С годините тази обсебеност се засилваше. Беше вече толкова сигурен в нея, че когато видя Клара отново като шестнайсетгодишна, възприе я не като човешко същество, а като полубогиня. Първите няколко дена в Сейнт Дженивиъв изпитваше такова благоговение към нея, че не смееше да й говори, а се задоволи да я наблюдава и да я следва навсякъде. Фактът, че тя не се беше превърнала в красавица, неимоверно го успокои. Красивите жени, които познаваше, се бяха оказали до една фалшиви и безсърдечни, най-вече неговата майка. Обикновеното, открито лице на Клара само засилваше съвършенството й и Люсиен помнеше как сърцето му — дали от любов? — се свиваше всеки път, щом я зърнеше.

Но каквото и да беше онова, което го беше завладяло, преди да се натъкне на нея край езерото, то беше само слаб отблясък от онова, което му се случи, когато поговори за пръв път с нея. Любов, истинската любов го порази като гръм. Чувството го покори със силата си и въпреки младостта си, вече знаеше, че е загубил сърцето си завинаги. Може да беше невидима магия или съдба, но вече нищо не можеше да се промени. Той обичаше жена, която не отговаряше на неговата любов и независимо от това какво вършеше или мислеше, той не можеше нищо да промени.

Люсиен отпи голяма глътка бренди и поклати мълчаливо глава. Беше много по-патетичен, отколкото е бил някога неговият баща. Много повече. Най-лошото беше, че Клара го караше ясно да го осъзнава и в нейно присъствие той си даваше, както никога, сметка за всички свои недостатъци. Тя го караше така силно да желае нейната любов, че беше готов да коленичи и да моли за нея, макар да знаеше колко безнадеждна е подобна постъпка. В него цареше мрак, отвратителен мрак, който не можеше да има нищо общо с онова, което беше Клара. Всички я обичаха. Беше сладка, добра и мила. Мъжете се тълпяха край нея, сякаш беше отговор на техните молитви. Тя ги караше да се смеят, дори най-лошите. Господи, нали беше виждал с очите си как го прави. И то толкова лесно. Ако й даде поне малък шанс, тя ще накара и него да се смее. Но толкова ниско той няма да падне. Тя няма никога да разбере, че е неин пленник. Последните месеци само потвърдиха решението му след първите шест месеца брак, да установи известна дистанция помежду им. Това беше единствената възможност да остане да живее с някакъв остатък от гордост и единствената възможност за Клара да намери поне малко щастие. Ако остане, ще се държи неприязнено с нея, както го прави сега, защото това беше единствената отбрана, която можеше да й противопостави. Болката и объркването от малките му жестокости бяха мъчение и за двамата.

Той изпразни чашата и потръпна, когато брендито изгори гърлото му. Не, така е по-добре. По-добре, че не отиде „При Алмак“. Без неговото мрачно присъствие, тя сигурно чудесно се забавлява. Можеше да види пред себе си мъжете, с които тя танцува, до един чаровни, усмихнати и добри. Всички те можеха да я направят щастлива, както беше вярвал той някога и за себе си. Съмняваше се изобщо да й липсва, тя изпитваше навярно по-скоро известно облекчение от отсъствието му.

Запрати с проклятие чашата на пътя и чу с мрачно задоволство как тя се счупи със звънтене в камъните. Познатият мрак се надигна в него и той го приветства. Не, няма да се превърне в предано куче на Клара, не, няма да е ничие куче.

— Добавете в сметката ми цената на една чаша — каза той на Мейдрю, когато се върна в клуба. Мейдрю само кимна.

Памела вдигна очи, щом го видя да влиза. Изразът на лицето й говореше, че вече е наясно с настроението му.

— Ставай! — заповяда той и започна да събира нещата й. — Ще те откарам у вас.

— С удоволствие. — Тя стана и почна да си събира нещата. — И без туй не желая да загубя още. Ако искаш да ме водиш и занапред тук като твоя възлюбена, ще трябва да ми плащаш загубите в клуба на Мейдрю.

Улф прекъсна монотонното си броене и вдигна към Люсиен подутите си очи.

— Ти трябваше да се прибереш в Манинг хаус. Така ми каза. Много добре си спомням.

— Чудесно, Улф — похвали го Люсиен и го потупа по якото като скала рамо. — Недей да се косиш за това. Ще гледам преди закуска вече да съм привършил. Идвай, Пам. — Беше я хванал за ръката, когато входната врата на клуб „Мейдрю“ широко се отвори и прозвуча силно изсвирване. — Това пък сега какво е? — измърмори той.

— Ами струва ми се, че местните власти са решили да развалят още една хубава вечер — обясни Джак и стана, за да помогне на спътничката си да се изправи на крака. — Ще останеш ли, за да участваш в битката? — хвърли той многозначителен поглед на Люсиен.

— Ще заведа Пам у дома й.

Джак му хвърли дълъг презрителен поглед, без да обръща внимание на бъркотията, в която останалите се блъскаха на вратата към алеята. Люсиен не му даде възможност да каже нещо, кимна му леко, хвана Памела за лакътя и я отведе.

5

Утринната светлина, която падаше върху леглото й, беше почти съвършена и Памела знаеше, че трябва да побърза, ако иска да улови обекта си както го искаше, преди отношението светлина — сянка върху леглото да се промени или голият мъж, който лежеше в него, да се събуди. Люсиен не обичаше да става модел за скиците й, но си остана неин любим модел и с положителност най-голямото предизвикателство за изкуството й да рисува. Памела се измъкна внимателно от леглото, наметна пеньоара и се залови да рисува.

Няколко минути работи съсредоточено, променяше някоя и друга линия и местеше непрекъснато поглед между леглото и скицника си. Никога не беше успявала да предаде чертите на лицето му, дори когато посвещаваше часове да го рисува по памет — чувствената извивка на устните му, тъмните, смущаващи очи, високите галски скули и правилния нос. Сами по себе си чертите на лицето му не представляваха трудност, но начинът, по който ги променяха неговите чувства, не се предаваха лесно. Изразът му се менеше толкова бързо, че тя все не успяваше да го нарисува. И Люсиен никак не й помагаше. Беше непредвидим като вятъра, за миг мил и кротък, после див и буен, после отново ведър и гальовен. Беше направила няколко добри рисунки, на които той беше изобразен в различно настроение, но нито една не беше достойна за него. Това засягаше чувството й за съвършенство. И сега усещаше как разочарованието й се засилва, въпреки че имаше щастливата възможност да рисува Люсиен в съня му. Чаршафът се беше увил свободно около бедрата му и той беше съвършен образец на небрежна мъжественост, беше строен, силен и мускулест — всяко училище по изкуствата в Лондон би желало да има модел като него в часовете за мъжки акт. Но той принадлежи само на нея, за да може тя да се упражнява — каза си Памела със сънена усмивка. Единствено и само на нея. Всъщност не можеше да мечтае и насън да го използва за официалните си скици, както вече го беше правила с предишни любовници. Люсиен би решил, че подобен комплимент съвсем не е приятен. Тази мисъл я накара да спре и да се взре по-добре в скицата. Беше несъмнено най-добрата, която му беше правила, но ако той знаеше…

— Ммммм. Колко е часът?

Дълга прозявка последва думите му, след което Люсиен започна с огромно удоволствие да се разкършва и да се протяга. Памела прелисти бързо листата на скицника напред и се залови да прерисува грубо картината от преди малко.

— Какво правиш?

Той я стрелна с поглед, почеса се по гърдите и когато Памела леко му се усмихна, се надигна на лакът и попита, бесен:

— За бога, Памела, значи докато съм спал?

Тя продължи да рисува и отговори спокойно:

— Би ли предпочел да се опитам да те убия докато спиш?

— Бих предпочел да се задоволиш в проклетите си рисунки с цветя и дървета, вместо да използваш един беззащитен Никой. А сега спри и ми помогни да се облека. По дяволите! — Той стана и си разтърка очите. — Колко е часът? Роби ще ми покаже къде зимуват раците.

Памела остави скицника и стана.

— Добре, че Сиби вече ти изглади нещата рано-рано — каза тя и отиде до скрина, на който слугинята беше сложила дрехите му. — Да позвъня ли да донесат кафе или няма да останеш толкова дълго?

— Не, помогни ми само да се облека поне дотолкова, че да мога да си взема кола, без да ме арестуват. — Памела го измери от глава до пети и се закиска. — Май няма да се получи. Все още изглеждаш така, сякаш някоя каруца те е влачила през половин Лондон.

Тя вдигна капака на една чаша и потопи пръст в нея.

— Ммм, водата още е топла. Значи мога поне да те избръсна. Полека, скъпи. — Тя се разсмя, когато той се опита да си обуе панталона. — Внимавай да не паднеш и да не си удариш главата, защото милата ти женичка ще разбере, че си умрял в обятията на своята любовница.

Люсиен, който се сражаваше с копчетата на панталона, се ухили на Памела.

— Наистина ли ще ме държиш в обятията си?

— Едва когато дойде полицията, скъпи. Ще искам преди това спокойно да закуся. Сигурна съм, че Сиби няма да има нищо против да гали безжизнената ти ръка и да плаче, ако наистина си пожелаеш нещо толкова скучно.

— Ризата — каза той само и протегна ръка да я вземе.

— Позволи ми да ти хвърля още един поглед, Люсиен — помоли Памела, след като му я подаде. — Следващия път, когато те видя, ще си женен мъж. Здраво вързан и прекалено уморен за удоволствия.

Люсиен се засмя кратко, вдигна ръце и се обърна, за да може тя да го види.

— Няма да съм яко вързан, мила, но сигурно прекалено уморен за удоволствия… поне с теб.

— Копеле… — Тя го замери с жилетката му.

— Престани, Пам — посъветва я Люсиен — и се съсредоточи върху други неща. Предупредих те навреме, че ще искам да обладавам съпругата си колкото може по-често. Как иначе бих могъл — добави той с престорена невинност, — да направя бебе на момичето.

Памела хвърли палтото и колосаната му яка на леглото и се дръпна от него.

— Много мъже успяват да го направят без особени усилия. Никога няма да разбера защо правиш от това такъв въпрос. Досега си бил винаги умен мъж.