— Но ти си го обичала! — възкликна Клара и изхълца. — Как си могла тогава да се омъжиш за чичо Филип?

— Никога не съм съжалявала, че се омъжих за полковник Хънингтън. Но признавам, че беше грешка да се омъжа толкова скоро, без да дам на Робърт и на себе си време да оправим нещата. Не беше твърде честно и по отношение на Филип. Причиних му тъкмо онова, което искаше да ми причини Робърт. Омъжих се за него, без да го обичам, само защото знаех, че ще се разбираме добре. Но щом съм могла да бъда толкова лицемерна, значи съм могла да бъда такава и спрямо Робърт, когото все пак обичах. Но какво да ти кажа, бях направила избора си и връщане назад нямаше.

— Ти още обичаш лорд Манинг — реши Клара и избърса една сълза от бузата си.

— Няма никакво значение дали го обичам или не. Сама си оправих леглото и сега си лежа в него щастлива и доволна. Въпросът, който ти трябва да си поставиш, скъпа моя, е дали изборът ти да се омъжиш за виконт Калън е най-добрият за теб. Аз загубих лорд Манинг, защото не можех да разсъждавам ясно, защото взех решението си в разгара на чувствата и защото бях твърде горда да го променя. Не се омъжвай и ти по същата причина за този коравосърдечен човек. Поразмисли, преди да се отдадеш за цял живот в негова власт. Наистина ли мислиш, че виконт Калън те обича или поне държи на тебе?

Клара поклати мълчаливо глава.

— Той беше мрачно, мълчаливо момче — продължи Ана, — и се превърна в мрачен, мълчалив мъж. За разлика от него ти си била винаги ясна и лъчезарна като слънчев лъч. Ако успееш да внесеш малко светлина в живота му, то ще е истинско чудо. Но аз се боя да не стане по-скоро противното.

— Аз го обичам — призна Клара и впери поглед в ръцете си. — Дори ако той ме въвлече в мрак, ще ми остане поне това.

Ана Хънингтън се загледа с тежка въздишка в сведената глава на племенницата си, докато някакво движение долу на улицата не я отвлече.

— Пристигнаха — каза тя. — Робърт тъкмо слиза с присъщата си елегантност от каляската. Толкова изискан мъж. Трябваше да предположа, че с възрастта ще става все по-привлекателен. — Ана се дръпна от прозореца и си взе шапката. — Да вървим, Клара, ще ми се всичко това да приключи час по-скоро.

7

Целият ден беше същинска катастрофа. Лорд Манинг се облегна със сподавена въздишка на една лавица с книги и сега гледаше как лейди Ана, лейди Клара и неговият племенник обикалят библиотеката на Барингтън Плейс. Дамите и най-вече Клара, сочеха всяка промяна, направена през последните два месеца, а Люсиен кимаше с добросъвестен, макар и съмнителен интерес и измърморваше по нещо, за което лордът много се надяваше да е учтив отговор.

Екскурзията не потръгна от самото начало. Закъснялото връщане на племенника беше забавило, разбира се, и появата им в градската къща на семейство Сейнт Дженивиъв, което би се възприело като разбираемо и простимо нарушаване на етикета, ако Ана Хънингтън не ги беше посрещнала като същински ангел на отмъщението и не им беше заявила с най-учтив тон, че някои хора просто никога няма да се променят. След това Люсиен, вече ядосан и непримирим, даде тон на всичко, защото се държа с лейди Ана толкова студено и саркастично, че лордът с най-голямо удоволствие би го замъкнал в някое закътано ъгълче на по-горния етаж, за да го напердаши. Засега той просто сложи ръка на тила на племенника си — жест, който изглеждаше отстрани фамилиарен, но накара всъщност Люсиен много болезнено да разбере, че държането му никак не се нрави на неговия чичо. След това момчето почна да се държи малко по-добре, въпреки че отговорът му на забележката на лейди Ана, че „При Алмак“ е имало ужасно много дърти злобарки:

— В това отношение сте голям авторитет, милейди, — доведе до подновяване на военните действия. Господи, бяха по-лоши от две улични котки, които се карат за една риба — в случая за Клара. След един час усилия да се запази мирът, младата дама изглеждаше изтощена и ако зависеше от Робърт, той би я завел на някое тихо, спокойно място, за да могат останалите двама, ако щат и очите да си издерат.

Малкото момиченце беше изненада. Шокираща изненада, защото беше миниатюрно издание на своята майка и внезапната му поява разтърси Робърт като електричество.

Беше се скрила зад пердетата в салона, където ги бяха изпратили да чакат лейди Ана и лейди Клара. Малко след като вратата се затвори, двамата с Люсиен чуха някакво сумтене и се спогледаха, но в следващия миг тя се появи, избърса си нослето и ги заразглежда с невероятна непринуденост.

— Аз съм Сара Хънингтън — заяви тя, ужасно горда. После им представи леко посмачканата си кукла и каза: — А това е Маргарет.

Той беше сякаш омагьосан и отначало си помисли: Ана трябва да е изглеждала така като дете. Беше копие на майка си, от златистата коса и тъмносините очи до шокиращата й хубост и тогава си помисли: Ана има дете, а аз така и не го научих. Люсиен се приближи пръв към нея, наведе се и много мило й каза:

— О, божичко, куклата ти е паднала, нали? Горката малка Маргарет. Я да видим дали не можем да я излекуваме.

Детето кимна тъжно и Робърт дойде на себе си. Когато Ана и Клара влязоха, тримата бяха коленичили на пода и Робърт тъкмо предлагаше да посетят специален доктор, който сигурно ще може да излекува Маргарет.

Навъсената физиономия на Ана говореше ясно — не й харесва, че той се е запознал с дъщеря й. Тя веднага извика гувернантката, за да отведе Сара. Жената, слаба, сериозна личност, която — поне така предположи Робърт — сигурно караше децата да сънуват кошмари, се скара на момиченцето, че не си пази играчките и ги разваля. Шокиран, че Ана позволява на една прислужничка да говори по този начин на нейното дете, Робърт вече беше отворил уста, за да отправи упрек, но Сара го надмина, защото вдигна главичка, изгледа хладно гувернантката и високомерно заяви:

— Маргарет не е развалена. — Тя наблегна на думата така, сякаш я използваха само тъпи селяндурки, свършващи като евтини пристанищни уличници. — Тя просто падна от коня и си строши врата, затова трябва да отиде на лекар. — С тези думи детето отиде при Робърт, сложи куклата в ръката му, завъртя се на пети и излезе преспокойно от стаята, предоставяйки на въздишащата гувернантка да я последва.

Ана се опита да си върне куклата, но Робърт учтиво отказа с обяснението, че е дал дума на една дама и гледа на това като на дълг на честта. Маргарет бе настанена в елегантната карета на лорда и зачака да завърши посещението на Барингтън Плейс. Робърт беше склонен да си пожелае и той да е навън, при куклата.

Люсиен беше намразил Барингтън от времето, когато починаха неговите родители, защото това беше не само бащиният дом на неговата майка, но и мястото, където беше роден и отраснал, докато стана време да тръгне на училище. Робърт го беше водил тук само веднъж, след като го беше взел от Итън — два дена след смъртта на неговите родители, — за да му даде възможност да си избере нещо, което да му напомня за тях. Момчето се беше озъртало като подгонено и подплашено из къщата и Робърт почти веднага го отведе. През годините беше давал предложения, внимателни указания или недвусмислени заповеди, за да върне момчето в къщата, която то наследи, но нищо не можа да убеди Люсиен да пристъпи отново нейния праг. Сега имаше съпруга, за която трябваше да мисли и беше негово задължение, както Робърт му бе доказвал в безброй разговори, да й предложи достоен за нея дом.

Пиян или трезвен, Люсиен беше използвал всяка възможност, за да избегне завръщането в Барингтън Плейс. Отначало предложи Клара и той чисто и просто да продължат да живеят в Манинг хаус. Лордът отклони предложението с учтиво съжаление. После Люсиен си каза, че може да продаде Барингтън и да купи друга къща. Лордът даде съвсем недвусмислено израз на неодобрението си, защото продажбата на хубав стар семеен имот накърняваше всяко чувство за чест. Злите езици нямаше да спрат да клюкарстват, а това докарваше на Робърт непоносимо главоболие.

Два дена по-късно Люсиен отново се беше появил със заплахата, че ще изгори Барингтън до основи, за да издигне на негово място толкова голяма къща, че да смае цял Лондон. Това сигурно би било твърде занимателно, — заяви Робърт, но Люсиен нямало да може да се наслади както подобава, защото щял лежи в затвора Нюгейт по обвинение в палеж.

Младежът даде съгласието си едва в деня, в който Клара пристигна в Лондон. Следвайки чувството си за дълг, той я посрещна, а след това се върна, ужасно притеснен, в града и обясни, съвсем объркан:

— Ами аз я заведох на разходка, само за да глътнем малко чист въздух. Минахме с каретата през парка, а после — божичко, трябва да съм заспал. Не ми е ясно как, но се озовахме в Барингтън и аз й казах, че ще заповядам да отворят къщата, за да може тя да я преустрои по свое желание.

За Робърт това беше добър знак. Още по-обещаващо беше, че Люсиен придружаваше от време на време Клара и майка й до Барингтън, за да наглеждат напредването на ремонта, с който беше заета цяла армия от художници, зидари и бояджии, които Люсиен беше наел, за да изпълняват желанията на Клара. Парите и усилията изглежда си заслужаваха, защото Клара бе превърнала Барингтън в съвсем нова къща, толкова различна от онази, в която Люсиен бе живял като дете, че Робърт можеше само да се възхищава на мъдростта й. Тя беше доловила инстинктивно какво ще е най-доброто за толкова трудния му племенник.

Тази жена е очарователна, казваше си той, като гледаше стройния й силует как бърза между Ана и Люсиен от стая в стая и пътьом им обяснява къде е открила стария стенен килим, а именно на тавана и как е заповядала да го изперат и окачат. На Люсиен сигурно щеше да му трябва малко време, за да го познае, но той беше щастлив мъж. Клара Харкамс наистина не беше хубавица, но притежаваше качества много по-важни от външността. Освен това умееше да се облича, да подчертае всяко свое предимство по много елегантен начин, който Робърт можеше да оцени. Разбира се, че редом с Ана Хънингтън всяка жена избледняваше, независимо от това колко добре облечена беше.