С всяка нова стъпка, която правеше около острова, дълбоко в нея сякаш растеше тази непозната сила, която раздвижваше кръвта и оцветяваше плътта й, променяше дишането й, ритъма й на движение, мислите й. Сега можеше да се случи всичко. Златни жар-птици можеха да излетят от заспалите клони и да я извикат по име. Стволовете на дърветата всеки миг можеха да оживеят и да се превърнат във великани и змейове. А под земята сигурно се разхождаха джуджета с бели бради и диви зверове разговаряха помежду си. Нищо нямаше да я изплаши, никаква среща, никакво чудо. Дори този мрак, който всеки миг щеше да изчезне, погълнат от земята и водата, й се струваше вълшебен. Преобразяването на света сега й изглеждаше изумително, сякаш от някакво тайнствено, непознато до този миг място струеше светлина.

Съвсем близо до нея изхвърча една птица и полетя над езерото. Дорина я проследи с очи и изведнъж сърцето й заби по-силно. Птицата леко прелетя над Андроник и очите на девойката го зърнаха изведнъж целия, така както се беше изтегнал на тревата, с поглед в небето. Запъти се с бързи крачки към него. Възторгът в душата й растеше — тих, богат, безграничен.

— Аз дойдох — прошепна Дорина, като се приближи.

Андроник обърна глава и я погледна усмихнат, но остана да лежи неподвижен.

— Чакам те от полунощ — каза той. — Търсих те в гората, виках те…

Дорина се засмя. Погледна го още веднъж в очите, после погледът й се плъзна бавно, без страх и без свян, по тялото му. „Колко е хубав моят любим…“

— Какво прави досега? — попита я Андроник, като леко вдигна глава.

— Мисля, че сънувах — прошепна Дорина и си потърси място до него.

— Такива сте вие — каза бавно Андроник. — Трудно разбирате…

Дорина се настани съвсем близо до него и се подпря на лакът, като се опитваше да подреди косите си.

— Значи това е островът — каза тя щастлива, като се огледа наоколо.

— Нали няма по-красив от него? — попита Андроник.

Девойката кимна с глава и затвори очи. Усмивка на необикновен възторг озари лицето й.

— И ти си хубава — добави Андроник. Погледна я дълбоко в очите, сякаш се опитваше да опознае всичко, което живееше непознато за него в душата й. — Защо не хвърлиш тези дрипи?

Показа с ръка блузата й. Дорина учудено се погледна, сякаш едва сега разбра, че все още е полуоблечена.

— Прав си, забравих! — прошепна тя с усмивка.

Стана веднага и изхлузи блузата си. Остана гола, но никакъв срам не замъгли очите й, капка кръв не оцвети лицето й. Погледна се за миг, после се приближи до водата. Краката й бяха опръскани до колената със засъхнала кал и мръсен пясък. Бавно, сякаш опипваше с крак дъното на езерото, девойката навлезе във водата. Когато водата стигна до кръста й, тя се поколеба и се обърна към Андроник, който беше останал на брега и усмихнат я следеше с поглед.

— Страх ме е да вървя по-нататък — извика тя и вдигна ръка.

Андроник тутакси се изправи и влезе и той във водата. Настигна Дорина бързо, като стъпваше тежко и шумно вдигаше пръски.

— Не можеш ли да плуваш? — попита я той.

Девойката поклати глава и по детски се натъжи.

— Нищо, аз ще те науча — успокои я Андроник. — Само не трябва да се страхуваш… Дръж се за мене…

Хвана я за ръка и бавно я поведе, докато водата плисна в гърдите й. Андроник се отпусна по корем, а ръката на девойката остана подпряна на гърба му. Дорина се опита да се засмее и отпусна глава във водата, която нахлу в устата й, в ушите и носа й. Онемя от целия този натиск, но той я забавляваше.

— Страх ли те е? — попита я пак Андроник.

Дорина не го чу. Усещаше, че плува независимо от натиска на водата, че я носи една силна ръка, и тя напълно се отпусна. Чувстваше само как приятно се плъзга по повърхността на тази топла и безкрайна вода. Почти се учуди, когато се опита да се изправи и не усети земята под краката си, но учудването й бързо премина в окрилящото чувство, че е свободна и силна.

— Как се чувстваш? — попита я пак Андроник, без да получи отговор.

Тогава все така леко и сигурно я отнесе до брега. Излязоха от водата усмихнати и двамата. Дорина го погледна в очите и се притисна топла до него.

— Не беше трудно — прошепна тя.

— Ще те науча и да се катериш по дърветата — каза й Андроник, — но най-напред трябва да ги помолиш да ти позволят. Някои от тях са стари или болни и ги боли… Тогава те хвърлят на земята…

— А ти как познаваш кои са болни? — попита Дорина.

— Чувам ги как се вайкат или виждам как плачат… Клетите те… Със старите и болните е по-трудно…

Седнаха на един хълм над долчинката. Андроник подпря глава на коленете й и девойката започна прехласната да гали косите му.

— … И с цветята е трудно — добави Андроник. — Те винаги са влюбени… Да видиш само как плачат!…

Засмя се, после вдигна очи към лицето на Дорина и я погледна вече сериозен.

— Как се казваш ти? — попита той.

— Дорина.

Андроник дълбоко се замисли, сякаш се мъчеше да си припомни къде по-рано е чувал това име.

— А ти как се казваш? — попита шепнешком Дорина, галейки челото му.

Андроник тъжно се усмихна и погледът му отново се зарея. Дорина търпеливо почака да се върне.

— Казваш се Серджу, нали? — настоя тя.

— Щом ти искаш така — отговори усмихнат Андроник, като учудено я гледаше в очите.

— Серджу е хубаво име — каза Дорина. — Ако бях момче, би ми харесвало да се казвам Серджу… Като тебе — добави тя.

— Не мисли повече за това — прекъсна я той, взе ръката й и я погали. — Ти не си момче, а момиче…

— Лошо е да си момиче — каза Дорина.

Андроник звучно се засмя. Придърпа ръката й до себе си и погали косите й.

— А ако беше само една клета светулка? — попита я той, за да я подразни.

Изведнъж замълча и отново потърси очите й, сякаш искаше да разговаря направо с нейната дълбока, истинска същност.

— Ти не знаеш какво значи да бъдеш човек — добави той замислен. — Толкова е хубаво…

Разпери като крила двете си ръце и отпусна глава назад.

— Никога да не умираш — каза той с поглед в небето. — Да бъдеш като онази звезда, красива и безсмъртна…

Показа с ръка Зорницата. Дорина потрепери.

— От какво се страхуваш? — учудено я попита Андроник.

— От смъртта — прошепна Дорина.

— И там има хора — усмихна се Андроник. — Навсякъде има хора…

— Ти знаеш всичко, нали? — попита го тя успокоена. — Всичко, което казваш, е истина…

Андроник не й отговори. Продължаваше втренчено да гледа Зорницата. Вече зазоряваше. Бяха изчезнали всички други звезди и небето беше избледняло.

— Къде живееш? — попита го Дорина, за да го разбуди.

— Там — посочи Андроник гората до брега на езерото. — А ти къде живееш?

Дорина се замисли за миг. Опита се да си спомни добре, за да не каже нещо неточно от съня си.

— В Букурещ — отговори тя правилно.

— И какво правиш там?

Андроник се усмихна, когато я запита. Цялото му лице беше светнало, сякаш едва сдържаше смеха си.

— Живея — отговори Дорина объркана.

Той се засмя, окрилен от дива радост. Стана и вдигна девойката на ръце. Като че носеше клонка, толкова лек беше товарът му.

Продължаваше да се смее, вдигаше на ръце тялото й все по-високо, сякаш искаше да го покаже на небето, на гората, на светлината, която извираше вече от всички страни. Дорина се притисна към гърдите му. Андроник я подхвърли още няколко пъти в ръцете си, после затича с нея към вътрешността на острова. Прескачаше в луд бяг трънаци и ями, стъпваше върху сухи клони, удряше се във високи и дебелокори бурени, поваляше силно миришещи, гъсти и бодливи храсталаци.

Дорина затвори очи изплашена, но щастлива. Понякога усещаше парещи драскотини по тялото, но никаква болка не можеше да накърни лудия възторг от новия смисъл, който сега получаваше животът й. Долавяше как кръвта на Андроник пулсира в гърдите му, чуваше силните, оглушителни удари на сърцето му. Топлината на тялото му беше неестествена, опияняваща. От известно време тя усещаше само, че бясно се носи из въздуха към някаква бездна. Почти загуби съзнание, не се осмеляваше да отвори очи, да погледне къде се намира…

Когато най-сетне дойде на себе си, лежеше на плажа от другата страна на острова. Виждаше се лодката, с която тя беше пристигнала, останала със забит в тинята нос. Андроник стоеше до нея и я гледаше с блестящи очи, силно поруменял. Едри и бистри капки пот се стичаха по тялото му. Гърдите му силно и учестено се повдигаха, а косата му падаше мокра на челото.

— Съмва се — каза й той веднага щом девойката отвори очи.

— Колко съм уморена — прошепна Дорина. — Как можа да събереш толкова сили?…

— Хайде да видим как изгрява слънцето — каза Андроник, отминавайки въпроса й.

Помогна й да стане и я хвана за ръка. Девойката вървеше лениво, без да усеща къде стъпва. Къдриците й се спускаха по раменете, разпилени от лудия бяг. Едната й ръка кървеше.

— Да се качим на хълма — промълви Андроник.