Мери Спенсър - Магията на страстта

Клара погледна първо него, после Люсиен.

— Иди си мирно и тихо, Андрю — каза тя, без да изпуска съпруга си от очи. — Аз няма да напусна Барингтън. Но аз… аз ти благодаря, че дойде днес. — Последните думи бяха само шепот, а после тя отново се извърна.

В салона се възцари тишина, чуваше се само прашенето на огъня. Андрю Блейксли гледаше навъсено Люсиен.

— По всяко време съм на твое разположение, Клара. По всяко време на деня и нощта. Достатъчно е да ми пратиш бележка и веднага ще дойда. Аз те обичам. — Клара наведе глава и леко я поклати. — Не се срамувам да го заявя на теб, на лорд Калън или на целия свят. Ти не трябва да си тук и при него. Този брак беше грешка и ако го осъзнаеш, ще съм тук, за да те отведа в твоя дом. — След тези думи Блейксли излезе от салона.

Люсиен затвори вратата зад него, после се обърна към жена си. Тя седеше съвсем тихо и далеч от него. Можеше да види само едната й буза — бледа и мокра от сълзи. Беше вперила очи в пода, но той се съмняваше, че вижда килима.

— Разбрах едва тази сутрин за вестничето — подхвана той колебливо, не знаеше какво да каже най-напред, но това навярно нямаше никакво значение. — Роби затова беше пратил да ме извикат. — Когато дошла новината, те тъкмо привършвали обеда, но приятният им следобед, разбира се, не се състоял. — Исках веднага да се прибера и всичко да ти разкажа. — Тя не отговори и той най-сетне попита: — Ти къде го намери?

— На Бонд стрийт — отговори тя. — В магазина на мадам Дютрепон.

— Разбирам. — Той помълча. — Толкова съжалявам. Ужасно ли беше?

— Бела беше с мен.

— Да, наистина, ти каза, че тя днес ще дойде с теб. Радвам се, че е станало така.

Той прекоси мълчаливо салона и седна на канапето. Клара не помръдна.

— Ти знаеше ли за облога? — попита той.

Тя кимна.

— Бела ми разказа.

— Каза ли ти с кого се бях обзаложил?

— С Кърлейн. — Името прозвуча тихо и сподавено от мъка.

— Клара — прошепна той. — Беше грешка. Ужасна грешка и много глупава. Кълна се в бога, бих предпочел да не съм го правил. Няма да си търся извинения. Ти по-добре от всеки друг знаеш, какво мислех преди нашата сватба, но и това не ме оправдава. Сключих облога ядосан, но с ясно съзнание. Знаех колко ще те нарани, ако разбереш, но ми беше все едно. Кърлейн не си даваше сметка какво означава, той е американец, но сигурно и това не е оправдание. Моля те само да ме разбереш и да ми дадеш шанс…

— Шанс ли? — възкликна тя, изхълца и вдигна ръка към устата си, за да се овладее.

— Моля те, Клара… зная, че не би трябвало да те моля. Зная какво заслужавам и съм готов, щом трябва, да понеса последиците. За съжаление трябва и ти да платиш за карикатурата. И то по-скъпо от мен. Моля те да ми дадеш възможност да оправя нещата. След това ще обмислим как да запазим брака си.

— Мислиш, че ще го запазим? — засмя се безрадостно тя.

— Мога само да се надявам. Клара, ти нямаш никакво основание да ми вярваш, но аз те обичам.

— Горкият Люсиен — каза тя саркастично. — Колко е ужасно, че ти се налага да си измисляш какво ли не, за да се смиля. Досега все аз трябваше да го правя. — А след това с още по-голяма горчивина: — Колко души знаеха за облога? Цял Лондон? Откакто съм тук ли ми се присмиват?

Той пое бавно дъх.

— Облогът беше вписан в книгата за облози в „При Уайт“. Част от компанията го знаеше, още преди ти да пристигнеш. Съмнявам се всички наши познати да са били в течение.

— Нашият брак. Всичко. — Очите й отново плувнаха в сълзи. — Била съм за теб само игра, в която си искал да спечелиш. Всички твои обещания в нощта преди сватбата са били лъжа.

— Не, Клара. По това време аз вече дълбоко съжалявах за облога. Не искам да твърдя, че съм вярвал в трайността на нашия брак, но исках да му дам реален шанс. И тогава, и оттогава всяка дума, която съм ти казал, е била искрена.

— Колко ли си ме мразил — прошепна тя.

— Да — призна той, — но и те обичах, дори когато любовта надделяваше. Мразех те, защото вярвах, че си се подиграла с онова, което ни свързваше, когато бяхме по-млади, а също и защото бях безсилен да потисна чувствата си към теб. Мразех здравите вериги, с които ти беше оковала сърцето ми. Но още повече мразех себе си. Много повече.

— Все ми е едно — заяви тя. — Не желая да те слушам, нито да зная как се чувстваш сега.

— Зная — каза той меко.

— Искам само да си отида. — Тя преглътна. — В Сейнт Дженивиъв.

— За съжаление не мога да ти го позволя.

— Аз няма да отида в Пеъруд, само за да можеш да спечелиш облога.

— Приключих с облога още преди няколко дена, защото разбрах, че нищо не бива да навреди на нашия брак. Обявих Кърлейн за победител. Можеш да го попиташ дали казвам истината. Зная, че много малко неща или изобщо нищо не може да смекчи болката ти, но така поне ще разбереш, че наистина сериозно съм искал да създам с теб семейство в Пеъруд. Вече нямах никакво намерение да те превръщам в пленничка там.

— Значи просто си се надявал аз никога да не науча истината за облога — каза тя.

— Да, надявах се.

— Кой е „Le chat“?

— Мой враг. И твой.

Тя най-сетне го погледна и погледът й беше пронизващ.

— Кой е той?

Люсиен не беше изненадан, че тя мисли рисувача за мъж. Памела съзнателно се беше скрила зад име, което на френски беше в мъжки род и по-голямата част от обществото смяташе, че карикатурите трябва да са дело на мъж.

— „Le chat“ — отговори той, е една опасна и отмъстителна особа, за която ще се погрижа лично. Когато му дойде времето, ще ти кажа коя е. Засега е по-сигурно да не го знаеш. Ако се разбере, че ти можеш да разкриеш идентичността на „Le chat“, не е изключено да се натъкнеш на неща много по-лоши от една карикатура.

— Защо я е направил?

— За да разруши брака ни. Но това може да стане само, ако го допуснем. Аз не искам. Клара, аз те обичам както няма да те обича никой друг мъж.

— Да, сигурно — каза сподавено Клара. — Своята пуйка. Мога да си представя колко ме обичаш. Как, как си могъл да кажеш такова нещо за мен. — Гласът й секна за миг. — Зная, че съм грозна, но аз ти се доверявах. — И тя отново заплака.

Той се бе въздържал да коленичи пред нея, защото се боеше, че тя ще се извърне от него, но болката й беше по-голяма от страха му и само след миг Люсиен вече коленичеше пред нея, хванал лицето й с две ръце и с цялата любов, който изпитваше към нея.

— Клара, нямам намерение да се отричам от мерзостите, които съм извършил в миналото. Тази беше, може би, най-долната. По-лоша дори от облога. Но аз бях друг човек. Ако заради греховете си съм изгубил твоята любов, заслужил съм го. Но аз те обичам. Никога не съм обичал друга жена и никога няма да обичам. Не, чуй ме — настоя той, когато тя поклати глава. — Ти трябва да го знаеш. Обичам те и се надявам само да ми дадеш възможност да ти докажа колко много. С течение на времето аз ще залича мъката, която ти причиних.

— Тогава ме пусни да си ида у дома, в Сейнт Дженивиъв — помоли го тя. — Само за малко, за да мога да поразмисля. Ако след няколко месеца все още ще ме желаеш и ако съм готова и аз, все ще намерим изход.

— Аз винаги ще те желая, Клара, всеки ден от моя живот. Мисълта да съм разделен с теб, ме ужасява.

— Моля те. — Тя сложи ръка върху неговата. — Не бих понесла да остана тук.

— О, скъпа! — Той избърса нежно сълзите й. — Бих желал да можеше веднага да се махнем. Но ако избягаме сега, скандалът ще ни преследва винаги. За съжаление трябва да останем в Лондон и да понесем клюките. Довечера ще отидем на театър…

— Не!

— О, да! — отговори спокойно той. — Ще отидем на театър и ще покажем на цял Лондон колко си храбра. Обществото мрази „Le chat“, но обича теб. Ако се появиш смело тази вечер, цял Лондон ще ти се възхити.

— Нищо не може да заличи тази рисунка. Не го искай от мене, Люсиен, моля те. След всичко, което вече ми причини, не и това сега.

— Разбирам, че се чувстваш унизена.

— Нима? — попита тя раздразнено.

— Да, и чувството ми за вина е по-дълбоко, отколкото предполагаш. Но само така мога да поправя нещата, Клара. Не за себе си, а за теб.

— Вече изобщо не ме интересува какво мисли обществото за мен. — Тя отблъсна ръката му. — Всичко ми е все едно, освен желанието да си отида в Сейнт Дженивиъв.

— Сега ти е все едно, но скоро няма да бъде. И само си помисли за „Le chat“. Той ще е победителят, ако ти сега избягаш с подвита опашка.

— Не искам да ходя на театър — заяви тя. — Няма да отида. Това е най-малкото след онова, което ми стори.

Той целуна ръцете й.

— Скъпа, аз не те моля да го направиш, аз ти казвам какво ще направим. Ще отидем днес на театър, колкото може по-елегантни, а там ще посрещнем заедно всяка клюка.

Тя си издърпа ръцете и стана, за да тръгне към вратата. Там спря и го погледна.

— Колкото може по-елегантни, така ли, милорд? Искаш да си паунът, повел паунката си? Сега разбирам всичко. Не бой се, няма да те изложа.

Тя затръшна вратата и Люсиен скри лицето си в ръце. Разкъсваше се между възхищението от начина, по който тя го беше сложила на място и страха да не би омраза да заеме мястото на любовта й към него. На времето тя беше страдала от неговата жестокост, беше дошло време и той да разбере какво е. Тя го мразеше, но той не можеше въпреки това да я пусне да си отиде. По-добър съпруг навярно би могъл. Тя ще го презира, но той не може да я пусне. Защото я обича както никой друг и знае от какво има нужда тя, за да е щастлива. Независимо от това дали го желае или не, тя ще получи щастието си.