Мери Спенсър - Магията на страстта

— О, Люсиен. Не е ли чудесно? Каква съвършена нощ за празненство. Ще се насладя на всеки миг.

Люсиен се усмихна на възторжената си жена, докато я отвеждаше в сепарето, което беше резервирал за вечерята и където масата за компанията вече беше сервирана.

— С пълно право — каза той — и се отпусни. След целия този ден и грижите ти около пикника заслужаваш една хубава вечер. Мислех, че си вече капнала. Не разбирам откъде черпиш толкова енергия, скъпа.

Тя се обърна и му подари лъчезарната си усмивка.

— Мисля, че от теб. Защото си толкова добър съпруг, Люсиен и защото толкова много те обичам.

Тя го обича. Вярваше, че е така, но да чуе за пръв път тези думи направо го зашемети. Няколко секунди не можа даже да си поеме дъх. Едва появата на гостите му възвърна самообладанието.

— Радвам се — измърмори той и си каза със закъснение, че такъв отговор е повече от неуместен. Би трябвало и той да й каже за чувствата си, но сега, когато вече не бяха насаме, и това му се видя неуместно.

Все пак светлината не изчезна от погледа на Клара, тя сякаш дори не забеляза, че не е получила уместен отговор, вместо това се обърна веднага към Бела и я помоли да седне до нея, а на Улф разреши да приближи стола си.

Люсиен направи място на мисис Ашкрофт, братовчедката на Клара, и на нейния съпруг. Още една млада дама, мис Дарбинг, нова приятелка на Клара, която трябваше всъщност да бъде дама на Джак, бе доведена вместо това от роднина на Люсиен. Кристиан Файнхъм беше отскоро в града, дошъл да довърши образованието си и беше ужасно доволен, че има възможност да се присъедини към компанията на по-голям братовчед.

— Съжалявам, че Джак се отказа в последния момент да дойде — каза Клара на Люсиен, хвана го за ръка и го отведе при другите. Той знаеше, че жена му ще се грижи за него, както и за останалите, за да бъде вечерта им чудесна. Много я биваше за тези неща. — Все пак добре, че Кристиан можа да дойде, нали, милорд?

— Да — каза той и я остави да го заведе там, където искаше. Вървеше вляво от нея, а тя продължаваше да го държи за ръката дори когато вече седнаха и тя подхвана разговор с Бела.

След вечерята и след един час интересни разговори Люсиен зърна Памела. Беше принуден да се възхити на умението, с което бе успяла да го избегне до този момент; беше повече от ясно, че е направила тъкмо това. От неговото сепаре не можеше да се види нейното. Преди да застане пред него под ръка с някакъв мъж, беше скривала косата си с черен шал, който свали чак сега. Сега той трябваше да я види — той и всеки друг мъж, защото беше несъмнено най-хубавата жена в тези градини, освен това и облечена така, че да привлече със сигурност вниманието на всички. Тя му хвърли многозначителен поглед, който му каза, че желае да се видят. Люсиен целуна ръка на жена си, поклони се и излезе от сепарето, като обясни, че трябвало да поздрави приятел.

Той тръгна по алеята и поздрави група стари познати, преди да свие в друга, неосветена алея. Памела се разхождаше със спътника си в обратната посока.

Петнайсет минути изминаха, преди да я види да идва по тъмната алея, където той я чакаше в сянката.

— Тук съм — каза спокойно, когато тя се приближи.

— Люсиен!

— Ела! — Той я хвана за лакътя. — Не искам да ме видят.

— О не, разбира се, че не. В противен случай може да стигне до ушите на твоята мила малка женичка.

Малки отворени беседки край алеята предлагаха усамотение на онези, които го търсеха. Люсиен въвлече Памела в една от тях и я обърна към себе си.

— Да, не е изключено — съгласи се той. — Но имам и други причини.

Тя го изгледа въпросително, но той каза само:

— Искаше да говориш с мен, нали Памела?

Тя рядко е бивала по-красива отколкото тази вечер, с рокля от блестяща морскозелена коприна, русата коса вдигната в изискана висока прическа. Покоряваше не само хубостта, но и чувствеността й. Той си помисли за Клара, облечена както винаги според последната мода и винаги елегантна, но и с толкова достойно държане. За пръв път осъзна, че въпреки слабостта си към флиртовете, Клара никога не се обличаше предизвикателно. Тъкмо обратното, беше винаги образец на елегантност.

— Да, Люсиен — каза Памела и направи крачка към него. Беше сякаш откровена и сериозна, но той я познаваше добре. — Да, исках да те видя. Зная, че си ядосан задето така открито те потърсих, но наистина не знаех как иначе да постъпя. Ти не отговори нито на бележките ми, нито на съобщенията по приятели. Когато Лед ми каза, че днес ще си тук…

— Лед ли? — попита Люсиен и му стана забавно. — Лед Уокър ли искаш да кажеш? Кърлейн ти е казал, че ще бъда днес тук?

— Не ми се сърди — помоли го тя, — той знае колко важно е за мен да те видя.

— Знаел е, значи? — Люсиен сподави смеха си. — Памела, глупачке. Не ти ли мина през ума, че Кърлейн може да има свои причини да ни събере тук? Ти много си го улеснила.

— Все ми е едно — каза тя гневно. — Ти ми липсваше повече отколкото можех да предположа, че ще ми липсва някога мъж и дали го вярваш или не, това има някакво значение. Ако искаш да ти се извиня, или да обещая, че ще се държа добре, ще го направя. Говоря сериозно. Каквото пожелаеш, Люсиен, само ми кажи, и ще го сторя. — Тя сложи на гърдите му ръката си в ръкавица. — Зная, че ми се сърдиш. Може би даже ме мразиш, но не мога да допусна да не ми позволиш да направя някои отстъпки.

Той сложи ръката си върху нейната.

— Не искам да се предаваш, Памела. Ние двамата вече сме направили доста неща, които могат да се нарекат нечестни. Между нас са се насъбрали срамотии, от които да се задушат поне сто души.

Тя отвори уста, но не каза нищо.

— Вече не съм твой партньор в игрите — каза той възможно най-приятелски. — Няма да повярваш, но реших да сложа край на всичко това. Не желая да гледам и занапред на почтените хора като на глупаци. Напротив, искам да стана като онази, на които винаги сме се присмивали.

Ръката й се сви в юмрук.

— И аз мога да се откажа от всичко това, Люсиен. Мога. — Гласът й звучеше уплашено и детински. Сърцето го заболя за нея, не от любов, а защото някога бяха споделяли толкова неща.

— Наистина ли можеш, Памела?

— Ако ми помогнеш.

— Това не се прави с помощ или заради някой друг. Трябва ти да го желаеш, скъпа.

Тя отдръпна ръката си и го изгледа ядосано.

— Ти имаш жена, която ти помага да станеш по-добър, нали? Ще отречеш ли, че жена ти, въпреки че е толкова грозна и невзрачна, е причината за този твой копнеж по почтеност?

— Клара не знае нищо за нас двамата. Признавам, че искам да съм по-добър, за да я задържа, но също и по собствено желание. Уморен съм от всичко това, Памела. От лъжите и игричките — не искам да имам вече нищо общо с тях, а също и с теб.

Тя поклати глава.

— Не, Люсиен — прошепна тя. — Моля те. Имам нужда от теб.

— Пожертвах три години от живота си, за да бъда заедно с теб. Може би и ти си направила същото, за да си с мен. Но сега — край.

— Ти си глупак — избухна тя. — Тя не го заслужава, Люсиен. Тя ще те подлуди както майка ти е подлудила твоя баща. Знаеш, че съм права.

— И така да е — каза той и наведе глава. — Аз поемам риска.

— Тя дори не е хубава. Тя е едно нищо. О, Люсиен — тя протегна умолително ръка към него, — не можеш да желаеш нея, след като можеш да имаш мен. Не можеш да искаш да…

Той я хвана за ръката.

— Напротив, искам го, Памела. И желая нея. Разбери го добре. За онова, което ни свързваше, ти дължа известна благодарност, но не и повече. Не ме разбирай погрешно, но ако й причиниш нещо, прескъпо ще си платиш.

— Люсиен…

— Разбра ли ме, Памела? — настоя той. — Остави я на мира. Не ме превръщай в свой враг. Знаеш по-добре от всяка друга какво значи това.

Тя се отскубна и извърна глава.

— Щом си решил, навярно ще трябва да го приема. Но съм убедена, че си глупак. Не забравяй какво ти предложих днес, Люсиен Брайланд. Нещо, което не съм предлагала никога на никой друг мъж.

— Не приемам лекомислено нищо от онова, което си казала или сторила тази нощ. — Тя не беше говорила за любов, но онова, което каза, й бе струвало големи усилия. Знаеше, че отказът му дълбоко я нарани. За съжаление Памела не беше от много емоционалните жени. Колкото и да я съжаляваше, знаеше, че тя ще поиска да си отмъсти.

— Ние не можем да се разделим като приятели — заяви тя. — Ти го знаеш.

— Да, така е, защото знаем твърде много един за друг.

— Следователно сам си си виновен. Не казвай никога, че виновна съм била аз.

— Колко драматично! — измърмори той. — Никак не ти прилича, Памела.

— Ще видим — обърна се тя със зла усмивка към него. — Донесох тази вечер малък подарък за съпругата ти.

— Колко мило — каза той с учтиво спокойствие, но всъщност изтръпна. Това беше началото. Цената, която щеше да плати за всички свои грехове, задето толкова време е бил съмишленик на Памела. Надяваше се само да успее да опази Клара от последиците от своите идиотщини.

— Ами да — продължи Памела с още по-широка усмивка. — Твой приятел, когото срещнах случайно в Бауд Клакстън. — Тя му даде време да осъзнае името на игралния вертеп, преди да продължи. — Андрю Блейксли. Можеш да си представиш изненадата ми да се запозная в подобно заведение с толкова благороден млад мъж, но ние станахме приятели.