Ана беше сега дори по-хубава отколкото на двайсет. Тогава беше разтваряща се пъпка. Сега беше напълно разцъфнала роза и толкова невероятно красива, че човек изпитваше болка само като я погледнеше. Преди единайсет години той знаеше, че щастието му е прекалено голямо, за да бъде реално и тя наистина да му стане жена, впрочем така и стана. С всеки английски ерген в краката си, тя упорито беше чакала три години, преди да приеме предложение за женитба — неговото, но в края на краищата и той не успя да задоволи невероятно високите й изисквания спрямо един партньор. Докато наблюдаваше спокойно прекрасните извивки на тялото й, той се питаше дали този идеален мъж, с когото винаги го е сравнявала, полковник Хънингтън, наистина е бил такъв.

— Какво ще кажете, милорд?

Гласът на Клара прекъсна мислите му и го върна към действителността, в която лейди Ана беше прегърнала чантата си така, сякаш щеше всеки миг да я използва като оръжие, Люсиен блещеше зъби от гняв, а Клара се приближаваше, простряла ръце, към него и изглеждаше така, сякаш щеше ей сега да избухне в плач.

Лорд Манинг хвана ръцете й, стисна ги успокояващо и каза:

— Мисля, че сте подредили великолепно всичко, скъпа. — Той я прегърна през кръста и усети притеснено колко е напрегната. — Ех, онези двамата представа си нямат. Ужасно ми е неприятно да ги слушам как се карат като две дърти жени. На вас също, нали? — Зарадва се, като я видя да се усмихва, докато той я връщаше при другите двама. — Не мисля, че, колкото и да се старае, някой може да задоволи било единия или другия.

— Сигурно е така — съгласи се тя и изгледа внимателно леля си и Люсиен, които се приближаваха към нея.

— Да не искаш да кажеш, че това чудовищно нещо ти харесва? — искаше да знае Люсиен, сочейки с пренебрежителен жест килима на стената.

— Разбира се, че ми харесва — заяви Робърт и погледна многозначително Люсиен. — Нещо повече, уважавам упорития труд, вложен в онова, което са ни завещали нашите прадеди. Ако го гледаш достатъчно дълго, ще признаеш, че килимът притежава неоценима стойност.

Лицето на Люсиен се вкамени в същия упорит израз, с който Робърт беше свикнал през годините и който предвещаваше всеки път някоя беда. Откакто племенникът му живееше под неговите грижи, Робърт беше опитал всичко възможно, за да му внуши светска изтънченост — обещания, подкупчета, явни заплахи — нищо не даде резултат. Когато Люсиен губеше самообладание, губеше го напълно. Единственото, което можеше да се направи, беше да се изтеглят невинните от първата линия, както и всички, от които Люсиен очакваше нещо лошо. Затова Робърт подтикна лекичко Клара към племенника си и преди да се обърне към лейди Ана, видя доволен как Люсиен прегърна властнически момичето през кръста.

— Милейди, бихте ли ми оказали честта да ме придружите на една разходка из градината? Доколкото си спомням, промените там са особено поразителни.

Тя удостои Робърт с поглед, от който би замръзнала дори полярна мечка.

— Не, няма да оставя племенницата си с този арогантен, невъзпитан…

— Благодаря, милейди. — Ръката на Робърт обгърна сякаш в желязно менгеме китката й и той я отдръпна от младата девойка. — Нямам думи да кажа колко съм ви благодарен за честта да ме придружите. Деца, вие можете да продължите да оглеждате къщата, ако желаете. Лейди Ана и аз ще се върнем след малко.

Ана напразно се опитваше да се възпротиви.

— Клара! — извика тя, докато Робърт я дърпаше през вратата, — няма нужда да стоиш тук и да слушаш този досаден грубиян на име Робърт Брайланд! Слушай, аз не съм кон, когото водят на разходка.

— С положителност не, милейди — мекият глас на Робърт още звучеше в салона, преди вратата да се затвори зад него и Клара и Люсиен да останат сами.

Клара се освободи мълчаливо от хватката на Люсиен и най-сетне каза:

— Трябваше да взема мнението ти, преди да заповядам да го окачат. Веднага ще кажа да го махнат.

Тя го чу как издиша напрегнато.

— Не, остави го тук, Робърт е прав. Килимът е с висока стойност, баща ми сигурно много му се е възхищавал, а майка ми не е понасяла да го вижда на стената. Остави го на мястото му. Моля. — Тя усети как той минава зад нея и се вцепени. — Клара. — Той докосна нежно ръката й и я обърна към себе си. — Тази заран се държах много невъзпитано и бих искал да се извиня. Обстоятелствата около нашата сватба не са такива, каквито бихме си ги пожелали, но не искам нещата да станат още по-лоши за теб.

Клара просто не можеше да повярва, че го мисли сериозно. Беше решила, че веднъж в Лондон, лесно ще го спечели на своя страна, но сега, след два месеца напразни усилия, вече беше склонна да даде право на леля си Ана. Вместо да възроди любовта, която Люсиен беше изпитвал някога към нея, сега се питаше дали той няма да убие всички чувства, които тя изпитва към него.

— Това е твоят дом — обясни Клара, като се мъчеше усърдно да изличи всяко чувство от гласа си. — Ти трябва да се чувстваш добре тук. Ако съм направила нещо, някоя промяна, която не ти допада, трябва да ми кажеш, за да мога да се поправя.

Едва доловимата ранимост, изписана на красивото му лице докато искаше извинение, сега изчезна и бе заменена от израз на засилено внимание.

— Той ще бъде и твой дом, Клара. — Ръката му стисна по-силно нейната. — Всичко твое, ще е тук, всяко нещо, което има някакво значение за теб.

Пак това недоверие. То навярно никога нямаше да изчезне, колкото обещания и да му дава. Тя се усети изведнъж капнала и отговори:

— Да, Люсиен, зная. Не оставих нищо в Сейнт Дженивиъв, за да не изглежда, че имам намерение да се върна там. Всичко, което има някакво значение за мен, е в Барингтън. — За малко не добави — включително и ти, — но се въздържа, защото разбра, че той само би й се подиграл. През последните седмици на няколко пъти се опита да му каже, че го обича, още от онова лято тогава, преди много години, но той очевидно не желаеше да слуша подобни неща. Съмняваше се и дали ще й повярва, дори ако изрече думите.

Изразът му отново се промени с бързината, с която Клара постепенно бе започнала да свиква. Лицето му стана приветливо, сега държеше ръката й леко, пръстите му я галеха.

— Прощавай — извини се отново. — Да видя отново леля ти след всички тези години, да си спомням какво преживя Роби, когато тя го заряза заради полковник Хънингтън, всичко това може малко да ме е… — Той не продължи, поклати глава и й се усмихна притеснено, а сърцето на Клара заби учестено. — Къщата е чудесна, Клара. Никога не съм мислил, че ще трябва да живея отново тук, но ти си я превърнала в нещо съвсем ново. Просто не мога да я позная.

Похвала от Люсиен беше нещо рядко, както и усмивката му, затова Клара неволно също се усмихна.

— Радвам се, че ти харесва. Навярно не помниш, но ти ми разказа веднъж какво е станало с родителите ти и какво свързваш с Барингтън. — Тя видя мрачния му поглед и побърза да продължи. — Не искам да мислиш за това, Люсиен, затова промених толкова много неща. Ако искаме да бъдем щастливи тук, трябва да загърбим миналото и да започнем отначало. Ще заместим всички стари спомени с нови, създадени от самите нас. С добри спомени — добави тя, за да може той да я разбере. — Ако и ти го искаш като мен.

— Помня всяка дума, която си казахме през онова лято — измърмори Люсиен. — Спомням си всеки миг, но не допусках, че би го направила и ти.

Топлината на неговата ръка върху нейната, това първо негово докосване от седмици накара тялото й да пламне. Изведнъж остана без дъх и устните й се разтвориха. Погледът на Люсиен следваше движението й, спря на устните й, после той се наведе и я целуна със същата нежност и деликатност, както и през онова лято. Клара не смееше да помръдне, от страх да не пропъди магията на мига. Когато той вдигна глава и погледна към нея, сърцето й се изпълни с надежда. Той беше отново същият, онзи Люсиен, в когото се бе влюбила преди толкова много време. Но в следващия миг той пак изчезна, сложил безизразна маска и все пак надеждата остана в сърцето на Клара, дори когато Люсиен отпусна ръка, отстъпи на крачка от нея и каза:

— Ще е по-добре да разгледаме и останалото, преди Роби и леля ти да са се върнали. Доволна ли си от слугите, които наех?

— Да — отговори тя и го последва към вратата на библиотеката. Сега той звучеше пак така отегчено, както цялата сутрин, но на Клара й беше все едно. Чувстваше се толкова щастлива, че през останалата част от сутринта сякаш стъпваше върху облаци, независимо от това какво казваше или правеше Люсиен. До вратата той спря, обърна се и й подаде едва ли не колебливо ръка.

— Милейди? — каза той. Учтивият жест я учуди дори повече от нежната целувка. Досега никога не й беше предлагал ръката си, когато биваха сами, само на обществени места, когато имаше кой да ги види.

— Благодаря — прошепна тя и сложи ръка върху неговата и усети силата на мускулите му под плата. — Милорд — добави тя.

Един дълъг момент двамата само стояха и се гледаха. После Люсиен си пое дълбоко дъх, изправи се решително и отвори вратата.

За пръв път от години се чувстваше добре в нейно присъствие. Да обикаля Барингтън заедно с нея, да усеща топлината на ръката й върху неговата, да слуша оживеното й бърборене, което винаги беше възприемал като музика, всичко това надигна в него такава вихрушка от чувства, че едва чуваше какво му разказва за столове, маси и килими.

Какъв глупак е бил! Тя не го обича, никога не го е обичала и ако сега му се усмихва и флиртува и го гледа с очакване, това нищо не значи. Тя ще се държи така с всеки мъж, проявил интерес към нея, също както го е правила неговата майка. Клара не е ли разбила вече сърцата на половин Лондон? Дори Джак и Улф са очаровани от нея, помисли си той мрачно и я погледна в лицето, докато тя му показваше една гръцка ваза до стълбището.

О, да, най-добрите му приятели станаха много бързо жертва на безспорния чар на пуйчето. Когато Джак се запозна с Клара на бала на Рамси, след като танцува с нея един валс, той го дръпна встрани и заяви: