— Много бих искала да умея да се оправям с мъжете като теб — каза замечтано Бела. — Сякаш всички се влюбват в теб. Дори лорд Калън. Не бях го виждала досега да се държи толкова нормално, ако ми простиш, че съм съвсем откровена. — Тя погледна плахо Клара. — Винаги ме е било малко страх от лорд Калън, въпреки че е бил винаги мил с мен. Навярно само това, че е мрачен толкова изнервя хората в негово присъствие. И начинът, по който те гледа, без да примигва, сякаш може да прочете и най-съкровените ти мисли. Но откакто се ожени за теб, Клара, той стана наистина… много мил. Повече от ясно е, че те обича. — Тя пак си оправи очилата, после сложи ръце в скута и шумно въздъхна. — Бих желала да постигна същото с Улф. Всичко бих дала, за да ме гледа така, както те гледа лорд Калън.

— Бела, сигурна съм, че лорд Сивърн много те обича — увери Клара момичето. — Въпреки склонността му да изчезва, той ти е верен и предан.

— Да, ако в момента не е предан на науката си. Което е постоянното му състояние.

— О, Бела, знаеш, че не е вярно.

— Напротив — настоя Бела. — Случва се да забрави, че е в същата стая с мен или че изобщо съществувам. Няма да се учудя, ако напусне днес бала, без да се сбогува с мен. Вече го е правил. Твърде често, ако трябва да броя и да съм точна.

— Боже милостиви! — възкликна шокирана Клара и вече не посмя да настоява, че виконт Сивърн никога не би направил подобно нещо. Този човек наистина имаше склонност да забравя всичко, когато беше потънал мислено в някой проблем. През последния месец беше идвал два пъти в Барингтън и първия път си забрави палтото, а втория — шапката. Един слуга трябваше да му ги занесе. Люсиен се смя на изненадата на Клара и я увери, че на Улф такива неща му се случват непрекъснато.

— О, скъпа! — каза изведнъж Бела и погледна към другия край на залата, където един господин предизвикваше обичайната доза внимание. — О, не, насам ли идва? О, божичко — и тя се залови да си оправя нервно очилата.

Клара проследи паническия поглед на приятелката си и откри лорд Кърлейн, наведен над ръката на една млада дама. Когато отново се изправи, той погледна към тях, улови погледа на Клара, усмихна се и кимна, преди да премести недвусмислено погледа си съм към Бела.

— Боя се, че е той.

— Скъпа, какво да правя? — Бела вдигна ръце към косата си, после приглади роклята си. — Бих искала Улф да е тук.

Клара наблюдаваше как Кърлейн си проправя път към тях.

— Знаеш ли какво, Бела? — каза тя. — Мисля, че той е най-привлекателният мъж, когото съм срещала някога. Питам се дали в Америка всички мъже изглеждат толкова добре.

Той беше висок, мускулест мъж с гъста лъскава коса с цвят на тъмен мед. Имаше и най-хубавите зелени очи, които някога бе виждала, приличаха на тъмни смарагди. Чертите на лицето му бяха съвършени, мъжествени, характерни и аристократични. Беше тъкмо този тип мъже, за който младите момичета мечтаят в сънищата си, беше от мъжете, на които възлагат ролята на герой, на дръзновен пират, привлекателен нехранимайко, пладнешки разбойник или на всичко това в едно.

— Наистина ли мислиш така? — попита неуверено Бела. — Аз пък винаги съм смятала, че Джак, че лорд Рексли е най-хубавият мъж, когото познавам. Трябва да признаеш, че наистина изглежда добре.

— Джак? Толкова е хубав, че кара жените да припадат. Само че лорд Кърлейн е толкова красив, че заради него жените си губят, за съжаление, ума.

— Да — потвърди Бела — така въздейства и на мен. Защо не ме остави на мира? Сигурна съм, че го прави само за да ядосва Улф и това е ужасно несимпатично.

— Скъпа, той не го прави, за да ядосва Улф — поклати глава Клара. — Боя се, че е нещо много по-лошо.

Бела я погледна въпросително, но не й остана време да попита Клара какво иска да каже. Лорд Кърлейн беше стигнал до тях.

— Лейди Клара — поздрави я усмихнато той и вдигна ръката й за бърза целувка. — Колко се радвам да ви видя отново. Вас и госпожица Хоуел. — Той хвана ръката на Бела и здраво я стисна. — Изглеждате… просто фантастично. — Гласът му прозвуча като съблазнителен шепот. — Мисля, че бихте започнали с един валс. Ще ми окажете ли честта, милейди?

Той издърпа веднага Бела от стола й, без да й даде възможност да отклони поканата му. Покорна, както всички жени, на магията на лорда, Бела го последва, без да възрази, към балната зала.

Това означава неизбежни проблеми, каза си Клара, когато Кърлейн прегърна Бела през кръста, толкова плътно, колкото беше все пак допустимо и я привлече силно към себе си. Тя беше флиртувала вече с повече мъже, отколкото можеше да преброи и знаеше да прави разлика между онези, които имат сериозни намерения и онези, които само се преструват, че имат. Интересът на лорд Кърлейн към госпожица Кристабела Хоуел беше несъмнено сериозен. Щом я погледнеше, ставаше ясно, че има чувства към нея. Въпросът беше само какви по-точно. Начинът, по който я държеше, издаваше желание, начинът, по който я гледаше — висока оценка — и това беше разбираемо. Бела беше не само чудно хубава млада жена, съвършеният образец на златокоса, синеока красавица, тя имаше и тяло, което караше всички други жени да скърцат със зъби от завист. Но в начина, по който лорд Кърлейн ухажваше Бела, имаше още нещо, нещо, което Клара не можеше точно да определи. Той създаваше впечатлението, че съжалява това момиче и упреква лорд Сивърн за начина, по който се държи с нея той сякаш искаше да внесе ред във всичко това. Клара не беше сигурна, че тълкува вярно положението, но разбираше, че то е изворът на проблемите.

С крайчеца на очите си видя как привлекателен, тъмнокос мъж влиза в залата и сърцето й направо подскочи. Клара сведе очи, разтвори ветрилото, което Люсиен й бе подарил, и се приготви да го използва.

Люсиен откри жена си в претъпканата бална зала, след като една минута я търси с поглед. Беше очаквал да свари Клара да танцува в обятията на някой от безбройните си обожатели, но вместо това седеше в едно ъгълче и явно чакаше той да я намери.

Беше скрила лицето си наполовина зад ветрилото, което той й подари, и си вееше с бавни движения, за да има повече въздух. Но очите й му изпратиха над ръба на ветрилото знак, който го привлече към нея.

И той знаеше как се играе нейната игра, както познаваше и играта на Памела. Само че тази тук беше за него сладка и възбуждаща и щеше да остане такава докато той е единственият обект на кокетството на Клара. Тя ужасно обичаше да флиртува и трябваше или тя да се откаже, или той да го приеме.

О, тя беше наистина майсторка в изкуството да съблазнява. Когато видя, че Люсиен се бави, тя свали ветрилото точно колкото той да може види, че устните й се извиха разочаровано. После ветрилото пак бавно се вдигна, докосна леко брадичката й, залюля се по-близо до лицето, преди да се вдигне на височината на очите. Люсиен бързо се огледа, за да разбере дали някой друг е могъл да реши, че поканата е отправена към него, но разбра, че неговите познати вече са забелязали присъствието му.

Чувството, което го обзе, беше донякъде възбуда, донякъде гняв. Ако Клара си позволи някой ден да флиртува толкова открито с друг мъж, щеше да я убие. Или да убие себе си. Един от двамата, за да сложи край на мъките. Все пак досега тя се бе държала предпазливо и беше сдържала обещанието си. Не беше проявявала интерес към никой друг, ни най-малко. Той беше наистина единственият, комуто посвещаваше удоволствието да изпитва майсторството й на изкусителка. Както го направи сега. Тя продължаваше да го гледа, намигна му, а после отпусна ветрилото така, че той да види усмивката й.

Виж я ти, малката вещица! — помисли си той, въпреки волята си развеселен. Ще приеме поканата й и то така, че тя никога да не го забрави.

Когато стигна до нея, тя вече беше станала и се престори на изненадана, че го вижда.

— О, Люсиен!

— Един танц — каза той и й подаде ръка. — После ще те отведа вкъщи.

Тя тръгна с огромно удоволствие с него и не скри радостта си, че е дошъл. Посрещнат с такава усмихната радост, той се почувства като крал на Англия.

— Но аз съм тук с леля си, милорд — каза Клара, докато той я въртеше във валса. — Надявам се, не искаш да я изоставя? — Гласът й беше лек и закачлив, а той вече знаеше какъв отговор очаква.

— Моят чичо току-що ме осведоми, че ще изпрати лейди Ана до дома й. Тъй че няма нужда да се тревожиш за нея. Ако зависи от него, мисля, че твърде скоро неговият брак ще ни направи роднини.

— Както вече си го бяхме помислили веднъж преди много години — засмя се Клара.

Той я привлече още по-близо.

— Точно така. Но нали е излишно да ти казвам, че не го одобрявам.

— Не, наистина е излишно — каза тя, все още усмихната. — Ръката й се плъзна по рамото му и по-нагоре, към врата, а Люсиен усети как по гърба му минават тръпки. Колко леко беше тялото й в неговите обятия. Да танцуваш с Клара беше като да държиш перце. — Мислех, че искаш да отидеш днес в твоя клуб — забеляза тя. — С Джак. Виконт Сивърн нямаше търпение да се махне от тук и да се присъедини към вас, преди да си намери нещо друго.

— Значи пак е изчезнал, нали? — попита Люсиен и я завъртя толкова силно, че й секна дъхът.

— Заедно с лорд Хемстед, бащата на Бела.

— Господи, значи няма да се появят цялата вечер. Надявам се само, че Върси ще нареди да минат през всички стаи, преди да угасят светлините, в противен случай могат да открият Хемстед и Улф утре заран все още там.

— Люсиен, толкова се радвам, че си тук — каза тя. Съзнанието, че тя се радва на присъствието му, правеше с него твърде странни неща. Беше невъзможно да си представи, че друга жена на този свят може да ги прави.

— Дойдох само за да те отведа вкъщи, за да си ми на разположение, лейди Калън. Каретата ми чака отвън.

— Хубаво — измърмори тя, а той усети как се вцепенява от желание. Защото тя изглеждаше наистина главозамайващо.

За да се отвлече, поне докато не се отърват от любопитните погледи на компанията, той се поогледа.