— Ела — каза той, хвана я за лакътя и я изведе на терасата. Тя не оказа съпротива, дори и когато я поведе към градината.

Там той я заведе до една пейка в най-отдалечения кът, сред няколко храста. Плисъкът на водоскок се смесваше с отдалечените звуци на музиката.

— Не мисля, че ще издържим на тази преструвка — каза той и се опита да седне на пейката до нея. Но тя се отскубна от него и му обърна гръб. — Това е пълна глупост. — Той прокара ръка през косата си. — Зная, че не ме обичаш, Клара и изобщо не искаш да ме имаш за съпруг. Затова няма смисъл да се преструваш, че думите ми имат някакво значение за теб.

— Искам да ме освободиш — каза тя нерешително с треперещ глас. — Мислех, че ще мога да го понеса, но вече започвам да вярвам, че е невъзможно. Още не сме женени и ти вече ме обвиняваш в изневяра. — Тя си пое шумно въздух и вдигна ръка да си избърше лицето.

Той докосна ръката й, но тя отстъпи ядосано назад.

— Ти си болен, Люсиен. Болен в главата. Как можа изобщо да си помислиш, че аз някога — тя млъкна и се разплака.

Дълбоката мъка, прозвучала в думите й, накара Люсиен да се вцепени. Клара плачеше. Защото я беше наранил, защото използваше всяка възможност да я нарани. Жената, за чиято любов копнееше повече отколкото за всичко друго на този свят — може би наистина е луд. Но ако е вярно, влудяваше го именно тя.

Невъзможно беше да й вярва. Тя флиртуваше с всеки мъж, с когото се запознаваше. Дори собствените му приятели я намираха очарователна, възхитителна, мила… чудесна. Ако й довери сърцето си, тя ще го разбие. Ще се окаже още по-голям глупак от баща си, стига да повярва на поне малка част от онова, което тя му казва.

— Клара — каза той и пристъпи към нея. Тя искаше да се отдръпне, но когато закри лицето си с ръце и се разплака, той я привлече в обятията си и я притисна към себе си. Разбираше вълнението й и напрежението, скрито зад него. От утре тя ще е изцяло в негова власт.

— Не плачи! — прошепна той. — Моля те, Клара, не плачи. — Той я целуна по челото, загали нежно косата й.

— Бих искал да ти вярвам — каза той, — но ми е трудно. Никога не съм имал доверие на жена. Може наистина да е болест. Както ти каза.

— М-м-можеш ли д-да п-повярваш на мен, ако ти се закълна да ти бъда вярна? — изхълца тя.

— И моята майка се е клела на баща ми да му бъде вярна. — Той я погали по гърба. — Всяка жена, изневерявала на съпруга си, е давала същата клетва. И тя няма стойност.

— Не мисля за брачната клетва — каза тя и си пое разтреперана дъх, — имам предвид тук и сега, в градината.

Ръката му се вцепени.

— Не зная, би ли го сторила?

Тя кимна до рамото му.

— Ако и ти се закълнеш в нещо.

— В какво?

— Да ми имаш доверие — или поне да се опиташ. Да ми дадеш време да ти докажа, че ще ти бъда вярна съпруга и то във всичко. Само ако ми дадеш малко време, Люсиен, преди да ме заклеймиш. Няколко месеца.

Няколко месеца! След шест месеца тя щеше да е в Пеъруд. Сама. Люсиен си помисли с чувство за вина за облога.

— В това ли ще ми се закълнеш, Клара?

Тя се поотдръпна и го погледна с лице измокрено от сълзи. Никога не беше изглеждала по-непривлекателна, но въпреки това сърцето му се сви от желание. Това беше онази Клара, на която беше дал сърцето си и нищо не можеше да промени това или да развали магията й.

— Че ще бъдеш за мен единственият мъж — измърмори тя, — и никога не е имало друг.

Той взе лицето й в ръце и я погледна в очите.

— Истина ли е това, Клара? Още ли си девствена?

Тя се опита да не изпъшка, но въпреки това простена шокирана.

— Разбира се!

Той разбра, че пак се е ядосала.

— Ако трябва да бъдем откровени един с друг, Клара, трябва да си призная, че не го вярвах. Вече съм тръгвал по пътища, само за да разбера, че те вече са били изминати.

Въпреки тъмнината видя, че тя силно се изчерви.

— Разбирам — каза тя и преглътна.

Тя или е най-добрата актриса на този свят, помисли си Люсиен, или наистина е толкова невинна, за колкото се представя. Все пак навярно беше точно така. Та нали знаеше, че утре той ще открие истината, а не беше глупава и не би излъгала за нещо толкова важно.

— Клара — прошепна той, обзет от страх заради чувствата си и защото добре разбираше, че може да я нарани. Зарови пръсти в косата й, вдигна лицето й към себе си. — Ако ще съм първият, който ще те има, това ме прави много щастлив, но и в противен случай щях да се оженя за теб. Но знаеш какво съм ти разказвал за майка си, знаеш колко страда Роби, когато леля ти го изостави заради друг мъж.

— Тя не го е изоставила — започна Клара, но Люсиен я накара с целувка да замълчи. Когато той вдигна отново глава, и двамата бяха вече по-спокойни.

— Той страдаше, Клара. Изобщо не можеш да си представиш как страдаше. Обиколих с него половината свят и бях свидетел на тази болка. Не ме моли да разбера и нея, защото не мога. Роби е всичко, което имам на този свят и чувствата на всички други хора изобщо не ме интересуват.

Тя хвана ръката му. Тя беше студена и Клара нежно я погали.

— Зная, Люсиен.

— В името на нашия брак и заради нас ще направя всичко, което поискаш. Ще се опитам да ти вярвам. Ще се опитам, Клара. Разбери, моля те, че не мога да ти обещая нищо повече. Опитът ми с жени не ми позволява лесно да им се доверявам. Но през следващите няколко месеца искам да направя усилия.

Той говореше сериозно. Ако имаше и най-малък шанс двамата с Клара да бъдат щастливи, той с удоволствие ще пренебрегне облога и ще плати на Кърлейн. А Клара не бива никога да разбере.

— Люсиен — прошепна тя, после обгърна шията му с ръце и го притисна силно към себе си.

Ръцете му се плъзнаха през кръста и бедрата й, все по-надолу.

Тя вдигна глава и го погледна с влажни от сълзите очи, с усмивка на устните. Той също се усмихна и наведе глава. Тя беше единствената жена, която някога е искал да целуне и сега се чувстваше като в рая. Двамата с Памела не докосваха устни, стига да можеха да го избегнат, многото други жени, които бе притежавал някога, той също никога не беше целувал. Тази интимност Люсиен не споделяше лесно.

Но с Клара беше различно. Всичко беше различно. Тя лежеше отпусната в прегръдката му, оставяше го да я води и се наслаждаваше на тази близост не по-малко от него. Устните й бяха влажни и топли, когато се разтвориха бавно под напора на езика му, пуснаха го да влезе. Вече я беше целунал веднъж по този начин — от яд. Сега я целуваше и галеше, подмамваше я, докато тя не изстена тихичко и не се поддаде, отначало сдържано, после с нарастваща страст, която почти го подлуди. Беше прекрасен танц и двамата чудесно си допадаха. Той си каза, че би могъл да стои цяла вечност така с нея, да я люби, да се слива с нея. Но тялото му имаше други, не толкова благородни наклонности.

— Мисля, че ще е по-добре да спрем — каза той след дълги минути и с мъка се откъсна от нея. Тя притисна лице във врата му и кимна, задъхана. — Утре — обеща той и я притисна към себе си с пълното съзнание, че тя положително усеща всеки сантиметър от възбудата му. — Тогава няма да се наложи да спираме, освен ако не сме твърде уморени за нещо друго. Но днес — той я пусна и се поотдръпна от нея — днес нека се държим по-прилично. На баща ти и на Роби изобщо няма да им хареса, ако произнесем брачната си клетва тук, в градината.

Той се усмихна, тя също и изведнъж той започна страстно да се надява, че тяхното единение може да донесе плодове. Лицето й още беше зачервено от плача, няколко кичура се бяха измъкнали от прическата й, затова той я заведе до водоскока, намокри кърпичката си и й я подаде.

— Сигурно изглеждам ужасно — каза тя и прокара кърпичката по лицето си. — Личи ли ми, че съм плакала?

— Съмнявам се — каза той и оправи кичурите. — Те ще решат, че сме правили тук в градината тъкмо онова, което правехме — целували сме се. Устните ти изглеждат много нацелувани.

— Твоите също — засмя се тя.

— Значи ще се отървем с това. Ще решат, че балът е бил скучен, ако годениците не са направили поне един опит да се измъкнат. Но ще е по-добре да се приберем. Не искам баща ти да почне да нервничи. Сега по-добре ли си?

— О, да! Тя хвана ръката му и силно я стисна. — Люсиен, знаеш ли какво си пожелавам повече от всичко?

— Какво?

— Да си възвърнем състоянието, в което бяхме онова лято в Сейнт Дженивиъв.

Той поклати с усмивка на съжаление глава.

— Това е невъзможно, Клара. Момиченцето, което ти беше тогава, е изчезнало, а момчето, което бях аз, отдавна е умряло.

— Въпреки това можем да сме щастливи заедно — настоя тя. — Може да съм безнадеждна мечтателка, но когато станем мъж и жена, можем поне да опитаме.

— Ами тогава да опитаме — прошепна той. — Но не забравяй, Клара — предупреди той. — За мен е ужасно трудно.

— О, Люсиен, други мъже не ме интересуват, само ти, Люсиен. Ще ти бъда вярна съпруга. Нямаш никакво основание за недоверие или ревност.

— Ще видим — отговори той. — Заклех ти се, че ще направя опит и ще го направя. — Той й подаде ръка. — Ела, по-добре да се приберем, преди Роби да е пратил да ни търсят. В момента нямам желание да изслушам някое негово конско евангелие.

Къде е сега племенникът му, беше въпрос, над който лорд Манинг в момента изобщо не се замисляше. Много повече би желал да разбере къде ли е сега Ана Хънингтън, за да може да я покани на танц. Тази вечер вече се бе опитал веднъж да го направи, но беше грубо отблъснат, въпреки това се надяваше, че тя ще промени мнението си. Като годеници обичаха да танцуват заедно. По онова време валсът още не беше всеобщо приет в Англия, но Робърт беше научил танца във Франция, беше научил и Ана, която реши, че е доста неприличен. Но тя беше чувствена жена и той се осмеляваше да го танцува с нея всеки път, когато й се намираха няколко свободни мига.

Беше я видял да се качва преди известно време по стълбата, навярно за да нагледа Сара. Салонът, в който се довлече, беше много подходящ, за да я чака там. Тук бяха насядали предимно картоиграчи, а двете възрастни дами, които го въвлякоха в разговор, бяха приятна компания. Беше застанал на пост до вратата, за да може да държи стълбището под око.