— Тя наистина ми липсва — съгласи се Клара и сложи ръка в ръката на Ана, — но толкова се радвам, че ти си до мен, леличко.

Ана я целуна по бузата.

— За нищо на света не бих пропуснала този ден, въпреки резервите си относно годеника. А сега, мила моя — добави бързо тя, когато Клара понечи да каже нещо — няма да спорим за виконт Калън, нали си го обещахме. Щом е съгласен през следващите няколко месеца да ти има доверие, мога поне да се опитам да направя същото по отношение на него.

Клара се обърна и погледна загрижено Ана.

— Ще го направиш ли, леличко? Ще е най-хубавият сватбен подарък, който можеш да ми направиш.

— Ще се опитам, мила — увери я най-сериозно Ана. — А сега ела. Сара и малките ти братчета ще направят салона на нищо, а баща ти сигурно има вече само мокри носни кърпички. И, нека се надяваме — завърши тя, докато увличаше Клара със себе си, — да се надяваме, че татко ти няма да предизвика наводнение в Сейнт Джордж.

10

Сватбената закуска в дома на лорд Манинг се проточи до следобеда. Щом стана възможно, Люсиен взе младата си жена, сбогува се с гостите и сред приветствените им възгласи я заведе до чакащата ги карета. Люсиен седна до нея, хвана ръката на Клара и затвори очи, когато каретата бавно потегли.

— Е добре — измърмори той. — Това е вече зад гърба ни.

— Да — съгласи се тя меко, а когато я погледна, той забеляза, че изразът на щастие беше изчезнал от лицето й. Изглеждаше също като него, уморена и облекчена, че спектакълът е свършил.

— След малко сме си у дома — увери я той и бе възнаграден с усмивка, която наистина го стопли.

Беше учуден, че почти не изпитва нетърпение, че беше толкова необичайно спокоен по време на цялата церемония. Когато я видя в църквата, готова да я прекоси и толкова сърцераздирателно красива в булчинската си рокля, дъхът му секна и за миг го обзе нещо като паника. За малко изпита чувството, че всичко това не е реално и тя може всеки миг да изчезне. После тя се приближи до него, под ръка с баща си и го погледна толкова спокойно и доверчиво в очите, преди да сложи ръката си в неговата. Той даже не забеляза, че й беше подал ръка и всичките му страхове се изпариха в миг като мъгла в летен ден.

Сега тя беше негова и беше дошла доброволно при него. Колко дълго беше очаквал това чудо! А сега трябваше да настъпи една нощ, която тя да си спомня до края на живота си, нощ, в която най-сетне ще станат едно, ще слеят за пръв път своите тела.

По пътя до Барингтън той не направи нов опит да завърже разговор. Клара сякаш не желаеше да говори, а на него му стигаше да държи ръката й в скута си, да гали нежно с палец нейните пръсти и да си спомня отново и отново как изглеждаше тя, докато му даваше клетва за вярност. Гласът й прозвуча, мек и бавен, но не и уплашен. Той се смая да види с каква готовност се отдаваше в негова власт. Навярно знаеше колко сериозно е обещанието му и той нямаше да я разочарова, докато и тя спазва обещанието, което му даде. През следващите шест месеца всичко щеше да зависи от това дали тя ще успее да сдържи обещанието си.

В Барингтън икономът Хейъс, икономката госпожа Микинес и слугите се бяха наредили, за да посрещнат своите господар и господарка. Люсиен преведе бавно Клара през строения шпалир и поздрави, без да бърза, всеки поотделно. След това я заведе горе, в бъдещата й стая и я остави сама, за да може да се преоблече и да си почине преди вечерята.

После мина, без изобщо да си спомня за родителите си, през своите стаи. Не беше стъпвал тук още от дълго време преди смъртта на родителите си, още откакто замина за Итън. В деня, в който Роби го доведе след много време тук, просто не беше в състояние да престъпи прага, дойде едва, за да види промените, направени от Клара, но нали тогава толкова изненадващо го прекъснаха.

Мина през вратата и спря за миг, да види какво му е познато и какво променено. Когато беше дете и вратите между стаите на неговите родители още не бяха заключени, винаги си играеше тук. Тогава баща му и майка му още нямаха нужда от врати, които да ги разделят. Помнеше, че няколко пъти беше сварвал родителите си — както мислеше в детската си невинност — да си играят. След време беше разбрал, естествено, че е било много повече, но към тези спомени предпочете да не се връща. Те бяха горчиво-сладки, може би дори повече от останалите. Любовта между неговите родители не беше се запазила достатъчно дълго, та да си я спомня с удоволствие. От спомените само го болеше. Призраци.

В Барингтън обитаваха много призраци. Не беше се решавал да дойде тук и да се изправи срещу тях. Но Роби беше прав, настоявайки двамата с Клара да уредят тук своя дом. Ако бракът им можеше да има някакъв шанс, това трябва да стане тук, където го дебнеха демоните, които му внушаваха недоверие. Ако я желае достатъчно силно, ако иска да изпита щастието, за което бе копнял цял живот, трябва да се справи с Барингтън. Ако се провали, ще знае поне, че нищо не може да се пребори с миналото и ще отпрати Клара. В Пеъруд тя ще познае щастието и сигурността, които не може да й даде. А той ще остане в мрака заедно със своите призраци.

Позволи мълчаливо на един слуга да му помогне да свали сватбения костюм и да се преоблече за вечеря. Останал отново сам, седна до малкото писалище, принадлежало някога на баща му и си помисли колко малко се е променила всъщност къщата. Бяха заключили Барингтън преди години. Преди четиринайсет години. И въпреки промените, направени от Клара, къщата си бе останала все същата — сякаш не беше спала със съня на Снежанка.

Както и другите мебели, писалището беше полирано до блясък. Той отвори горното чекмедже. Празно, както очакваше. След смъртта на родителите на Люсиен секретарят на Роби беше прегледал всички документи. Важните бяха подредени, останалите качени на тавана. Помнеше, че Роби го попита дали би желал да ги пренесат в Манинг хаус, но Люсиен само поклати отрицателно глава. Тогава не беше в състояние даже да изговори „не“.

Собствените му документи бяха сложени в дървени сандъчета. Клара предложи да възложат на някой слуга да ги подреди, но Люсиен не се съгласи. Щеше да го направи сам. Никой не биваше да се докосва до личните му вещи.

Люсиен отвори сандъчетата, седна на дебелия килим и се залови да преглежда документите, като се стараеше да открие такива, които са очаквали само днешния ден, за да бъдат извадени отново на бял свят.

— Свободна си, Берти.

Клара едва позна собствения си глас. Слугинята направи реверанс и излезе послушно от стаята. Тя беше нова, както повечето слуги в къщата и Клара изпита някакво странно притеснение. Какво ли щеше да си помисли за господарката на дома? Какво ли мислеха всички те за самата къща? Клара прекара седмици наред в усилия да я направи топла и уютна, но беше сякаш невъзможно. Къщата приличаше по-скоро на музей, отколкото на семеен дом, и беше толкова странно тиха. Дори по време на вечерята, когато двамата с Люсиен се помъчиха да поддържат някакъв разговор, си остана тихо. Празнотата на къщата, нейната самота сякаш хвърляха сянка над тях. Слугите сигурно имаха същото усещане.

Колко различно беше тук в сравнение със Сейнт Дженивиъв. Колко различна беше онази къща, която Клара познаваше толкова добре. С течение на времето всичко ще се промени, каза си тя, трябва първо те двамата с Люсиен да свикнат тук. Докато се появят деца и изпълнят къщата със смях, възгласи и веселба. На Люсиен тишината сякаш не му правеше впечатление, напротив, изглеждаше напълно доволен и със сегашното положение, като че ли не беше очаквал нищо друго от Барингтън.

Кой знае, може въпреки това да е очаквал, каза си тъжно Клара. Докато правеше промени, тя непрекъснато мислеше за неговите спомени. Веднъж й бе разказал, че тя, Роби и неколцина чиновници са единствените, които знаят истината за смъртта на неговите родители, но дори това, че знаеше истината, не й подсказа как да се държи със своя съпруг. Познаваше го все още твърде малко, за да го разбира.

Най-смущаващ беше за нея фактът, че той така силно я желае. Беше загадка, след като мъж с чудесната външност на Люсиен, сигурно можеше да има всяка жена, която поиска.

Надяваше се, че той ще бъде търпелив, когато я превръща в своя съпруга. Нейната майка смяташе, че това е задължение на всеки мъж. В това отношение Клара се боеше малко от Люсиен, защото вече се бе случвало да е подчертано зловещ. Все пак никога не я е наранявал истински, каза си тя. Дори онзи следобед, когато я свари да се смее с конярчетата, побесня и реши да й даде урок, той не й причини болка. Да, сигурно се е почувствал унизен, защото с целувките си на опитен мъж я накара да го желае и тя наистина се усети като проститутка, за каквато той упорито я смяташе. И все пак, в мига, в който я натисна в купата сено, той стана нежен. Милувките му бяха на влюбен, леки и нежни и тя беше направо омагьосана. Едва по-късно отново се разгневи, най-вече защото не можа да контролира начина, по който да се държи с нея, въпреки че не свали нито една дреха. Така този следобед и двамата си научиха урока.

Клара стана и пристегна по-силно колана на пеньоара си, а после се заразхожда из стаята.

Барингтън беше стара лондонска къща, от времето, когато все още е имало достатъчно земя за големи палати, тъй че тя беше голяма и елегантна. Градината приличаше на парк, стаите бяха снабдени с възможния комфорт. В сравнение с тях онези, в които бе живяла в Сейнт Дженивиъв, бяха съвсем простички. Сега стоеше насред спалнята си, чувстваше се малка и много самотна, и желаеше Люсиен да дойде. Надяваше се, че поне тази нощ ще остане при нея до сутринта. Утре тя ще е вече по-храбра. Но днес още не можеше да понесе мисълта да спи сама в огромната стая.

— Клара?

При звука на гласа му, тя се обърна и видя Люсиен да стои на вратата. Носеше светлосин халат.

— Да, милорд?

— Добре ли си?

— Да.

Той се откъсна от рамката на вратата и се приближи бавно към нея.