е много — каза Андроник.

Дорина прехапа устни и решително отвори очи. Стори й се, че всичко край нея се е променило. Дърветата бяха порозовели, тревата блестеше, езерото изглеждаше като златно огледало.

— Сега… — прошепна Андроник въодушевено.

Сякаш хиляди птици зачуруликаха отведнъж. Дорина онемя. Откъде ли идваха тези вълшебни, нечувани звуци, тези високи крясъци във въздуха, този неразбираем нежен шепот в тревата и в храсталаците? Всички изведнъж ли зазвучаха, или и преди ги беше долавяла, макар и много смътно?…

— Погледни!…

Андроник се изправи на колене и остана известно време така, очарован и щастлив. Кървавото око на слънцето се разтваряше съвсем близо до тях, над равнината. Дорина го гледаше смаяна, сякаш сега за първи път виждаше изгрева на слънцето. И неочаквано й се изясни онази дълбока и съвсем логична мисъл, която толкова време носеше в себе си, без да се старае да вникне в нея. Стори й се, че се събужда в друг живот, и радостта й беше толкова голяма, че очите й се премрежиха и клепачите й натежаха за сън.

Когато Андроник отвърна очи от слънцето, я намери до себе си заспала, с озарено от детска усмивка лице. Младежът сложи ръка на косите й и я погали, опитвайки се да я събуди. Дорина едва-едва отвори очи.

— Остави ме, любими! — прошепна тя.

Стори й се, че лицето на Андроник напълно се е променило. Сега беше един тъжен, замислен, съкрушен човек.

Тя обаче нямаше сили и да се учуди, а заспа отново щастлива, стиснала здраво ръката му.

— И на мен ми се спи — прошепна й той и доближи лицето си до нейното. — Няма да се видим повече, докато не залезе слънцето… А тогава, кой знае…

Погледна я как спи до него, гола и съвсем истинска, невъобразимо хубава в удивителната си искреност. После, сякаш искаше да прогони някаква магия, Андроник духна над челото на девойката, постоя усмихнат и легна до нея, като положи глава на гърдите й.

* * *

Слънцето се издигаше бавно и вече прежуряше. Започнаха да бръмчат пчелите и разноцветни утринни пеперуди прелитаха самотни из въздуха. Откъм гората от време на време се обаждаше кукувица и гласът й се понасяше над езерото.

Когато лодката стигна до брега на острова, господин Соломон, Владимир и Мануила скочиха припряно, затъвайки в тинята. Всички бяха с бледи от безсъние и безпокойство лица. Владимир се провикна:

— Доринааа!…

Не трябваше да търсят дълго. Както вървяха по брега развълнувани и се страхуваха да признаят мислите си един на друг, изведнъж видяха двамата млади голи, притиснати един до друг. Владимир се изчерви и прехапа устни. Мануила изостана малко назад. Само господин Соломон събра кураж да продължи, но трепереше целият.

Когато се приближи до Дорина, видя, че девойката спи дълбоко, обгърнала с двете си ръце здравата снага на Андроник.