— Наистина не го направих както трябва — каза той, вдигна ръка и я отпусна с безпомощен жест. — Исках да ти спестя притеснението, което предположих, че ще изпиташ, ако наистина бяхме започнали любовни отношения. Зная, че много дами от доброто общество поддържат такива връзки, но на теб това нямаше да ти хареса, скъпа моя, уверявам те.

Лицето на Ана пламна и тя можеше да си представи колко червено е станало.

— Може би на теб нямаше да ти хареса — каза тя с горчивина.

Той поклати глава.

— Не, не е така. Но последното, което бих искал, Ана, е да те имам като метреса.

Е, това тя вече го беше разбрала. Ана не намери какво да отговори. Тя му обърна гръб и се вгледа в слабия огън в камината, като правеше усилия да не избухне в сълзи.

— Мислех, освен това и за Сара — продължи той, — знаеш, че много я обикнах и никак нямаше да ми хареса тя да разбере, че съм постъпил нечестно по отношение на теб.

— Да — изрече с мъка Ана и избърса гневно сълзите, които очевидно държаха да потекат. — Аз също мислих за това. Приех, че тя никога няма да разбере.

— Би било добре, но при Сара е твърде малко възможно. Това дете може да изтръгне изповед дори от Кентърбърийския епископ. Отсега ме е страх като си помисля как тя ще ме върти на пръста си някой ден. Освен това не се и съмнявам, че ще съм на път да полудея, когато дойде време обожателите й да почукат на вратата, вече съм прекарал няколко безсънни нощи да измислям въпросите, които бих им задал, за да ги видя колко струват. Но нищо не помага и аз твърдо съм решил да направя Сара своя дъщеря. Ана се обърна бавно към него.

— Какво?

Той издиша бавно.

— Нещата все още не вървят добре, нали? И първия път, когато ти направих предложение за женитба, пак толкова глупаво ли се държах? Вече не помня и дали беше тогава още по-нервна, но ми се струва невъзможно. — Той се засмя. — Цяла седмица не съм спал в очакване на днешния ден. Имах толкова много неща да ти казвам. Вече знаеш, че те обичам, мисля, че по този въпрос се изразих достатъчно ясно. Казах ли ти също, че нямам метреса и не съм имал откакто ти тогава ме напусна? Не искам да твърдя, че не е съм имал от време на време по някоя жена, аз съм все пак нормален мъж с нормални нужди. При това ерген. — Той прокара нервно ръка през косата си. — Но всичко това беше ни риба, ни рак — продължи той и се заразхожда нервно. — Не си представям, че би могла да ме упрекваш за това. Не съм имал продължителна връзка, не повече от една-две нощи. При това не много често. — Той отиде до камината, обърна се и се върна обратно. — Трябва да ме разбереш и да ми повярваш, Ана, че каквото и да е имало, ще ти бъда верен съпруг, какъвто щях да ти бъда и тогава. Беше най-голямата грешка в моя живот, че преди единайсет години не се опитах да те убедя в това и съм съжалявал сто и повече пъти. — Той спря и я погледа. — Помолих ли те вече да се омъжиш за мен?

Тя поклати леко глава.

— Не и през последните единайсет години или пък наскоро.

— Господи! — измърмори той, — изглежда съм в още по-лошо състояние, отколкото предполагах. Направо си губя ума, но то е естествено, когато става дума за теб.

— Да, чувството ми е познато. — Тя изсумтя, защото очите й отново плувнаха в сълзи. — О, Робърт.

— Вземи, мила — той й сложи копринената си кърпичка в ръката. — Защо все те разплаквам? Винаги съм искал само да те направя щастлива. Мисълта да станеш моя жена толкова ли е ужасна?

— Не е — изхълца тя.

— Мога ли да се надявам, че са сълзи от щастие? — Той я привлече нежно в обятията си.

Тя поклати глава.

— Любима, защо тогава? Зная, че не го направих както трябва, но нямам голям опит. Правил съм го само два пъти и двата пъти за теб. Представяш ли си колко грозно щеше да е, ако ми се наложеше да го направя и трети път.

Разплакан смях долетя от гънките на вече мократа му вратовръзка.

— Сега е вече по-добре — каза той и я целуна, където можеше да види. — Ана, аз те обичам и винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. В миналото направих много грешки и сигурно ще направя в бъдеще още много, но никога няма да причиня нарочно мъка нито на теб, нито на Сара, нито на децата, които ще имаме, може би, един ден. Не мога да ти обещая, че никога няма да те ядосам или да засегна чувствата ти, но и аз съм само човек. И все пак, ако ме искаш, кълна ти се, че до края на живота си ще се старая да те правя щастлива.

— О, Робърт — въздъхна тя отново и вдигна мокрото си лице, за да го погледне. — Моля те, не го казвай, не си длъжен да го правиш. Нали аз развалих всичко. Ти се опита да се извиниш, но за мен това не беше достатъчно. Бях коравосърдечна и непримирима и никога не съм преставала да съжалявам. Как можеш след всичко това още да ме искаш за жена?

— Много лесно — каза той и обгърна лицето й с ръце. — Нали те обичам и вярвам, че и ти ме обичаш. Защото онова, което ни свързва е много хубаво и не бива с лека ръка да се отхвърля, освен това, защото мисля, че прекарахме вече твърде много години разделени. Ана, нека си простим взаимно и нека забравим миналото, за да изпитаме щастието, което толкова отдавна ни чака. Моля те. Искаш ли да станеш моя жена и моя любима?

— Да — прошепна тя. — Толкова те обичам, Робърт.

Няколко минути по-късно икономът драсна леко по вратата, но двамата не го чуха, в резултата, на което лейди Ана и лорд Манинг шокираха почти до припадък стария човек. Лордът успя все пак да спаси подноса, преди той да падне на пода, и това беше много добре, защото му потрябваха две чаши чай, за да свести иконома на семейство Паркър.

— Така стана добре — каза лордът на бъдещата си съпруга, докато й помагаше да се качи в каретата. Наистина нямаше да е много уместно да започнат да изпълняват още там съпружеските си задължения, след като се намираха в салона на един банков директор. Потеглиха в посока на Манинг хаус с намерението да вземат Сара и да си направят пикник, на който да отпразнуват заедно с нея добрата новина.

— Не вярвам тя да се изненада много — предупреди Ана, докато той подкарваше каретата. — Между вас двамата никога не съм имала шанс. Уелингтън не би могъл да води по-успешна кампания от вашата със Сара.

Робърт се засмя щастливо.

— Мисли си само, скъпа, че до края на живота си ще имаш достатъчно време, за да се справиш с нас.

20

Както лейди Ана, така и лорд Манинг знаеха много добре, че е нещо шокиращо дама да посети дома на мъж без придружителка. Той й предложи да се отбият най-напред в градската къща на маркиз Сейнт Дженивиъв и да вземат Сара — дори присъствието на малко момиченце щеше да придаде на посещението известна благопристойност. Но Ана отказа.

— От години чакам ти да ме компрометираш, Робърт — каза тя с дръзка усмивка. — Ако се колебаеш да го направиш по обичайния начин, трябва да взема още сега каквото мога да получа.

Но се оказа, че Сара е вече в Манинг хаус. Беше седнала в салона на лорда и ги чакаше.

— Струва ми се, че е доста потисната, милорд — отбеляза Хемет с нескрито неодобрение в гласа, когато пое шапката и ръкавиците на господаря си. — Горкото момиченце чака вашето завръщане вече повече от час.

— Сара? Тук? — извика Ана, разкъсана между учудване и загриженост.

Лорд Манинг вдигна ръце, в знак, че е невинен.

— Сара и аз наистина бяхме съюзници, но, кълна се, представа нямам защо е тук.

Когато Хемет отвори вратата, Сара се беше втренчила тъжно в полупразна чаша какао.

— Мис Хънингтън — започна той, но тя вече беше видяла майка си и лорда, отмести чашата и стана.

— Мамо! — извика тя и изтича през салона. — Толкова се радвам, че си тук. Исках да разбера къде си, но никой не можа да ми каже, освен че сте отишли с лорд Манинг да яздите, та за това реших да дойда тук и да открия къде те е завел, но и тук никой нищо не знаеше. О, мамо! Случи се нещо ужасно.

Лейди Ана прегърна дъщеря си.

— Миличка, какво има?

— Тук е, ей тук. — Тя хвана майка си за ръката и я повлече към канапето, на което беше сложена малка чанта. Сара я отвори и извади лист хартия. — Едно от момичетата в кухнята го четеше тази сутрин и се смееше. Зная, че не бива да ходя там без разрешение, но готвачката беше пекла нещо и аз исках да зная какво.

— Добре, добре, миличко — успокои я Ана, седна на канапето и настани Сара до себе си. — Какво се е случило?

— Едно от момичетата в кухнята се смееше — заразказва тя и погледна лорд Манинг, който беше седнал от другата й страна и сега я прегръщаше, за да я успокои. — Държеше вестниче от ония, които ти винаги наричаш мръсни парцали. Казва се „Глед Тайдингс“. Исках само да видя какво е толкова смешно. А после така се ядосах, че се разкрещях и готвачката им го взе.

— Сара! — възкликна недоверчиво Ана.

— А пък аз ги нарекох дебели крави — продължи упорито да държи на своето Сара. — Зная, че сега ще ми се караш, мамо, но се радвам, че им го казах. Защото са точно такива. Отвратителни, дебели крави! И тя избухна в сълзи и зарови лице в палтото на лорд Манинг.

— Сара, миличка — измърмори лордът и я притисна към себе си. — Каквото и да е станало, ние ще оправим всичко.

Ана измъкна вестничето от ръката на детето и го разтвори.

— О, боже господи! — извика тя след кратко мълчание. — Робърт!

— Нали ти казах — хълцаше Сара, — нали ти казах.

— Шшшт — каза лордът и взе вестничето. Заразглежда навъсено рисунката, като се стараеше да вникне във всяка зловеща подробност.

— Робърт, — прошепна ужасена Ана, — какво означава това? Кой би направил такова нещо? И защо?

Той поклати глава.

— Аз не мога да ти го обясня, но има човек, който може и иска. — Той стана и отиде да позвъни. Хемет се появи веднага. — Изпратете някой слуга в Барингтън — нареди кратко лордът, — и кажете на моя племенник веднага да дойде тук. Ако го няма, потърсете го. Ако стане нужда, домъкнете го лично тук. Искам след не повече от час да видя лорд Калън в тази стая.