— Това не е причина за тревога. Той само прави каквото може, за да спечели онзи отвратителен облог. Нищо повече.

— Така ли? — попита с престорено учудване лорд Манинг, наведе се напред и опря лакти на масата. — Разкажи ми.

Люсиен усети как му става горещо.

— Роби…

— Лъки, да ти кажа ли, че никога не съм бил по-близко до желанието да те напердаша? Не заради този идиотски облог, който сам по себе си ще е достатъчен повод, а защото си оставил Клара сама в блатото, което си й приготвил. Ако не можеш да си представиш как половин Лондон шушука зад вдигнати ветрила, че си оставил жена си сама, тъй че е могла да танцува два пъти в прегръдките на лорд Кърлейн, значи съвсем си се побъркал. А вие — обърна се той към Джак, преди човекът да успее да отвори уста, — вие сте му толкова добър приятел, че дори сте го насърчавал.

— Не беше точно така — направи той слаб опит да се оправдае. — Всъщност не го насърчих, милорд. Беше по-скоро… Подкрепа. — Той се усмихна с най-чаровната си усмивка, с което предизвика появата на подчертано пренебрежение на лицето на лорд Манинг.

— Нима се опитвате да отречете, че вие и Сивърн сте се хванали на бас срещу него на страната на Кърлейн?

— Да, мисля, че го направихме. В онзи момент решихме, че така ще му помогнем — прокашля се Джак.

— Кърлейн е ловджийска хрътка — наблегна още веднъж Люсиен, — няма защо той да ни тревожи. Ще държа Клара надалеч от него.

— Господ да ме пази — избухна Манинг с едва сдържана ярост. — Кълна се, че ми иде да си взема камшика за езда и да ти дам каквото заслужаваш. Чуй ме добре, моето момче. Всъщност и двамата. — Той включи и Джак в подигравката си, опря длани на масата и се наведе напред, за да придаде по-голяма тежест на гнева си.

— Не мога да ви измъкна от този облог с Кърлейн. С него сами сте си изкопали гроба и сега трябва сами да си изсърбате попарата — като мъже, надявам се. Но мога да ви възпра да не наранявате други хора и ще го направя. Разберете ме правилно, джентълмени и се дръжте както подобава. Това е единственото предупреждение, което чувате от мен. — Измина миг на тежко мълчание, по време на което той поглеждаше ту единия, ту другия.

— Хм — изрече Джак и си задърпа вратовръзката. — Божичко, вече е късно. Трябва да си вървя, иначе ще пропусна още една среща с моя управител. Благодаря ви за интересната сутрин, сър. — Той стана. — Не зная дали ми беше по-приятен разговорът или ми бяха по-вкусни чудесните палачинки.

Вратата отново се отвори и се появи Хемет. Той се прокашля силно.

— Извинете ме, господа, но виконт Сивърн търка килима в зеления салон и би желал да знае дали да си поръчва траурни дрехи, което при неговия ръст ще изисква от шивача му известни усилия и време. Не би желал да присъства на погребението с неподходящо облекло и е сигурен, че ваша милост лордът, го разбирате.

— Естествено — отговори хладно лорд Манинг. — Моля те, увери виконт Сивърн, че виконт Калън още е между живите. Поне засега — допълни той и хвърли поглед към Джак, — а вие ще направите най-добре да отидете да поприказвате с него. Ще го поздравите от мен, нали? — Беше съвсем ясно какво иска да каже.

Джак се поклони леко.

— Разбира се, сър. Ще му предам поздравите ви, така както ги формулирахте само преди няколко минути.

— Благодаря. — Лордът въздъхна и спря сериозен поглед на Люсиен, който нагъваше методично палачинките си. — О, господи, вижте го само — пак този упорит израз на лицето. Деца, вие ще ме състарите преждевременно. Можете да дойдете за вечеря, Рексли. Обещах на мосю Делард, че като компенсация за трагедията тази заран, може да приготви някой от шедьоврите си. Доведете и Сивърн.

— Благодаря, сър, много се радвам.

— В такъв случай, омитайте се — каза с тиха усмивка лордът. — И престанете да ме карате с тази ваша учтивост да се чувствам толкова стар. С това убедително кротко лице можете да вкарате в грях дори квакер.

Лорд Рексли излезе усмихнат от салона, а когато вратата зад него се затвори, дълбокият му глас се смеси с по-високия на виконт Сивърн.

— Ти имаш много приятели — отбеляза, вече поуспокоен, лорд Манинг, — но не и много ум.

Люсиен отмести полупразната си чиния.

— Извинявам се за шумотевицата. Извинявам се задето не се прибрах навреме, за да спра приказките. Извинявам се задето не отидох снощи „При Алмак“. — Той вдигна леко брадичка. — Предполагам, че ще искаш да говориш сега с мен за Памела.

Усмивката, която се появи на устните на лорда, не достигна очите му.

— Не, изобщо не.

— Ще я видя едва след сватбата, ако това те тревожи. Ще бъда най-преданият съпруг, когото Лондон някога е виждал. В това отношение и досега съм на равнище, въпреки прегрешението ми от миналата нощ. Имах основание да мисля, че на Клара ужасно й е омръзнало да я придружавам. След катастрофата при лорд и лейди Бъридейл мисля, че разбрах — хората възприемат Клара и мен като романтична двойка. Въпреки облога.

— Люсиен — отговори меко лордът, — не те моля отношението ти към Клара Харкамс да е в противоречие с чувствата ти. За мен е ясно, че не можеш да обичаш момичето и щом искаш да я отпратиш час по-скоро в Пеъруд, тъй да бъде. Мога да си представя, че всяка жена ще предпочете да е по-далеч от мъжа, който не я обича, а не да го има до себе си всеки ден. Но не карай Клара да плаща за греховете на твоите родители. Тя не е майка ти, нито ти си баща ти. Виждам по лицето ти, че в момента си бесен. Ти наистина умееш да създаваш напрежение, момче. Още е сутрин, но вече започвам да се чувствам капнал. Е, добре. — Лордът дръпна стола си и стана. — Зная, че ще направиш каквото ти е по силите и не се надявам на повече. Върви се приготви, трябва да тръгваме. Моля те, измий се старателно. Смърдиш на лейди Холинг и нейния нескопосано избран парфюм, а това е недопустимо, когато човек отива на посещение при бъдещата си съпруга. — Впрочем — добави той и се спря още веднъж до вратата — родителите на Клара са се върнали вчера неочаквано в Сейнт Дженивиъв, защото някои членове на невъзпитаното им потомство — струва ми се трите по-големи момчета — са успели някак да се заразят от грип.

— Но ще се върнат навреме за сватбата, нали?

— Господи, надявам се — отвърна лордът. — Никак не ми харесва мисълта да бъда натоварен с организирането на всичко това.

Докато чичо му отваряше вратата, Люсиен се поклащаше напред-назад на стола.

— Но коя е тогава дамата, придружаваща Клара?

Робърт Брайланд изгледа равнодушно племенника си.

— Леля й е пристигнала вчера, за да поеме юздите. Сигурен съм, че знаеш кого имам предвид.

Люсиен му отвърна с изпълнен с недоверие поглед.

— Роби! — беше всичко, което можа да каже и с тон, от който сърцето на лорда всеки път омекваше, защото знаеше добре, че неговият нелесен племенник е единственият човек на този свят, способен да произнесе името му с толкова дълбоко съчувствие.

— Да — отговори меко лордът. — Ана Хънингтън. Внимавай, Лъки и се дръж добре, защото ако аз не мога да те вкарам в пътя, лейди Ана сигурно ще успее.

6

— Закъснява, разбира се. — Ана Хънингтън забоде брошката под лявото си рамо и огледа още веднъж отражението си в огледалото. — Винаги е закъснявал. И винаги ще го прави. Изглежда закъснял е от самото начало, хващам се на бас, че се е родил със закъснение.

Застанала зад стола на леля си, Клара хвърли тревожен поглед на отражението си в огледалото.

— Сигурна съм, че има сериозна причина за закъснението. Нали ни предупреди все пак.

— Е да, изпрати ни бележка. — Ана приглади няколко кичура на гъстата си руса коса. — Той е най-добре възпитаният мъж на широкия божи свят. Ако смъртта се появи собственолично в салона на лорд Манинг, ще й бъдат предложени стол и чаша чай, преди сър Робърт да я попита на какво дължи удоволствието на това посещение.

— Откакто сме в Лондон, лордът е наистина чудесен в грижите си за нас — протестира Клара. — Просто не зная какво щяхме да правим без него. Той положи всички усилия, за да се чувстваме удобно.

— Виж, за това съм сигурна — отвърна сухо Ана.

— Беше много мил — упорстваше Клара. — Можеш ли да си представиш хаоса, ако не беше той. Нали знаеш какъв безнадежден случай е татко при подобни обстоятелства.

Ана Хънингтън срещна погледа на племенницата си в огледалото и заяви открито:

— Много добре ми е известно какъв е баща ти, но просто не мога да повярвам, че се е съгласил на този ужасен брак.

— О, леличко, недей…

Ана се обърна и улови слабичките ръце на Клара.

— Съжалявам, Клара, но аз не мога да приема нито виконт Калън, нито неговия чичо. През годините, които идват, той ще те направи нещастна и съм готова да извия врата на брат си, задето е толкова наивен и допуска противното. Единственото, за което мисли, е колко мил и любезен е бил Едуард, нещо напълно естествено, струва ми се, след като двамата бяха най-близки приятели. Но споменът за един покойник съвсем не е достатъчно основание, за да те пожертва на отвратителния му син.

— Не, не е жертва — възрази Клара и стисна ръката на леля си. — Разбери, моля те, че искам да се омъжа за Люсиен, въпреки че, да си призная, преди имах известни съмнения. Татко никога не би ме принудил, ако аз не се бях съгласила. Откровено казано и той, и мама бяха доста разтревожени.

Ана се надигна с въздишка и отиде до един от високите прозорци да погледне към улицата.

— Закъсняват — повтори тя и поклати глава. — Ох, Робърт, не можеш да не създаваш напрежение. — Тя помълча малко. — Искам да знаеш, че те са луди. Цялата банда. Клара, Брайландовци винаги са причинявали само ядове, с каквото и да са се залавяли — натърти тя бавно. — Имаш още седмица време, за да се замислиш какво правиш. Още не е късно да сложиш край на цялата тази история. Само да промениш мнението си и ще те върна веднага в Сейнт Дженивиъв. Та ако ще и в деня на сватбата. Но ако изпълниш намерението си и се омъжиш за Люсиен Брайланд, може би никога вече няма да имаш възможност да се отървеш от него.