В магазина имаше още няколко клиентки, които разглеждаха дрехите, облечени на кукли — манекени. Те се обърнаха до една и зяпнаха Бела и Клара.

— Мамо! — подхвана, явно без всякакъв умисъл, една млада дама, но беше принудена да млъкне.

— А, лейди Бърджис — Клара пристъпи напред, за да поздрави една позната. — Колко се радвам да ви срещна. Познавате мис Хоуел, нали?

Лейди Бърджис явно не беше в състояние да погледна Клара в очите, но успя все пак да кимне леко на Бела.

— Да, разбира се. Как сте, мис Хоуел?

— Много добре, благодаря — отговори Бела.

— Беше толкова мило от ваша страна да ни поканите на вашия прием миналата седмица — каза Клара на възрастната жена. — Лорд Калън и аз прекарахме чудесна вечер.

Лейди Бърджес се изчерви, но не от радост. Беше очевидно, че дамата не се чувства добре. Тя се огледа нервно за другите клиентки, но те се бяха изнизали една след друга от магазина. Все така, без да поглежда Клара, тя измърмори нещо от рода, че много се радва и се надява лорд и лейди Калън скоро да я удостоят отново с присъствието си. След това се обърна и последва останалите, затвори зад себе си вратата и излезе на улицата, като остави Клара и Бела да се споглеждат учудено.

Когато се обърна, Клара видя мадам Дютрепон, застанала до завесата, да изпраща с поглед, смръщила чело, изчезналите си клиентки.

— Моля да ме извините, мадам — каза усмихнато Клара, за да разведри атмосферата, — но мис Хоуел и аз сякаш пропъдихме другите ви клиентки. Какво им става на хората днес? Тя пристъпи към най-близкото огледало и се погледна в него. — Да не са ми пораснали пера от ушите?

— Не, не, милейди — увери я веднага мадам, — ако нещо не е наред, то е при другите, не при вас. На мен ми е все едно, дали са изчезнали до една, стига да останете вие. Става ли дума за мода, нито една не притежава вашия безпогрешен вкус.

— Колко мило, че го казвате — зарадва се Клара.

— Не е мило — възрази мадам и се приближи, — а истината. С вашия усет за елегантност, милейди, вие ми осигурихте голяма клиентела. Вие сте най-добрият ми annonce, нали така? Най-добрата ми реклама. Когато милейди носи някой от моите модели, другите дотичват презглава и си го поръчват и те. Но щом се държат така, не ги искам за клиентки. Край.

— Но, мадам, — протестира Клара, — та това сигурно е някаква случайност…

Нечие кикотене привлече вниманието на Клара. Три млади шивачки надникнаха иззад завесата, изгледаха я и се разсмяха. Мадам се обърна на пети и ги натири с поток ядосан френски към вътрешните помещения.

— Моля за извинение, милейди — каза мадам с френския си акцент, — глупави момичета без маниери. Бъдете сигурна, че ще ги накажа както го заслужават.

— О, не! — Клара вече взе да се натъжава. — Моля ви, недейте.

— Милейди е много добра, особено днес, когато човек би предположил, че ще си останете у дома. Но ще ми позволите ли да ви кажа, колко ме възхищавате, милейди? В тази страна това е рядкост, но във Франция хората щяха да се събират по улиците, за да ви изразят възторга си.

Клара се засмя развеселена и заинтригувана.

— Мадам, защо мислите така? Представа нямам за какво говорите.

— Вие не знаете, милейди?

Клара поклати глава.

Мадам направи на цветист френски още куп забележки, а Клара приветства обстоятелството, че не владее този език. После мадам се обърна и изрева през завесата някаква заповед. След което една от шивачките й донесе някакъв сгънат вестник.

— Никак не ми е приятно тъкмо аз да ви го покажа — каза мадам, — но по-добре аз, отколкото някой друг, защото аз съм истинска приятелка, не бива да го забравяте, милейди. Мадам Дютрепон се радва да бъде като модистка на разположение на виконтеса Калън. Седнете, моля. Това тук е ужасно вулгарно и само да знаех кой е този дявол „Le Chat“, бих го разстреляла собственоръчно.

Клара още не разбираше. Първото, което видя, беше, че нейното лице е залепено за някаква абсурдно обезобразена птица, а когато шокът отзвуча, дойде постепенно и останалото. Наоколо й сякаш падна мрак и тя забеляза, че трудно диша и гърдите я болят. Изведнъж всичко й стана ясно. Погледите, смехът. Изглежда в Лондон вече всички бяха видели карикатурата. Нейното грозно лице над тази грозна птица и Люсиен, който я гледа, засмян. Всички са я видели, всички…

По-късно тя не можеше да си спомни как е стигнала до каретата. Помнеше само, че Бела й помогна да се качи, а също и слугата. Лицето й беше мокро от сълзи, които тя не би желала да пролее. Спомняше си съчувствието, изписано на лицето на слугата, докато прибираше стълбичката на каретата. Тя продължаваше да държи смачканото вестниче. Бела хълцаше като дете, скрила лицето си в шепи, тя непрекъснато повтаряше:

— О, Клара! О, Клара!

Нещо в нейния тон я издаваше, въпреки че на Клара това й направи впечатление едва по-късно. Нещо, издаваше, че когато е видяла вестничето, Бела е разбрала повече от Клара. Клара никога не бе проявявала агресивност, но сега хвана Бела за ръката и здраво я разтърси, за да я накара да й каже истината за облога на Люсиен с лорд Кърлейн. През цялото време, докато й разказваше, Бела плака, а Клара, след като чу всичко, се загледа през прозореца и я остави спокойно да си плаче. Едва когато стигнаха пред дома на Бела, Клара отрони:

— Прости ми. — Но това само накара Бела още по-силно да заплаче.

До края на пътуването, докато стигнаха в Барингтън, Клара беше като зашеметена. Това продължи и докато се изкачи по стълбата и влезе през вратата, а Хейъс й докладва, че е дошъл капитан Блейксли и я чака в салона.

Без да се замисля, Клара тръгна натам. Един слуга й отвори вратата, тя влезе и изненада Андрю. Той седеше пред камината и я чакаше.

— Клара — каза той, стана и тръгна към нея. — Скъпа, щом я видях, веднага тръгнах насам.

Той беше разтворил обятия и тя се приюти в тях, затвори очи и притисна лице към гърдите му.

— Не мисли за това — измърмори той и я притисна към себе си. — Аз ще се погрижа за всичко и няма да допусна, той още по-дълбоко да те нарани.

Искаше й се той да я прегръща още по-силно, толкова силно, че тя да не може да диша. Искаше й се да изгуби съзнание. Но вместо това я обзе страшна мъка.

Така свари Люсиен Клара, когато влезе в салона. В прегръдката на Андрю Блейксли. Разплакана и притисната към друг мъж — мъж, който я прегръщаше нежно, целуваше я и й шепнеше утешителни думи. Двамата изглежда изобщо не забелязаха, че е влязъл, тъй че Люсиен просто си стоеше, разкъсван между горчивата болка, че Клара явно е научила истината и то не от него и лудия гняв, че я вижда в прегръдката на друг. Кошмарът, който го бе преследвал толкова години, стана действителност. Клара и друг мъж. Също както по времето на майка му — тя и много други мъже. Клара и Андрю Блейксли, който откровено му бе заявил, че я обича. Андрю Блейксли, който никога не би й причинил болка, както го беше сторил той. Тази мисъл беше предостатъчна, за да подклажда яростта на Люсиен.

Намерението му беше да каже на Клара истината, тъй че тя да го укори, а той щеше да падне на колене, да я моли за прошка и да й каже колко много я обича. После тя щеше да плаче, а той да я държи в обятията си, както го правеше сега Андрю Блейксли. Тези мисли го подтикнаха да се прибере въпреки страха, че ще трябва да изповяда на любимата жена своите грехове. Оказа се, че е било глупаво, още по-лошо дори, просто невъзможно. Тя не желаеше да усети неговата прегръдка. Не и сега. Може би никога вече. Всичко, което му оставаше, беше да ограничи лошите последици и трябваше да го направи, независимо от това дали Клара го желае или не.

— Клара — гласът му прозвуча студено, кухо, но и интимно. Изглежда беше се променил под нейно влияние повече отколкото предполагаше, защото вече не се побираше в старата си кожа. — Ела тук.

Блейксли вдигна глава и ръцете му прегърнаха по-силно Клара. Тя изпъшка и вдигна ръка, за да закрие уста и очи, сякаш изпитваше болка.

— Копеле! — каза тихо Блейксли.

— Клара!

— Аз ще я отведа оттук — заяви гневно Блейксли. — Тя ще дойде с мен.

— Клара — каза бавно и отчетливо Люсиен, — ако държиш на приятеля си, веднага ще се откъснеш от него.

— Не го слушай, скъпа — каза Андрю и го изгледа саркастично. — Лесно ще се оправя с него.

— Не — прошепна Клара и се освободи от прегръдката му. — Не искам никакви битки. Моля те, Андрю, недей да го предизвикваш. — Тя се приближи, залитайки, до един стол и седна с гръб към Люсиен.

— Вървете си — заповяда Люсиен на Блейксли. — Вече не сте добре дошъл тук. И да не сте се опитал да видите отново жена ми.

Андрю Блейксли не му обърна внимание.

— Още сега ще те изведа от тук, Клара. Трябва само да дойдеш с мен. Така ще си на сигурно място. Той не може да ни спре.

— Напротив — заяви спокойно Люсиен, — разбира се, че мога. Тя няма да тръгне с вас.

— Ще те заведа в Сейнт Дженивиъв — наведе се Блейксли над Клара. — В дома на твоите родители, при твоето семейство. Те ще те приемат, без да ти зададат нито един въпрос. Щом разберат какво е трябвало да изтърпиш тук, всичко ще разберат. Знаеш, че казвам истината.

— Тя няма да тръгне с вас — повтори Люсиен. — Клара носи моето дете. Тя няма да напусне без мое позволение Барингтън.

Блейксли затвори за миг очи, а когато погледна отново Люсиен, в очите му припламна омраза.

— Спечелил сте, значи вашия облог? Направил сте й дете. Чудесно. Но аз няма да допусна да я превърнете в пленничка във вашето имение. Не, няма. — Той стана. — Ще трябва да ме убиете, за да ме спрете. Ще трябва да постъпите като вашия баща.

— Люсиен — прошепна Клара и го погледна умоляващо. Като видя мъката, изписана на лицето й, на Люсиен му идеше да се разреве.

— Клара, ако искаш той да остане цял и невредим, отпрати го — каза той.

— Ела с мен, Клара — протегна й ръка Блейксли. — След два дена ще си в Сейнт Дженивиъв. Няма да допусна той да ти стори нещо, кълна ти се.