Люсиен поклати глава и отмести поглед. — Не!

— Ти винаги си го знаел — продължи Роби. — Не, чуй ме. На мен не ми е по-лесно да ти го кажа, отколкото на теб да го чуеш.

— Това не е вярно — възрази разпалено Люсиен.

— Вярно е. Ти толкова ми напомняш майка си, че винаги ме е било малко страх. Помисли само за начина, по който се отнесе към Клара. Тя трябва да играе по твоята свирка или по ничия друга, така ли е? Ако се окаже, че не те обича достатъчно предано, ти ще я отпратиш като куче.

— Аз не това искам.

— Така ли? — попита Робърт. — Ти заложи десет хиляди лири, за да докажеш, че тъкмо това искаш. Искаш Клара толкова много да те обича, че изобщо да забрави за собственото си щастие. Искаш тя да чака пред вратата, както го правеше твоят баща, да чака и да се надява…

— Не — каза Люсиен, стана, отиде до огъня и прокара ръка през косата си. — Не — каза вече по-спокойно. — Ти… грешиш. Ти си луд. — Той преглътна мъчително. — Аз не приличам ни най-малко на своята майка.

— Разбирам — каза Робърт. — Ти си верен и предан на съпругата си, нали?

Люсиен потри челото си с ръка, сякаш го болеше глава.

— Клара флиртува…

— Невинно. — Навярно много по-невинно от всички други дами от висшето общество. Това изобщо не може да се сравни с откровените покани, изричани от майка ти. Добре де. — Той стана. — Твърдиш, че не приличаш на майка си. Докажи го. Убеди ме, че твоят брак има някакво значение за теб. Но не го прави като твоя баща и не допускай външни сили да разрушат съществуващото между теб и Клара.

Люсиен отпусна ръце и се втренчи в пламъците.

— Не искам да приличам нито на единия, нито другия, Роби — той си пое дълбоко дъх — искам да приличам на теб. След всички тези години и след всичко, което тя ти причини, ти прости на лейди Ана и си изведнъж толкова доволен. Не си представям защо я допусна отново в своя живот, но трябва да призная, че никога не съм те виждал по-щастлив.

— Както ти с Клара — измърмори Робърт. — Може и двамата да сме осъзнали една важна истина, Лъки. От мига, в който се оказах в състояние да осъзная глупостта си — причина да загубя Ана, — вече бях в състояние и да й простя нейната глупост. Не виждах защо тя или аз трябва и занапред да се отказваме от щастието, на което се радвахме някога заедно, защото любовта ни беше силна и дълбока. Аз продължавам да я обичам, но се надявам днес да съм по-мъдър от тогава.

— Ти за малко не умря заради нея.

— Да — Робърт сложи успокояващо ръка на рамото на племенника си. — Опитай се да си представиш по-нататъшния си живот без Клара и ще разбереш какво изпитвах тогава. Но беше и глупаво, и егоистично от моя страна, да копнея за смъртта. Още повече, че тогава и ти имаше нужда от мен.

— Наистина.

Робърт въздъхна и пак седна.

— Този опит ме научи на още нещо. Животът е твърде скъпоценен дар, за да го захвърлиш ей така. Ние хората сме склонни да се оставяме емоциите да ни ръководят и тогава, вместо да разсъждаваме ясно и разумно, вършим какви ли не глупости. Твоят баща трябваше да остави майка ти да си отиде, да се посвети на твоето възпитание и да изгради без нея нов живот за вас двамата. Вместо това той уби егоистично двама невинни, уби и себе си, а с това не направи услуга на сина си. Аз трябваше да оставя Ана да си отиде и да не правя такава мелодрама. Беше нечестно спрямо теб, Лъки, а също и спрямо мен самия.

— Ако на времето гордостта ти не беше взела връх, — измърмори Люсиен, — беше ли възможно лейди Ана да не те напусне?

— Разбира се. И ако баща ти беше посрещнал по друг начин държането на твоята майка…

— … нещата може би нямаше да вземат толкова лош обрат — допълни Люсиен. — Това са все интересни разсъждения, Роби, само че никога няма да разберем дали са верни, нали така? Разбирам все пак какво искаш да ми внушиш. Кажи ми — помоли той и погледна чичо си. — Искаш ли да се ожениш за лейди Ана? Или поне да й направиш предложение за женитба?

Робърт се усмихна невинно.

— Може би. В момента ми е достатъчно да се радвам на компанията й и да се старая тя да е доволна от моята. Тя внимава толкова с мен, колкото ти с Клара. За такива неща се иска време.

— Ако такова е желанието ти — каза бавно Люсиен, — бих се радвал много за теб, независимо от това, което съм казвал някога за лейди Ана.

— Люсиен! — възкликна видимо трогнат Робърт.

— Може би е вече твърде късно — продължи Люсиен, — но и аз проумях нещо за живота. Човек прекарва много по-щастливо дните си, когато има до себе си човек, когото обича. Баща ми е трябвало да постъпи, може би, точно така с моята майка — просто да я обича и приема такава, каквато е. Още помня времето, когато те бяха щастливи заедно.

— Разбирал си го навярно по свой детски начин — потвърди Робърт. — Но такава любов обикновено не трае дълго. Трябват й все нови и нови емоции, за да продължи да гори.

— Разбирам, че за моите родители е било точно така. Но, кой знае, с времето нещата са щели, може би, да се пооправят, особено ако баща ми беше реагирал по друг начин, след като майка ми е била неспособна да го направи. Мисля, че всяка любов е по-добра от липсата на любов, а хубавата любов би трябвало да приветстваме. Искам ти да си щастлив, Роби. Заслужаваш го и ако можеш да го постигнеш с лейди Ана, имаш моята благословия и най-искрените ми благопожелания.

18

За Люсиен се оказа трудно да се придържа към възприетите отскоро възгледи за любовта и нейните предимства, когато, вече в Барингтън, влезе в салона и свари там съпругата си и Блейксли един до друг и събрали глави, да се смеят толкова интимно, че сви неволно ръцете си в юмруци. Сякаш през червена пелена видя пред себе си сцена отпреди много години, с тази разлика, че тогава двойката беше отишла много по-напред. Неговата майка и любовникът й, легнали на дивана, отначало се ужасиха, когато той неволно ги прекъсна, после се смутиха, оправиха набързо дрехите си и се разсмяха, както сега Клара и капитан Блейксли, сякаш на чудесна шега, която можеха още дълго да споделят.

Люсиен трябваше да премига, за да отпъди първата картина и да признае, че както Клара, така и нейният гост бяха напълно облечени и че съпругата му не правеше нищо необичайно, а само развличаше в салона си стар приятел от детинство. Тя не беше жестока като неговата майка, Клара никога не би го ранила по такъв начин, дори да имаше достатъчно основания да го стори. Той се замисли над казаното от Робърт и трябваше с известно притеснение да признае, че Роби има право и той навярно е наследил склонността си към жестокост от своята майка. Досега тази мисъл не му беше минавала през ума и тя никак не му хареса.

— Люсиен, прибрал си се!

Клара и Андрю Блейксли станаха, Клара с малко уплашено лице и нервна, а Блейксли сякаш зарадван, че го вижда.

Клара тръгна с простряна ръка към него, Люсиен инстинктивно я хвана и усети колко е студена.

— Толкова се радвам, че си дойде — каза тя и той прочете в очите й загриженост. Какво, по дяволите, беше очаквала? Че ще я набие? Ще я навика? Или Памела все още я преследва?

Люсиен прецени бързо възможностите си. Да се отдръпне зад ледена стена, беше винаги предпочитаната му тактика, последвана от сарказъм и силен яд. По този начин можеше за броени минути да разплаче Клара и да тласне Блейксли дори до там, че да го извика на другата сутрин на разсъмване на дуел. При ужасната ревност, която изпитваше, тъкмо това щеше да го задоволи и доскоро би направил, без много-много да му мисли. Вместо това реши да изчака да види какво ще стане, ако се държи като нормален съпруг.

Той вдигна ръката на Клара, целуна пръстите й, а после я покри с топлата си ръка.

— Скъпа, съжалявам, че излязох тази сутрин, без да ти се обадя. Бяхме се уговорили с Роби да закусим заедно и не исках да те будя.

— С Роби? — повтори тя тихо и на лицето й се изписа облекчение. — О, радвам се. Надявам се, че си прекарал приятна сутрин. Вие двамата вече рядко се виждате на спокойствие.

Той веднага разбра, че се е тревожила заради Памела, и сведе поглед към ръцете й, за да не види Клара колко го е трогнало това. Беше сладкото съзнание, че той означава достатъчно много за нея и не бива да допуска тя да изпитва, та, макар и сянка от ревност.

— Да, прекарахме една приятна сутрин, благодаря — отговори с усмивка. — Следващия път, ако искаш, можем да отидем заедно при него. Блейксли, добре дошъл в Барингтън. — Той подаде на другия мъж ръка и се опита радостта му да прозвучи убедително, въпреки че в себе си пращаше човека по дяволите. Или поне през вратата навън, за да получи Клара само за себе си.

Беше лесно и изключително приятно, констатира той през последвалия половин час, да мислиш само най-доброто за хората, а не най-лошото. Клара седеше на канапето до него и срещу Блейксли, държеше ръката му и му се усмихваше дори, когато той мълчеше. Стараеше се, изглежда, както и той, да отхвърли всичко неприятно, което се бе случило предишната вечер и да се убеди, че бракът й продължава да е щастлив. Блейксли не беше лошо момче, макар да беше луд по Клара. Изглежда приемаше все пак, че Люсиен има неограничени права над нея, затова се държеше прилично и приятелски. Въпреки хладното подводно течение, което не му убегна.

— Клара — каза Андрю Блейксли, след като изпи още една чаша чай, — имаш ли рецептата на пудинга от кафяви сладки, който майка ти редовно приготвяше за пикниците? Имаше вкус на бренди и на орехи, спомняш ли си?

— Разбира се! Един от любимите десерти на мама. Имам рецептата.

— Ще бъдеш ли така мила, да ми я запишеш, преди да си тръгна? Съжалявам, че ще те затрудня, но съм я обещал на един приятел. А после вече наистина ще трябва да си вървя.

Клара обеща да я донесе след минути и отиде да търси госпожа Макинес. Все още прави, след като тя излезе, двамата мъже се погледнаха открито.

— Надявам се не ми се сърдите, че посетих Клара докато ви нямаше? — попита Андрю Блейксли след кратко мълчание. — Дойдох рано и се надявах да ви сваря.