— Току-що даде на тези клюкарки тема за разговор, нищо, че всичко ще е пълна измислица. Много добре знаеш, че след сватбата не се е случило нищо.

— Вярно, но те така отчаяно копнееха да поклюкарстват — отвърна той най-невинно. — Аз само им хвърлих вместо стария кокал пресен, та да имат какво да глождят.

— Като не пропусна и случая да пофлиртуваш с тях — забеляза тя малко ядосано. — Но нали винаги съм казвала, че за тази цел ти не би пренебрегнал и бабичка — погледна го тя изкосо — или дори дете.

— Ето какво било — каза той, когато тръгнаха по алеята. — Трябва ли да си направя заключението, че си недоволна заради уговорката ми за утре със Сара?

— С моята дъщеря госпожица Хънингтън? — попита ядосано Ана, доволна, че са вече толкова далеч от компанията и може да говори открито.

— Да, с госпожица Хънингтън — веднага потвърди той. — Вече се радвам на тази среща, въпреки че вече съм разглеждал Тауър няколко пъти. Ако искаш, с удоволствие ще вземем и тебе, Ана. Дори се надявам да дойдеш. В противен случай ще ни се наложи да вземем онази ужасна гувернантка, а жената е, откровено казано, доста потискаща. Сара ми разказа…

— Сара! Ана се отскубна рязко от него. — Нека ти напомня, Робърт, че Сара е моя дъщеря. Няма да допусна да разговаряш с нея на публични места. Бих предпочела изобщо да не я познаваше и повече да не ни гостуваш.

— Наистина ли, Ана? — попита той меко и отговори на погледа й. — Нали знаеш, че моите посещения в градската къща на брат ти бяха дори очаквана формалност, тъй като нашите семейства наскоро се сродиха. Сара ми каза, че иска да види Тауър и ме помоли да й го покажа. Трябваше ли да не й обърна внимание? Ти би ли го предпочела.

Проклет да е! Ана му обърна гръб. Проклет да е, задето е толкова спокоен, а на всичкото отгоре и прав. И дваж по-проклет задето изглежда толкова добре. Беше започнала да мрази правилните черти на лицето му, които го правеха да прилича на гръцка статуя. Времето се беше показало благосклонно към него. Беше все така привлекателен и дори по-мъжествен отколкото преди единайсет години.

— Защо го правиш, Робърт? Искаш да ме накажеш?

— Да те накажа? — повтори той тихо, сякаш го бе шокирала. — Ана как можа дори да си го помислиш? Преди всичко нямам никакво основание, освен това за толкова слаб ли ме смяташ, че да си послужа за тази цел с едно дете?

Тя се почувства още по-глупаво. Разбира се, че никога не би си го помислила за него. Той извърташе думите й, както винаги го беше правил.

— В такъв случай защо продължаваш познанството си с моята дъщеря? Нали знаеш, че това не може да ми хареса.

— Да, зная — съгласи се той. — Но тя го иска, а също и аз, защото много се радвам на компанията й. Имаш чудесно дете, Ана. И в памет на онова, което ни свързваше някога, бих искал да й направя пребиваването в Лондон колкото може по-приятно. Това е всичко и тъкмо ти би трябвало да го знаеш. Аз те обичах, а ти…

— Ти си ме обичал! — каза тя саркастично и усети при тези думи остра болка.

Той я хвана за ръката и рязко я завърта. Сините му очи я стрелкаха.

— Аз те обичах — произнесе той бавно и натъртено, — по-силно отколкото смятах, че е възможно. Бях готов да дам живота си за теб.

— Беше готов, така ли? Каква хубава реч, Робърт, но, доколкото си спомням, в това открай време ти е силата. Поне като за начало. Но си забравил, изглежда, доколко тази любов, която твърдиш, че си изпитвал, беше силна в действителност. — Тя погледна ръката му, все още легнала върху нейната. — Причиняваш ми болка.

Той я пусна и отстъпи назад. Тя видя как се мъчи да си придаде отново равнодушен израз и как си възвръща самообладанието.

— Все още ли ме укоряваш за провала ми с Даяна?

— Така ли се казваше?

Той я погледна търпеливо.

— Не се преструвай, знаеш го много добре, Ана, и не ти прилича. Сигурно мислиш, че можеш да ме нараниш още по-дълбоко, но, повярвай, това е невъзможно.

Изведнъж й стана студено и съжали, че е дошла с него в градината. Разтърка ръце и му отговори:

— Прав си, разбира се, глупаво е от моя страна да се преструвам, че мога да забравя какво се случи тогава. През последните единайсет години не съм преставала да мразя това име.

— Странно, аз също — каза той. — Студено ли ти е, Ана? Или аз съм причината да трепериш? Обещавам ти да не повторя глупавото си държане от последната ни разходка в градината. Не че съжалявам за станалото там, но бих си пожелал друг край. Искаш ли да влезем вътре?

Тя поклати глава, обърна се и погледна към градината, осветена с китайски фенери.

— Не, Робърт, още не. И не ме е страх да не ми се натрапиш отново. Синината на окото ти едва е успяла да избледнее.

Той явно разбра желанието й да помълчи, нали винаги ставаше така. Хвана я мълчаливо под ръка и я поведе през градината към малка пейка.

— Беше ли щастлива с полковник Хънингтън?

— Да.

Тя го чу как преглътна. После помълча известно време, преди отново да заговори.

— Той ти подари дъщеря. Прекрасно дете.

Ана усети сълзи да парят очите й и се втренчи в ръцете си.

— Да, така е и аз много я обичам.

— Ана, може би никога не си знаела — прокашля се той и се обърна към нея. — Може би изобщо не си забелязала, колко… колко силно съжалявах… колко мъчно ми беше.

Сълзите вече течаха по бузите й. — Знаех — прошепна тя, — аз също ужасно съжалявах.

Той хвана ръцете й с успокояващ жест.

— В такъв случай хайде да не говорим вече никога за това. Исках само да знаеш, че никога не съм приемал с лекота своя грях. Често поглеждах назад и съжалявах за начина, по който се държах този последен ден. Ти беше права, Ана, не бива да се съмняваш. Моля те, не плачи. Вземи. — Той й подаде поръбена кърпичка от тънка коприна.

Тя я взе и въпреки сълзите си не можа да не се засмее.

— О, Робърт, глупаво човече, все още ли използваш копринени кърпички?

— Ами разбира се — засмя се и той. — Последни остатъци от по-елегантни времена.

— Трябваше да се родиш сто години по-рано — заяви тя и си избърса очите. — Мисля, че най-добре ще е да извикам каретата си.

— Не бързай да си тръгваш, Ана. Още не си танцувала с мен.

— Аз изобщо не биваше да идвам — изсумтя тя. — Знаех, че ще си тук. Знаех, че ще ме преследваш, докато се съглася да танцувам с теб.

— Да — каза той, — това е единствената причина да бъда тук.

— Но е толкова глупаво. Просто не разбирам защо го искаш и ще е по-добре да престанеш.

— А ти можеш ли? Искаш ли го?

— Да — отговори веднага тя. — Всъщност не. Просто не разбирам защо го правиш и бих желала да престанеш.

Той се усмихна с неотразимата си усмивка.

— Ела и танцувай с мен. Един валс. Кълна ти се, че след него ще се чувстваш по-добре.

Тя сложи кърпичката в ръката му.

— Не, Робърт, моля те. Не ми причинявай това.

— Кое, Ана? — Коприната изчезна в джоба му.

Тя го погледна изпитателно. Как можеше той да разбере? С мъка беше преодоляла преди години загубата му, но мисълта да преживее всичко още веднъж, беше непоносима.

— Това би ме убило, Робърт — прошепна тя и го погледна. — Кълна ти се, би ме убило. Изобщо не подозираш…

Ръката му покри нейната.

— Зная. И ти обещавам, Ана, че не искам да ти причиня болка и никога не съм искал съзнателно да страдаш заради мен. Но както знаем и двамата, понякога нараняваме, волно или неволно, тъкмо онези, които най-много обичаме. Всичко, за което те моля днес, е един танц, нищо повече. Но ако не желаеш, няма повече да ти досаждам.

Тя си пое дълбоко въздух и се накара да заговори.

— Един танц — съгласи се тя.

Той кимна. И се усмихна. Тя усети, че пак му се покорява. — Добре, Робърт, само един танц. И после ще си вървя.

— Да, Ана — той стана и я поведе. — Много добре те разбирам.

12

Люсиен остана пет минути в каляската си, загледан във фасадата на къщата на Памела. Една седмица, беше й казал, но бяха минали два месеца, преди да се опита да я види или поне да й изпрати няколко реда. Сигурно е бясна и той не се радваше на предстоящата среща. Най-сетне се стегна и отиде до вратата.

Сиби беше очарована да го види, изчерви се и още повече се обърка, когато той я хвана за ръката и й подари една от редките си усмивки.

— Сиби, миличка — поздрави я той, учуден, че се радва повече да види нейното симпатично личице, отколкото лицето на нейната господарка. — Колко си хубавичка. — Той й целуна доста продължително ръка и момичето остана без дъх. Понечи да й каже още нещо, когато зърна белезите на бузата й. Докосна ги внимателно, намръщил чело, а Сиби цяла се сви. — Лейди Холинг отново ли си е изкарвала лошото си настроение на теб, Сиби? Трябва само да ми кажеш, малката, и ще направя необходимото, тя да престане.

Ако беше възможно, Сиби щеше да се изчерви още по-силно.

— О, не, милорд — увери го тя и погледна изведнъж уплашено. — Тя е винаги много добра към мен — момичето прикри белезите със свободната си ръка. — Винаги, милорд.

Люсиен съжали, че Клара не е с него. Тя щеше да знае как да утешат момичето. Него не го биваше в подобни ситуации.

С утешаваща, както се надяваше, усмивка, той й стисна ръката, преди да я пусне.

— Господарката ти вкъщи ли си е?

Сиби отново направи реверанс.

— Да, милорд. Цялата заран беше в ателието, но още преди седмици ми е заповядала, да ви въведа, веднага щом дойдете, с каквото и да е заета в момента. — После Сиби бързо се озърна, наведе се напред и прошепна: — Не бива да ви го казвам, милорд, но тя ви очакваше с такова нетърпение. Ужасно ядосана беше.

— Благодаря за предупреждението — прошепна в отговор и той.

Сиби пак се изправи.

— Веднага ще й докладвам за вас, сър, та ме извинете, ако обичате.

— Недей, скъпа, не си прави труда — задържа я той. Свали си шапката, съблече палтото и й ги подаде. — Сам ще й докладвам, че съм тук.