Следващото беше доста дълго писмо до секретаря му в Пеъруд, с което го осведомяваше, че двамата с лейди Калън имат намерение до края на годината, но може би и след малко повече да се преместят там. Искаше всичко да е готово, за да бъде посрещната новата виконтеса както подобава.

Следваха още няколко кратички писма: едно до неговия иконом, в което ставаше дума за приходи, второ до Рагет, собственика на „При Уайт“, в което настояваше изходът от известния облог да бъде записан в книгата. Две следващи бележки бяха адресирани до Джак и Улф, в тях той се извиняваше за загубите, които са понесли във връзка с облога и им обещаваше като компенсация да кръсти на тях бъдещите си първи две деца. Освен това ги питаше дали биха приели женските форми Джаксония и Улфайна, в случай че са момичета. Докато залепваше пликовете, вече си представяше смеха на приятелите си. Каза си, че те сигурно ще се радват за него. Трябваше да се смята щастлив, че има двама приятели, в които може да има пълно доверие.

Последва кратко и твърде сантиментално писмо до неговия чичо, с което му съобщаваше, че иска да се премести с Клара в Пеъруд, за да приложи там на практика всичко, което е научил от Роби за любовта и добротата. Освен това там двамата щели сериозно да поработят, за да превърнат Роби в най-младия лондонски дядо. Нарочно написа думата дядо и добави, че Роби и Ана, ако се оженят, и пожелаят да имат деца, така ще объркали всичко живо, че никой няма да успее да се оправи в семейните им отношения.

Най-накрая писа на лорд Кърлейн.

Дължа ви голяма благодарност задето направихте каквото желаех и осведомихте лейди Холинг за вчера, а именно, че ще бъда във Воксхол, а също и задето така добре заприказвахте Росуел. Зная, че колкото и неблагодарна да беше задачата, тя донесе добри плодове. Джак успя и всичко е наред. Благодаря ви не само от мое име, но и от това на съпругата си. Ако мога да направя нещо за вас, трябва само да ме помолите. Винаги съм на ваше разположение.

Имам още един дълг, който трябва да изплатя — за облога, който сключихме преди няколко месеца в „При Уайт“. С настоящето ви обявявам за победител. Рагет вече е осведомен и моят иконом ще ви потърси в близките дни. Лейди Калън и аз скоро ще напуснем Лондон и ще заминем за нашето имение в провинцията. В случай, че не ви видя пак, приемете моята благодарност и най-добрите ми пожелания.

Ваш Калън.

Когато всичко беше готово, сгънато и запечатано, Люсиен даде писмата на своя домоуправител.

— Погрижете се това да бъде доставено още днес. Трябва да сте сигурен, че всяко писмо се е озовало в ръцете на посочения адресат. Разбрано?

— Да, милорд.

— Изпратете някой от конярите в Пеъруд да предаде съобщението за господин Коуфри.

— Той веднага ще тръгне, милорд.

— Много добре.

Люсиен остана още известно време в стаята си, изпи си брендито, загледа се в нещата, променени от Клара и в онези, които си бяха останали каквито са били по времето на баща му.

Имаше спомени от тази стая, както и от цялата къща. Но тези от кабинета бяха, може би, най-ярките. За последен път видя баща си именно тук. Беше през последната му ваканция преди Итън и преди родителите му да починат.

— Но на всичко това вече съм сложил край — измърмори той и се вгледа в портрета на баща си, окачен над камината. — Сложих край на всичко. В този миг погребвам теб, и майка и Гансли и всичко, което се е случило в тази проклета къща. Барингтън принадлежи сега на мен и на Клара. И ми е все едно колко призраци живеят тук. — Той вдигна пред портрета чашата си за наздравица и я пресуши. — От днес нататък — каза той и остави чашата на бюрото, — от днес нататък моят живот принадлежи на мен. А не на теб или на моята майка.

Той затвори очи, стисна зъби и се постара да намери причината за четиринайсет години гняв и ядове.

— Проклети да сте и двамата! — изрече той. Лицето на баща му го гледаше неподвижно. — Сред безкрайните си бъркотии вие не помислихте нито веднъж за мен. А аз ви уважавах. — Очите му плувнаха в сълзи и той си разтри лицето, за да се овладее. — Но всичко беше дотук — каза си Люсиен. — Моите деца не бива да научат нищо, а аз трябва да престана да измъчвам жена си. Роби е прав. Няма да допусна да ми се случи, само защото ви се е случило на вас. — Той вдигна глава и погледна отново портрета. — Аз те обичах — каза той, — но вече няма да плащам за твоите грехове.

Той изгаси свещите и каза на един слуга, че искат вечерята да им бъде сервирана в неговата стая. После се качи в спалнята, където жена му още спеше. Люсиен се съблече и се пъхна до нея, за да се наслади на топлината на нейното тяло. Тя измърмори нещо и се притисна към него, сложила ръка на гърдите му.

— Колко е часът? — попита тя сънено и той не можа да не се засмее.

— Късно е — прошепна и я целуна. — Време е за сън.

По-късно щеше да я събуди, да хапне и да се изкъпе заедно с нея. Засега му стигаше да я наблюдава в съня й и да знае, че на другата сутрин за тях двамата всичко ще бъде ново.

19

Октомври

Седмиците, които последваха случката във Воксхол, бяха за Люсиен толкова благословени, колкото много малко от последвалите по-късно.

Не беше осъзнавал колко горчивина е таял в себе си, преди да започне да се освобождава от нея и резултатът беше неочаквано състояние на щастие. Усещаше се толкова лек, сякаш бяха свалили огромна тежест от плещите му. Сякаш целият свят бе станал по-светъл. Мракът, обгръщал дотогава погледа му за всичко и всички, се бе разсеял. Вече не подозираше интрига в очите на всеки чужд, престана да държи съзнателно познатите си на разстояние. Откри, че е толкова лесно да се държи приятелски, толкова лесно да обича хората. Най-много го учуди, че е лесно дори да мисли за хората само най-доброто.

Когато гледаше Клара, вече не проумяваше как е могъл някога да няма доверие в нея, дори да я подозира, че прилича на неговата майка. Сега вече можеше да погледне назад към случаите, заради които я беше обвинявал и да ги види такива, каквито бяха — невинни мигове на флирт и нищо повече. Грешката беше в него, защото беше приемал веднага най-лошото. Когато преценяваше държането си, разбираше, че е било просто чудо, че Клара се съгласи все пак да стане негова съпруга. Въпреки че при създалите се обстоятелства той не й бе оставил голям избор. Допускаше, че би трябвало да се срамува от това, но то всъщност го радваше. Може във всичко друго да е бил глупак, но беше наистина добре, че направи необходимото тя да стане негова жена.

Сега се чувстваше както през медения месец. Тогава прекарваха много време насаме, приказваха си или се любеха. Всичко в Клара го привличаше, всяка подробност, всяка мисъл, всичко, което тя изживяваше, независимо от това за колко важно го смяташе тя. Той непрекъснато я разпитваше. Кой е най-ранният й спомен? Най-щастливият? Най-тъжният? Кога е загубила първото си зъбче и дали това я е уплашило както беше уплашило него? Какво е да си най-голямото от толкова много деца? Пожелавала ли си е някога да е най-малката или средната? Или единствено дете?

Питаше дали е първото момче, което я е целунало и осъзна изненадан, че нямаше да се чувства разбит, ако тя беше казала не. Да, той беше ревнив, защото таеше в себе си някои неща, които нямаше никога да се променят. Но тя каза „да“ и това отприщи куп нови въпроси. Тя обичала ли го е? Изобщо подозирала ли е колко много я обича той? Липсвал ли й е, когато го е нямало?

Тя отговаряше с готовност, макар и малко предпазливо и Люсиен си налагаше да бъде търпелив. Тя трябваше да свикне да му се доверява. За щастие сега времето с всички възможности, които даваше, им беше на разположение. Бяха не само шестте месеца или онова, което беше останало от тях. Ако бог им го отреди, щяха да имат пред себе си целия си живот.

Тя също го разпитваше ненаситно за неговите пътувания и за Пеъруд. Как изглежда имението? Много ли е голямо? Ще има ли и там, както в Барингтън, чувството, че е самотна? Би ли предпочел и той да живее там, а не в града?

— Да — каза той само. — Ще ми хареса. Там, където си ти, винаги най-много ще ми харесва.

Лежаха в леглото и с възглавниците си го бяха направили много удобно. Клара се беше облегнала на голите му гърди, а той беше сложил едната си ръка под главата й, а с другата я беше прегърнал през кръста. Гледаха през прозореца, зад който висеше сивото дъждовно небе на ранен есенен следобед.

— Това притеснява ли те, Клара? — измърмори той. — Винаги съм смятал, че такава преданост задушава — той я погали по косата, — но нямам намерение да се вкопчвам всеки миг в теб. Няма да съм вкопчващ се съпруг.

— И аз, разбира се, не го очаквам — отговори Клара, но онова, което наистина я тревожеше, беше тъкмо убеждението, че Люсиен няма да е вкопчващ се съпруг.

Промяната в него беше смайваща и съвсем неочаквана. Тя не знаеше какво я е предизвикало — случката с лейди Холинг, внезапната поява на Андрю или нещо друго, което тя и не подозира. Каквато и да беше причината, Клара не беше готова за подобна промяна в своя съпруг. Знаеше, че трябва да е благодарна и радостна, но не беше.

Тя вече не му беше нужна така, както му беше нужна преди. Беше му сякаш безразлично дали флиртува или не и дори дали целува друг мъж.

Той се държеше много по-непринудено във всичко и с всеки. Сега прекарваше цели вечери по балове и приеми, които преди избягваше или посещаваше само ако беше крайно необходимо. Досега, отидеха ли някъде, той оставаше упорито до нея, наблюдаваше я с кого танцува и разговаря, а той самият разговаряше само с малкото си приятели и изобщо не обръщаше внимание на всички останали.

Сега, влезеха ли в дома, в който бяха поканени, тя не го виждаше повече, освен когато идваше да танцува с нея. През останалото време танцуваше с други партньорки и беседваше приятелски с най-различни хора.