— Но, милорд…

Той я потупа шеговито по брадичката.

— Не се тревожи, Сиби. Лейди Холинг няма да си изкара яда на теб. Имаш думата ми.

Памела толкова се беше съсредоточила в работата си, че не чу как той отвори още по-широко вече отворената врата. Ателието й беше единственото помещение в къщата, в което не миришеше на тежкия й парфюм, а на ленено платно, грунд и бои. Люсиен никога не разбра как Памела може да издържа тази миризма по-дълго от няколко минути, но тя прекарваше по-голямата част от следобедите и ранните вечери тук, където рисуваше с молив или с маслени бои. Със сръчността си си докарваше добър доход, но и да не беше така, тя пак щеше да рисува. Работите й бяха познати и красяха много салони в благороднически къщи. Дори един принц притежаваше две пейзажа от лейди Холинг.

На този фон Люсиен никога не можа разбере докрай, защо се занимава с карикатури и сатирични рисунки, особено когато техен обект бяха хора от висшето общество, на които всъщност толкова се стараеше да се хареса. Тя много внимаваше рисунките да остават анонимни и ги подписваше само с „Le Chat“ — Котката. Псевдонимът беше подходящ за начина, по който Памела си отмъщаваше с карикатурите, най-вече на онези, които я бяха унизили. Котката беше съсипала вече не една репутация в този град и в обществото я мразеха и се бояха от нея, въпреки че от любопитство се намираха достатъчно купувачи за това вестниче, което се продаваше открито. Ако нейното авторство на злобните карикатури станеше известно, щяха не само да я пропъдят надалеч, а някои хора и безмилостно да й отмъстят. Мнозина щяха с удоволствие да видят как на кариерата на Котката най-сетне е сложен край.

В момента Памела работеше над един натюрморт и пренасяше върху платното композиция от цветя и плодове. Той я погледа как ги копира и очевидно без усилие ги пресъздава върху платното. Дългата й руса коса беше вдигната небрежно и няколко кичура галеха бузите й. Скромната й дневна рокля беше препасана с голяма престилка, която я покриваше от врата до петите. Изглеждаше общо взето доволна и, както винаги, от хубостта й на човек му секваше дъхът.

— Добър вечер, лейди Холинг — измърмори той, за да не я стресне прекалено силно.

Тя се изправи рязко и изтърва четката, сякаш я беше навикал. Когато се обърна към нея, той съзря паника в очите й, нескрит страх, който никога не бе очаквал от Памела. Погледът и зашари през ателието, сякаш там имаше нещо, което той не биваше да види, но после се посъвзе. Пое си дълбоко въздух, усмихна се и остави палитрата.

— Люсиен. — Сега гласът й отново беше овладян и тя се беше съвзела. — Изненада ме. Отдавна ли стоиш там?… — Тя го изгледа с присвити очи. — Сиби ти позволи да влезеш без предупреждение? — На лицето й се изписа гняв — колко пъти съм й казвала…

— Какво значение има? — прекъсна я Люсиен. — Аз не пожелах да докладва за мен. И ти няма да я накажеш, Памела.

Тя го изгледа недоверчиво.

— А ти, Люсиен, няма да ми нареждаш как да се държа със слугинята си.

— Напротив, ще го правя — отговори той и пристъпи по-навътре в ателието. — А ти, мила моя, ще направиш каквото ти кажа, иначе ще те накарам да изпиташ недоволството ми. Да не си я ударила още веднъж, Памела, в противен случай ще съжаляваш. Разбрахме ли се? — добави той меко.

— Да не си посмял да ми се заканваш, лорд Калън — отговори не по-малко заканително и тя. — Иначе лошо ти се пише.

— Заканите са излишни оръжия, които аз не използвам, Памела — каза той и прокара пръст в ръкавица по брадичката й. — Ако сториш нещо на Сиби, ще изпиташ гнева ми. — Той се поотдръпна и леко й се поклони. — Избрал съм, изглежда, неподходящ момент, лейди Холинг. Тъй че ще се оттегля.

— Люсиен! — Тя го хвана за ръкава. — Не си тръгвай, моля те. Извини ме. Нали знаеш каква съм, когато ми пречат по време на работа, освен това бях ядосана, че толкова време никакъв не се появи. Бях намислила, щом прекрачиш прага, да ти захлупя някоя тенджера на главата — усмихна му се тя. — Вместо това те посрещнах с яростна атака.

— Да, наистина.

— Това учудва ли те? — попита тя, пусна го и вдигна четката. — След като ме остави толкова дълго да те чакам? Младата ти жена изглежда е по-добра, отколкото предполагах. Каза ми, че мога да те очаквам една седмица след сватбата, вместо това през последните два месеца придружаваше лейди Калън навсякъде, както верен и предан съпруг е длъжен да го прави. Разбирам, че ти се е налагало да се преструваш на глупак, когато тя бе представена при двора, но че го повтаряше навсякъде, това вече не го разбирах. Наистина, Люсиен. — Тя му хвърли развеселен поглед и се залови да чисти със сръчни движения четките си. — Изглеждаше сякаш ти се искаше да надминеш Кларънс Паркет.

Люсиен, който разглеждаше един пейзаж от Хайд парк, измърмори равнодушно:

— Вярното куче Паркет? — Заедно с Памела му бяха измислили този прякор, защото им се виждаше ужасно смешна предаността на този съпруг към неговата половинка. За съжаление прякорът стана известен и скоро всички започнаха да го повтарят.

— Да — разсмя се Памела, — точно така. Ще трябва да измислим ново име и за теб. Може би Хрътката. Калън Хрътката. Или лорд Хрътка. Това повече ми харесва. И толкова ти подхожда, скъпи.

— Памела — изрече предупредително той. Но трябваше все пак да й даде право. Беше я накарал да чака и не намери време дори да й прати бележка, че ще се позабави. Всеки ден решаваше, че ще е по-добре да намине лично да я види. Знаеше, че трябва, за да й попречи да направи от яд някоя глупост. Но всеки път намираше оправдание, за да предпочете да прекара деня с Клара. Театър, опера, Хайд парк, музеи и магазини. Все места, които обикновено избягваше, бяха станали негови ежедневни цели. Беше наистина смешно. Точно както го каза Памела, беше се превърнал в предан слуга на своята мъничка, невзрачна женичка. Дори сега виждаше Клара пред себе си, изразителното й лице, прибраната коса, стройната фигура. Външността й не можеше да се сравни с ослепителната хубост на Памела и въпреки това той копнееше да е в една стая с нея, да я гледа и да знае, че тя му принадлежи. Освен това ставаше смешно ревнив. Сърцето му се свиваше само при мисълта, че в този миг на бала на лейди Върси Клара е заобиколена от куп обожатели, които толкова лесно омагьосваше.

— Кажи, много ли я обичаш? — дразнеше го Памела. — Колко ли е ужасно. Да си роб на едно пуйче. — Тя наблегна многозначително на последната дума и отново се разсмя. — Става ми толкова смешно, само като си го помисля. Тъкмо ти да се оставиш да те хване и зароби жена, която толкова дълго си мразил.

При Памела половинчати работи нямаше. Тя винаги улучваше в десетката. Преди това го привличаше към нея. Приличаха си в своята язвителност. Дотолкова, че се боеше да не може да намери друга жена, която да пасва толкова добре на тъмната страна в него. Фактът, че сега е намерил нещо по-добро, го превръщаше изведнъж в нейна жертва, но сега вече беше неин събрат в тъмните страсти. Предчувстваше какво ще последва, сякаш вече се бе случило.

Люсиен отхвърли чувството за вина и се постара да изиграе подходяща сцена на ярост, но се оказа способен само на съчувствие и, може би, на малко тъга. Никога не беше обичал Памела, но бяха приятели и през годините приятни спътници. Тя сигурно щеше известно време да е бясна и то с пълно право. Той се сърдеше и на себе си, задето е бил такъв глупак и лъжец. На толкова много мъже се бе присмивал, защото се бяха покорили на любовта и бяха позволили една жена да промени живота им. Сега заслужаваше на свой ред всяка подигравка.

Тя го наблюдаваше и чакаше реакцията му. И това беше между тях игра, както и много други неща. Неговият следващ ход щеше да определи характера на отношенията им, поне докато Памела реши какъв ще бъде нейният следващ ход. Можеше да й каже в отговор много неща. Реши най-сетне да е онова, което тя очакваше от него.

— Ако не го виждах със собствените си очи, скъпа, никога нямаше да повярвам. Да не би да ревнуваш, Памела? Това чувство трябва да е ново за теб.

Тя захвърли с рязко движение четките през ателието.

— Копеле! — изкрещя тя, луда от гняв. — Не говори с мен така, след като ме накара да те чакам цели два месеца. Ти ме изложи пред всичките ни приятели и аз никога няма да ти го простя!

— В такъв случай не желая да си губя времето за извинения — отговори той хладно и я изгледа спокойно. — Както чух, не си водила през това време много затворен живот.

Изразът на триумф изтри от лицето й гнева.

— Точно така, милорд. Или си въобразяваше, че още след първата седмица ще се затворя вкъщи и ще си изплача очите по теб? Трябваше да ме познаваш по-добре, Люсиен.

Само преди няколко седмици щеше да я накаже за подобно държане. Всички негови познати знаеха, че Памела е негова метреса, макар никога да не я бе подкрепял финансово, а тя да беше достъпна за всеки мъж. Сега всичко се беше променило.

— Така значи — каза той, отмести поглед и заразглежда нещата на работната й маса. — Боя се — загуба за мен. И придобивка за друг мъж. Или трябваше да кажа — за други мъже. Сигурен съм, че си дала на Хезуел, на Уолтън, и другите си обожатели по нещичко срещу техните пари.

Учестеното й дишане беше достатъчно сериозно предупреждение. Люсиен успя да се извърне овреме, за да хване юмрука й преди той да е стигнал целта си.

— Лейди Холинг, въпросът е само, дали и ти си била задоволена? — каза той и стисна болезнено крехките кокалчета на ръката й. — Хайде, кажи ми, много зле ли беше? Клетият стар Хезуел сигурно те е близал до припадък, освен ако не си е сложил ченето. Досмешава ме всеки път, само като си го помисля.

— Недей! — Тя се опитваше напразно да се измъкне от хватката му. — Недей!

Той се приближи още и изви ръката й надолу.

— Ще те оставя на мира, Памела, ако не споменаваш повече в мое присъствие жена ми. Не желая да чувам нито името, нито титлата й, нито нещо за нея, произнесено от теб, разбра ли? Остави Клара на мира. Наистина на мира!