— Какво те прихваща, та наричаш пуйче това приказно същество? Вярно, не е красавица, но каква великолепна фигура. Тънка и гъвкава е като котка. Това кара всеки мъж да се запита какво ли ще е да я погали. Толкова е чаровна. Нищо чудно, че е имала в Сейнт Дженивиъв толкова много обожатели. Не можеш ли да си представиш как изглежда тази блестяща коса, когато я носи пусната? Господи, Лъки, завиждам ти.

Улф беше по-сдържан, когато отбеляза:

— Тя е симпатична, също като Бела. Ако някой се осмелеше да говори за Бела така, както ти говориш за Клара, щях да се възмутя. — Люсиен знаеше добре, че на езика на Улф това значеше, че би нанесъл на подобна личност смъртоносни наранявания.

През първата си година в Оксфорд Люсиен се беше заклел да не допусне да се окаже още веднъж толкова уязвим по отношение на когото и да било. Но това беше, може би, невъзможно. През последната нощ при Пам той опита всичко, за да пропъди образа на Клара, но дори докато двамата с Памела се любиха по обичайния си лудешки начин, той не успя да пропъди докрай мислите за нея. Струваше му се сякаш Клара стои до леглото и го наблюдава, мъмри го и му внушава чувство за вина.

Но това нямаше значение. На времето той се беше доверил на Клара, а тя беше стъпкала с крака сърцето и душата му. Никога вече няма да има доверие в нея. Да я желае, да. Да я има? Да. Да й се доверява? Щеше да е идиот, ако го допусне.

И въпреки всичко, каза си той, когато влязоха в кабинета, въпреки всичко тя е направила всички промени тук, защото — просто не можеше да повярва, че правилно я е разбрал — си е спомнила какво й е разказал тогава за родителите си. След всички тези години тя си е спомнила, а той беше уверен, че онова лято, което бе имало толкова голямо значение за него, е изчезнало напълно от спомените й.

— Погледни, Люсиен. — Тя го повлече развълнувана след себе си. — Виждаш ли това?

Той погледна и отговори:

— Това е шах.

— С дървени фигури! — усмихна му се тя. — Същият като твоя на времето. Войничетата са даже от същия полк. Спомняш ли си?

— Да, разбира се. — През един от онези вълшебни летни следобеди двамата лежаха край езерото и превръщаха облаците в картини, а той й разказа за сбирката си от дървени войничета, с която като момче толкова се гордееше. През първата си година в Итън майка му я подари на някакво сиропиталище и тогава той плака за загубата. Това той не бе доверявал никому, дори не на Роби. Но Клара.

— Благодаря ти, Клара.

— Няма защо. — Тя му се усмихна с лекотата, която винаги го беше очаровала, после сложи ръка върху неговата. — Толкова се радвам, когато нещо ти харесва, Люсиен.

Той вдигна ръката й, целуна я по дланта.

— Да, харесва ми, даже много. — Той се обърна и огледа просторното, уютно помещение. — Всичко е станало толкова различно, Клара. А това какво е? Не ми казвай.

— Масичка за рулетка — обясни тя малко смутено. — Помислих, че, може да ти хареса.

Той я увлече усмихнат след себе си, искаше и тя да се възхити на малката, прекрасна резбована масичка, по която се въртяха сребърни топчета.

— Виждам, че ме смяташ за лекомислен хлапак, който си пилее времето по ей такива забавления.

— О, не — увери го тя. Но искам да имаш всякога чувството, че това тук е твоята стая. Където можеш да отидеш, когато пожелаеш да останеш сам или можеш да настаниш приятелите си. Това трябва да е личното ти убежище. Аз никога няма да те смущавам тук, ще забраня и на прислугата да те смущава.

Той се отпусна на най-близкия стол, прегърна я през кръста и я привлече към себе си.

— Изобщо няма да ме притеснява, ако влизаш тук — каза той, глух за всички предупреждаващи звънчета на недоверието си. Той я обичаше. Винаги я беше обичал. Беше направила за него всичко това. Най-сетне щеше да намери щастието и спокойствието, за които бе копнял всички тези години. — Стаята е съвършена.

Когато понечи да я привлече още по-близо, тя се изчерви и се възпротиви.

— Още не си видял горния етаж. И кухнята, и стаите на слугите.

— Няма значение. Ако са станали дори наполовина толкова хубави като онова, което вече видях, значи са повече от подходящи. — Той я целуна нежно и я пусна в мига, в който тя искаше да обгърне шията му с ръце. — Ще бъдем ли щастливи, Клара? Ти това ли си пожелаваш?

Тя го погледна изпитателно в лицето.

— Ти това ли си пожелаваш, Люсиен?

Люсиен предположи за миг, че ще загуби облога с Кърлейн, но отхвърли тази мисъл, заради онова, което изпитваше в момента.

— Онова, което си пожелавам е… — подхвана той.

— Клара!

Резкият глас на леля Ана накара Клара да се изправи, Люсиен също побърза да стане. Притеснена, че може да бъде сварена в толкова интимна прегръдка, тя се обърна към вратата на кабинета. Видът на леля Ана, цялата в кал и с разрошена коса, с един празен ръкав и скъсана рокля, беше шокиращ.

— Лельо Ана! — възкликна Клара. — Какво се е случило?

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза лорд Манинг, когато се появи на вратата не по-малко раздърпан. — Боя се, че вината е моя.

— Несъмнено — заяви твърдо Ана и вкопчи и двете си ръце в парцалите, в които се беше превърнала нейната чанта. — Вземи си нещата, Клара, прибираме се веднага вкъщи.

— Роби — изрече недоумяващо Люсиен и се приближи към чичо си, за да отърси листата от жилетката му, — добре ли си?

— О, да, нищо ми няма — увери го Роби, а щом улови погледа на лейди Ана, добави. — Ех, доколкото може да се очаква при дадените обстоятелства. Боя се, че повредихме най-прелестните розови храсти в градината ти.

— Паднали сте в розовите храсти? — попита съчувствено Клара. — О, леличко, сигурна ли си, че не си се наранила? Имаш ли драскотини? Ах и хубавата ти рокля!

— И тя е съсипана, също като розите — заяви ядосано лейди Ана. — Освен това изобщо не сме падали. Лорд Манинг ме блъсна.

— Милейди, виждам, че сте доста възбудена — подхвана успокоително лордът — но аз наистина не…

— Ти ме блъсна, нехранимайко такъв!

— Да, мисля, че наистина го направих, съгласи се учтиво той, — но в никакъв случай не беше нарочно и трябва да признаеш, Ана, че вината е колкото моя, толкова и твоя. Освен това, преди да паднеш, аз се опитах да те хвана.

Тя го измери с хладен поглед, после се обърна на пети и излезе. Клара хвърли на Люсиен разтревожен поглед и я последва.

— Сигурен ли си, че си добре, Роби? — попита Люсиен, хвана чичо си за раменете и го огледа внимателно. — Окото ти… той го докосна колебливо и веднага отпусна ръка, защото лордът се присви от болка.

— До довечера ще е синьо — обясни Робърт, къде на шега, къде с охкане. — Тя все още е огън и пламък, каквато си беше като момиче. Ако не и повече. Какъв удар! Сигурен съм, че и джентълменът Джаксън нямаше да ми нанесе по-лек.

— Тя те удари?

— Да — призна си Робърт с въздишка. — Веднага щом я измъкнах от розовите храсти. Аз затова паднах.

Люсиен направи яростна гримаса.

— Аз… аз ти си заклевам, че ще й извия на тази вещица ръцете…

— Не, не, успокой се, Лъки. — Лордът направи движение с ръка по посока на племенника си, а после притисна пръсти към болната си глава. — Заслужавах си полученото и дори повече, господ да ми е на помощ — изрече той с внезапна тъга. — След всички тези години си въобразявах, че съм приключил с нея, но и сега е все така зле както винаги. Не разбирам защо съм толкова луд по тази жена. — Той отпусна ръка. — Аз обидих лейди Ана по възможно най-лошия начин, Лъки, аз й се натрапих, въпреки волята й. Ох, миг или два тя беше всъщност съгласна, и това ме насърчи да стана по-настойчив, но когато се опита след това да ме отблъсне, тя падна в розовите храсти, тъй че освен обидата й причиних и нараняване. — О, боже милостиви! — затвори той очи.

В следващия миг се усети здраво прегърнат от племенника си, от което всеки друг мъж би се притеснил. Но за Роби, който отдавна беше свикал с промените в настроенията на своя племенник, беше същинска утеха. Той вдигна ръка и го потупа леко по гърба.

— Нямаш причини да си тъжен, Лъки, това е мой проблем.

— Няма да допусна тя отново да те нарани.

Роби притисна племенника си здраво към себе си, после отстъпи крачка назад.

— Днес не съм вече предишният глупак, момчето ми. Не си блъскай главата заради мен. След седмица ще си женен и ще можеш да се грижиш за съпругата си. Ако искаш да ми помогнеш, Люсиен, постарай се да направиш Клара своя щастлива съпруга.

— Разбира се, че ще го направя — отговори Люсиен, но Робърт видя как пред погледа на племенника му отново се спуска завеса, зад чиято студенина той се отдръпна, за да прикрие ранимостта на своето сърце. От предишната нежност към Клара вече не беше останала и следа, заличена от безкрайното му недоверие към всяка жена.

Ядосан на себе си и за да поправи направената грешка, Робърт забеляза равнодушно:

— Виж какво, Люсиен, извлякъл съм си някои поуки от катастрофата, която ме сполетя, след като пропъдих лейди Ана.

— Ти не си я пъдил, тя те е зарязала — поправи го разпалено Люсиен.

— Не е така — заяви твърдо Робърт. — Аз я пропъдих с гордостта си и със своята страст да контролирам отношенията ни. Тя искаше само искрено извинение за онова, което бях сторил и сериозно обещание вече да не го правя. Това много ли беше, като се има предвид, че тя щеше да се остави за цял живот в моите ръце? Люсиен искаше да възрази нещо, но той го спря, вдигайки ръка. — Ако можех да отида още веднъж в салона на нейната леля и да постъпя вече съвсем иначе, кълна ти се, Лъки, щях да падна на колене и да направя всичко, което тя поиска от мен и дори повече. Той отпусна ръка и продължи: — Това е мъдростта, която придобива един мъж, след като се е учил години наред. Скъпи ми племеннико, аз мога само да се моля ти да си научиш урока, без да ти се налага да прекараш като мен толкова дълги години в разкаяния за сторената грешка.

8