— Вятърът не спираше — продължи Люсиен. — Вече си мислех, че само шумът му е достатъчен, за де ме подлуди. Кой знае, може и да е станало — погледна той Джак. — Най-сетне го ударих така, че припадна, увих го с помощта на водачите в одеяла и въжета. Това продължи пет дена и Роби ни проклинаше при всяка крачка, но ние го свалихме най-сетне в хотела и чак там, в стаята му, го развързахме. — Той се разсмя безрадостно. — Аз му подадох нож и му казах, че ако иска да се самоубие заради Ана Хънингтън, нека го направи сега и да сложи край. Що се отнася до мен, аз ще се върна при Клара. Две седмици по-късно бяхме вече на един кораб за Портсмут. Никога не сме споменавали случилото се в планината. Мислех, че то го е излекувало завинаги.

— Изглежда не е — каза меко Джак. — Може наистина да е, както ти каза, поробен. — Той сложи ръка на рамото на Люсиен. — Зная, че го обичаш, Лъки, но трябва да го оставиш да прави каквото иска.

— Не искам да бъде отново наранен.

— Не можеш да попречиш. Той е голям човек, а ти си имаш достатъчно свои грижи. Жена ти например. И метресата ти.

— Да — каза Люсиен и погледна отново към Клара, която тъкмо поемаше с усмивка чаша пунш от също тъй усмихнатия лорд Кърлейн. — Много си прав, Джак.

— Да пием за този чудесен ден, милейди — вдигна тост лорд Кърлейн и докосна ръба на чашата й със своята. — И за една още по-чудесна домакиня.

Клара се засмя и отпи глътка вино, преди да отговори:

— Моля ви, недейте, милорд. Вече много пъти съм ви казвала — настоявам да сте безрезервно честен с мен.

— Наистина не проумявам — каза замислено лордът, — защо тъкмо толкова привлекателни дами така силно се подценяват? Сякаш е някаква магия.

— Възможната причина е, — отговори тя и го хвана под ръка — че ни липсва човек като вас, който да ни прави толкова мили комплименти. Хайде, изведете ме от тази лудница. Направо съм капнала.

Той я поведе към реката.

— Това е ваше право. През целия ден не сте имали нито миг за себе си. Боя се, че това е цената, която всяка домакиня трябва да плати, за да има приемът й успех. А днешният е голям успех, ако още не сте го забелязали. Нито една гръмотевица за целия ден.

— Благодаря на небето — каза Клара. — Толкова ми се искаше всички, които обикновено си остават в града, да се насладят на ден като нашите в провинцията. В Сейнт Дженивиъв родителите ми устройват много често пикници и канят всичко живо от съседните села. Което значи, че се събират всеки път по няколкостотин души, които трябва да бъдат развличани и нахранени.

Той вдигна отново чашата си.

— Вие сте не само очарователна и великодушна, но и много мъдра, лейди Калън.

— Милорд — помоли настойчиво тя, — престанете, моля ви.

— Аз явно не мога иначе — засмя се той, — жените са моя слабост.

— И, както разбирам, най-вече една — каза Клара и кимна към храстите, сред които бяха изчезнали Улф и Бела. — Изглежда госпожица Хоуел е спечелила цялото ви внимание, макар това да не е много мъдро, Лед, — обърне се тя за пръв път към него с малкото му име, въпреки че той отдавна й го беше позволил. — Не можете ли да стоите по-настрана от нея? Сигурно не искате тя да си има проблеми с лорд Сивърн.

— Самият лорд Сивърн е извор на проблеми — заяви, станал изведнъж сериозен, Кърлейн. — Той се отнася към госпожица Хоуел като с въздух, необходим за доброто му настроение, но незаслужаващ иначе особено внимание. Време му е да проумее колко хубава и мила дама е тя и ако моето внимание може да допринесе за това, ще съм доволен и ще се махна.

Клара спря и го изгледа.

— Само това ли се крие зад държането ви? Сърцето ви не взима ли никакво участие?

— Моето сърце — увери я той — и я потупа успокоително по ръката, — е прекалено натъртено и уязвено, за да изживява нещо. Особено за човек, от когото толкова се възхищавам и ценя толкова високо като госпожица Хоуел. Мога само да ви кажа, че изпитвам към годеницата на лорд Сивърн нещо като роднински чувства.

— Истина ли е, Лед?

— Зная какво е да обичаш и да не си обичан.

— Знаем го донякъде всички.

Той вдигна учудено вежди.

— Предполагам, че нямате предвид съпруга си, лейди Клара. Той ви обича до границите на лудостта. Дори по-силно. Все още не съм решил дали сте на сигурно място до него или не.

Нито пък аз, помисли си Клара, но за такива тревоги беше вече твърде късно. Освен това и Люсиен я обичаше, макар и малко налудничаво и въпреки че мрачните му настроения го превръщаха в мълчалив, неприятен спътник. Откакто бяха женени беше изпадал няколко пъти в такова настроение и тогава се беше отдръпвал напълно от нея, но щастливите дни и нощи, които й подаряваше компенсираха всичко. Дори леля й Ана призна най-сетне, че Люсиен е мил и всеотдаен съпруг, много по-добър от други мъже.

— Разбира се, че не бих повярвал той да е способен да ви вдигне ръка — продължи Кърлейн, — но думите могат да са оръжие не по-малко кораво от юмруци. Ако ви даде някога повод за загриженост, скъпа, знаете, надявам се, че съм винаги на ваше разположение. Ако ви потрябва помощ, достатъчно е само да ми кажете.

— Дотам няма да се стигне, но ви благодаря — Клара наведе глава и го изгледа усмихната. — Да ви призная ли, наистина не мога да кажа дали вие и моят съпруг сте приятели или врагове. Има периоди, когато сякаш се разбирате добре, но друг път отново имам чувството, че между вас нещо не е на ред. Същинска загадка е за мен.

— Боя се, че ще си остане — каза той. — Всеки случай мога да ви уверя, че не съм нито негов, нито ваш враг. Охо, ето че лорд Калън идва насам, люто разгневен. По-добре ще е да ви целуна ръка, за да бъде ядът му оправдан. — Той се наведе и го направи много пресилено.

— Милорд — поздрави Клара радостно мъжа си, — какво ще кажеш за моя пикник?

Той я хвана за ръката и я привлече плътно към себе си.

— Намирам, че е чудесен. Всичко, което правиш, е чудесно, Клара. — След това той я прегърна пред Кърлейн и всички останали през кръста и я целуна продължително и собственически, така че тя можа да си поеме дъх едва след като той я пусна. — Кърлейн — поздрави Люсиен пренебрежително другия мъж, като продължаваше да държи Клара през кръста. — Надявам се, че се забавлявате, нали?

— О, много — увери го лордът. — То не може и да е другояче, когато лейди Клара е домакинята.

— Съвсем вярно — съгласи се Люсиен.

На Клара й се стори, че двамата мъже ей сега ще се скарат. Думите им прозвучаха прекалено сковано, за да са искрени.

Докато двамата мъже се гледаха, над тях надвисна тягостно мълчание, после Клара се изкашля и каза:

— Надявах се, милорд, че ще ми помогнете да убедя лорд Кърлейн да се присъедини довечера към нашата компания във Воксхол. Уверих го, че ще е много приятна компания.

— О, да, — потвърди добросъвестно, но неохотно Люсиен. — Моля, елате с нас, Кърлейн. — Прозвуча така, сякаш би предпочел да се остави да му извадят зъб.

— Благодаря — отвърна пак така безрадостно Кърлейн. — Но се боя, че вече имам ангажимент за тази вечер, въпреки че заради чудесната компания на лейди Клара, бих предпочел да не е така.

— Колко жалко! — измърмори Люсиен.

— Наистина — потвърди Кърлейн. Клара пак се изкашля.

— Мисля, че един от слугите иска да говори с мен. По-добре да отида да видя какво става.

Люсиен пусна жена си и я проследи с поглед. Когато тя вече не можеше да го чуе, каза:

— Ценя такта, с който отклонихте поканата на Клара.

— Не беше такт — обясни Кърлейн. — Наистина имам уговорка за довечера. Но разбирам и ценя вашата загриженост. Аз също не бих искал съпругата ви да разбере за нещо толкова грозно като нашия бас — той вдигна ръка и заразглежда, привидно разсеяно, ноктите си. — Готов ли сте да гледате на облога като на загубен?

— Не. Още не.

— Е, добре — отговори бързо Кърлейн, отпусна ръка и се усмихна, — за в случай, че някой ги наблюдава. — Аз съм търпелив човек. Радвам се, че бяхме известно време сами. Бих искал да ви предупредя за нещо грозно, което ще се случи в края на седмицата.

— За какво става дума? — втренчи се в него Люсиен.

— Памела Холинг — отговори Кърлейн. — Има намерение да публикува в следващия брой на „Глед Тайдингс“ една от своите злобни карикатури. Трябва да представлява файтон със счупена ос в тъмна улица и трима души, двама мъже и една жена, един от мъжете държи във всяка ръка пистолет и очевидно има достатъчно барут, за да стреля и трети път. Мисля, че е излишно да ви обяснявам какво трябва да означава тази сцена.

Люсиен си пое дълбоко дъх, а когато гласът му престана да трепери, попита:

— Отдолу има ли текст?

Кърлейн кимна.

— Греховете на бащата.

Беше по-злобно отколкото Люсиен бе очаквал и той примига недоверчиво два пъти, преди да се овладее.

— Тя е злобна жена — каза съчувствено Кърлейн, а на лицето му беше изписано разбиране.

— Джак ми каза, че сте се помъчили да му станете приятел. Предполагам, че трябва да ви благодаря, въпреки, че се правите на глупак. Памела е жена, на която не може да се има доверие. Но това сега сигурно сте си го измислили сам.

— Нека си призная, че трябваше да променя мнението си за вас, милорд. Сигурно са много малко мъжете, способни да покорят така успешно една жена и то за по-дълго време. Вие или сте идиот, или луд. Или природата ви е такава, каквато аз изобщо не мога да си представя.

Люсиен не можа да не се засмее.

— Може пък да съм мазохист, не допускате ли?

— И така да е — въздъхна Кърлейн, — не бих решил, че е много забавно. Ако позволите да го кажа — лейди Холинг е злокачествено заболяване.

— Кажете каквото желаете — насърчи го Люсиен, — то няма да засегне нито Памела, нито мен. Допреди няколко месеца на тема вашите чувства и двамата щяхме само да си умираме от смях. Щяхме да полеем наученото с шампанско. Защото нашите разговори протичаха все по този начин. Може наистина да е странно и извратено — призна Люсиен, — но вие не бихте разбрали хора като Памела и мен, каквото и да се опитвам да ви обясня.