Това не беше вече онзи Люсиен, за когото се омъжи, беше същински образцов съпруг. Клара си беше помислила веднъж, че би дала всичко, за да не бъде Люсиен толкова ревнив, но сега, когато се случи, се почувства объркана.

Това е глупаво, упрекваше се сама, но вече сякаш полудяваше. Не преставаше и да се учудва, въпреки че дълбоко в себе си вече знаеше, може би, и отговора.

Тя е невзрачна жена, която се е омъжила за изключително привлекателен мъж. Докато той беше ужасно ревнив, тя се чувстваше сигурна, защото знаеше, че дори да не я обича, поне я желае. Не само плътски. Люсиен имаше нужда от нея, сред всички жени именно от нея. Това й харесваше, защото й доказваше, че макар да не е хубавица, очевидно притежава нещо, което допада на Люсиен и което той очевидно не намира при друга. Съзнанието за това й даваше сигурност. Но сега то беше изчезнало.

Той беше все така внимателен и нежен, както винаги, дори, може би, още повече. Беше й казал, че лейди Холинг не е негова метреса, че няма метреса, нито иска да има. Но човек може и да промени намеренията си, а той не й беше обещал никога да не си потърси любовница. Каза й все пак, че ще я заведе в Пеъруд и ще живеят там, ако даде господ, ще създадат там и семейство. Това означаваше, че сега той има доверие в нея и вярва, че могат да имат нормален брак.

Дълбоко в себе си тя отдавна знаеше, че той е доволен, изненадан е от това чувство и затова е сега толкова уравновесен. Говореше и се държеше като любовник, а още от деня на сватбата им се стараеше да е мил, а като се изключат няколко инцидента, беше и успявал. Само да можеше да се отпусне и напълно да му се довери. Тогава, мислеше си Клара, тя сигурно ще е най-щастливата жена на света, но както Люсиен вярваше на времето, че тя не може да е по-различна от неговата майка, така сега тя вярваше, че мъж като него не може да обича жена като нея. Най-вече сега, когато тя сякаш вече не му трябваше толкова често, както преди. И ето че дните, толкова щастливи за Люсиен, станаха съвсем различни за Клара. Беше изпълнена със страх, който не можеше да изрази, най-малко, когато Люсиен я питаше дали нещо не е наред. Той я уверяваше отново и отново, че всичко ще се оправи, само да се озоват веднъж в Пеъруд, но колкото и оптимистично да беше настроен той, щом се опиташе да надникне в бъдещето и да повярва, че всичко ще е чудесно, Клара не можеше да отпъди лошите си предчувствия.


Къщата на площад Кавендиш беше малка и спретната, съвсем различна от онова, което Ана бе очаквала.

— Боже милостиви, Робърт — каза тя и прекоси нервно малкия салон, в който икономът я въведе, преди дискретно да се оттегли. — Изобщо не подозирах, че си налагал на дамите си подобен стил. Та това изглежда почти… почтено.

Лорд Манинг издаде някакъв весел звук.

— Очакваше преизподня от червен плюш с позлатени ангелчета и аромат на опиум, така ли? Искаш ли чай, скъпа? С удоволствие ще кажа да донесат.

— О, не — отказа Ана и се обърна към него. Той беше застанал на вратата с ръце на гърба и я гледаше с израз на приятелско любопитство. Нехранимайкото изглеждаше напълно доволен от себе си, сякаш случилото се между тях изобщо не беше ставало. — Благодаря. Това… обикновено с това ли започваш? Може би ти искаш чай? О, господи! — Тя поклати глава и се засмя на собственото си невежество. — Извинявай, но не съм свикнала с подобни неща, както навярно забелязваш.

Той се усмихна, пристъпи към нея и хвана ръката й в ръкавица.

— Ана, сигурна ли си, че искаш да бъдеш тук? Не е ли по-добре да те върна вкъщи? Дали да не вземем Сара и да си организираме пикник? Мога да убедя господин Делард да ни приготви нещо специално.

— Не. — Тя стисна ръката му. — Не, Робърт, зная какво искам и то е да съм тук с теб. Много сериозно съм го обмислила.

— Чудесно — измърмори той, вдигна ръката й и я целуна — но защо да не пийнем въпреки това малко чай и да не се опитаме да се поотпуснем. — Той тръгна към звънчето.

Чай. Последното, което Ана беше очаквала от Робърт в такъв момент. Когато го помоли за пръв път да подготви нещата, за да могат да се срещнат насаме, беше си представила, че той ще я пренесе през прага на някое тъмно, покварено любовно гнездо в също тъй тъмна и порочна спалня, където ще пристъпи незабавно към основната цел на това посещение.

Вместо това той я доведе в почтена къща в почтен квартал на града и вместо да я люби или поне да се опита да го направи, явно предпочете да пие чай и да си приказва с нея.

— Робърт — подхвана тя, но веднага неуверено млъкна. Вече прояви достатъчно голяма смелост, като го помоли за тази среща. Ако сега, преди нервите да й изиграят някоя лоша шега, го помоли да я люби, той сигурно ще реши, че е съвсем луда. Или още по-лошо: отчаяна.

В следващия миг се появи икономът и изслуша нарежданията на Робърт. Щом вратата пак се затвори, той се обърна към нея:

— Да, скъпа? Искаше нещо да кажеш?

Ана се залови с въздишка да си сваля ръкавиците.

— Не, не мисля. — Изведнъж се оказа, че петличките на копченцата не могат да се отворят.

— Позволи ми, ако обичаш — каза Робърт, пристъпи към нея и бързо й свали ръкавиците. Тя забеляза с растящо безпокойство, че ръцете на този мъж, за разлика от нейните, дори не трепереха. Робърт сложи ръкавиците и чантата й на една маса и се залови да й сваля шапката. — Така — каза после със задоволство — така е много по-добре. Ана, мила моя, добре ли си? Изглеждаш ми малко тъжна.

— Добре съм — увери го тя и си пожела да отпъди чувството, че до утре цялото висше общество ще знае, че е имала среща с лорд Манинг. И то в една почтена къща на площад Кавендиш. Ако брат й разбере, ще има да й хвърля пренебрежителни погледи докато е жива. — Аз просто… не съм свикнала с това.

— С това — повтори той. — Да, зная, скъпа. И съм готов да те върна веднага у дома ти. Мисля даже, че трябва да го направя.

— Но, Робърт — погледна го тя, — нима не искаш… съвсем погрешно ли съм те разбирала? През всички тези седмици? — Само като си го представи и я обзе ужас. — О, боже господи, погрешно съм те разбрала…

— Съвсем не — отговори спокойно той.

— Защо не си го каза направо? — поиска тя отговор. — Защо не каза „не“? Сега стой тук като същинска глупачка. А ти! През всички тези седмици ме караше да вярвам, че ме желаеш. Че би искал…

Ръцете му я прегърнаха, устата му притисна нейната и й попречи да продължи. През изминалите седмици той я беше целувал също тъй страстно и плътски както преди и Ана се беше предала също тъй бързо и окончателно. Годините и опитът бяха направили целувките на лорда още по-чувствени, а нейният опит беше разкъсал воала на невинността, който го бе възпирал, защото тя още не беше негова съпруга. Но колкото неговата и нейната опитност да бяха подобрили целувките, разменени напоследък, всичко избледня пред онова, което той правеше с нея сега. Ръцете и краката му бяха като виещи се растения и я привличаха толкова силно към тялото му, че не остана и капка съмнение в силата на неговото желание.

— Надявам се — каза той и си пое разтреперан дъх, — надявам се, че вече вярваш в желанието, което ме изгаря — да те занеса до най-близкото легло?

И на нея й се наложи да си поеме няколко пъти дъх, преди да може да отговори:

— Започнах да се съмнявам в теб заради чая.

Той се разсмя и поохлаби прегръдката си. Тя забеляза със задоволство, че сега трепереше той. Трепереха всъщност и двамата.

— Ана, това тук не е моят дом.

— Не, скъпи, ти живееш в Манинг хаус.

Той се засмя, целуна я пак и продължи тихичко да се смее.

— Искам да кажа, — продължи той, когато отново беше в състояние да говори, — че тази къща не е моя, а на един приятел, който ми я отстъпи за този ден.

Ана се изправи и го отблъсна на ръка разстояние от себе си.

— Да, той е банков директор, моят банков директор, за да съм съвсем точен. Живее тук със съпругата си, много мила млада дама от Чезуикшир. Отидоха на гости на нейното семейство и Паркър беше така добър да ми позволи да използвам къщата в негово отсъствие.

Тя го гледаше втренчено.

— Паркър е много дискретен човек, както ще се увериш — усмихна се той. Той и съпругата му не се движат в същите кръгове, в които и ние, затова ми се стори по-сигурно да те доведа тук.

— Робърт — каза тя, — довел си ме в къщата на банков директор, за да спиш с мен? — Беше решила, че той притежава къща за метресите си, която могат да използват за дискретната авантюра, която тя бе предложила. Само че той може да не е искал да отпрати сегашната си любовница, за да започне нещо с нея.

— Не съвсем — съгласи се разкайвайки се той, — въпреки че почвам да свиквам с тази мисъл, независимо от това, че ме шокира. Но все някъде трябваше да те заведа, нали? Ти така напираше да спиш с мен.

— Робърт Брайланд!

— … че аз просто не можех да те откажа от намерението ти. Трябва да признаеш все пак, че се опитах.

— Не много убедително — вдигна тя вежди.

Той се чувстваше сякаш малко виновен.

— Не, не много убедително. Наслаждавам се на представата, че една красива и привлекателна жена ме желае също толкова силно, колкото аз нея. За нещастие — продължи той с усмивка — аз съм ужасно старомоден мъж. — Той я погали с пръсти по бузата. — Установих, че колкото и да те желая, не искам да имам връзка с теб. Нито с която и да било друга.

Ана се освободи с бавни, предпазливи движения от прегръдката му и отстъпи назад.

— Разбирам — каза тя срамно неспособна да не издаде с гласа си колко е наранена. — Но в такъв случай защо ме доведе тук, Робърт?

— За да поговорим. За да ти направя на свой ред предложение в отговор на твоето, което толкова ме ласкае. Защо не седнеш, мила? Чаят веднага ще дойде.

Тя вече се чувстваше побесняла от гняв, наранена и унизена.

— Не, благодаря. Не желая да сядам, нито да пия чай. Казвай, моля те, каквото имаш да казваш, след което ще съм предоволна, ако ме върнеш у дома.