— Момент. И вие ли, момичета? — прошепна Спенсър.

Хана кимна.

— Послания?

— Имейли — каза Спенсър.

— За… случки от седми клас? — изхриптя Ариа.

— Сериозно ли говорите? — Гласът на Емили прозвуча пискливо.

Приятелките се спогледаха с разширени очи. Но преди някоя от тях да каже нещо повече, мрачната мелодия на органа отекна в сводовете.

Емили се обърна. По централната алея бавно пристъпваха няколко души. Бяха родителите на Али, брат й, баба й и дядо й и още неколцина, сигурно роднини. Последни вървяха две рижи момчета; Емили позна в тях Сам и Ръсел, братовчедите на Алисън. Навремето идваха на гости всяко лято. Емили не ги бе виждала от години и се запита дали все още са толкова наивни, колкото бяха преди.

Семейството се настани на предната редица и зачака музиката да утихне.

Докато ги наблюдаваше, Емили усети раздвижване. Единият от пъпчивите червенокоси братовчеди се бе обърнал и ги зяпаше. Тя бе почти сигурна, че е Сам — беше по-задръстеният от двамата. Той ги огледа, след което бавно и изкусително повдигна вежда. Емили бързо сведе очи.

Усети как Хана я сръгва в ребрата.

— Не е истина.

Емили я погледна объркано, но Хана кимна към двете противни момчета.

Момичетата схванаха едновременно.

— Не е истина — казаха Емили, Спенсър и Ариа в един глас.

После всички се закискаха. После Емили спря и се замисли какво всъщност стоеше зад този израз. Никога не си бе давала сметка, но беше малко злобничко. Когато се огледа, забеляза, че приятелките й също са престанали да се смеят. Размениха си погледи.

— Май навремето това беше по-забавно — каза Хана тихо.

Емили се облегна назад. Може би Али не знаеше всичко. Да, това сигурно беше най-лошият ден в живота й и наистина бе съсипана заради смъртта й, а и получаваше параноя от А. Но за миг се почувства добре. Да седи тук със старите си приятелки бе като едно плахо начало на нещо ново.

35.

Само почакай

Органът отново поде призрачната си песен и братът на Али се надигна от пейката наред с останалите. Поеха навън. Спенсър, леко замаяна от няколкото глътки уиски, забеляза, че трите й стари приятелки са се изправили и усети, че е време да ги последва.

Всички ученици от „Роузууд Дей“ чакаха зад църквата — от момчетата от отбора по лакрос, та до вманиачените в компютърни игри особняци, на които Али несъмнено би се подиграла в седми клас. Старият господин Ю — онзи, който отговаряше за благотворителния клуб на училището — стоеше в ъгъла и тихо разговаряше с господин Каплан, преподавателят по рисуване. Дори старите приятели на Али от младежкия отбор по хокей се бяха върнали от колежите, в които учеха сега — стояха в нестройна групичка край портата. Спенсър местеше очи по познатите лица, припомняйки си хората, които бе познавала преди, но вече не познаваше. Тогава видя кучето — куче–водач на слепец.

О, Господи.

Спенсър сграбчи ръката на Ариа.

— До изхода — просъска тя.

Ариа присви очи.

— Да не би това да е…?

— Джена — промълви Хана.

— И Тоби — добави Спенсър.

Емили пребледня.

— Но какво правят те тук?

Спенсър бе прекалено зашеметена, за да отвърне. Изглеждаха същите, но същевременно и съвсем различни. Косата му сега бе дълга, а тя беше… прекрасна, с дългите си черни коси и големи слънчеви очила от „Гучи“.

Тоби, братът на Джена, срещна втренчения поглед на Спенсър. По лицето му се изписа отвращение. Тя бързо отмести очи.

— Не мога да повярвам, че е дошъл — прошепна тя прекалено тихо, за да я чуят другите.

Докато момичетата стигнат до тежките дървени порти, които водеха към ронещите се стъпала на църквата, Тоби и Джена бяха изчезнали. Спенсър замижа под яркото слънце на съвършено ясното синьо небе. Беше един от онези прелестни дни през ранната есен, когато не валеше, когато умираш да не ходиш на училище, да легнеш на някоя поляна и да не мислиш за задължения и отговорности. Защо тъкмо в такива дни винаги се случваше нещо ужасно?

Някой докосна рамото й и Спенсър подскочи. Беше плещест русоляв полицай. Тя махна на Хана, Ариа и Емили да я продължат напред без нея.

— Вие ли сте Спенсър Хейстингс? — попита мъжът.

Тя кимна сковано.

Ченгето сплете пръстите на огромните си ръце.

— Много съжалявам за вашата загуба — каза той.

— Били сте добри приятелки с госпожица Дилорентис, нали?

— Благодаря. Да, бяхме.

— Ще трябва да поговорим. — Мъжът бръкна в джоба си. — Ето значката ми. Подновяваме разследването по случая. Щом сте били близки, може би ще ни бъдете от полза. Има ли проблем да намина тези дни?

— Не, заповядайте — заекна Спенсър. — Ще направя каквото мога.

Тя закрачи като зомби да се присъедини към приятелките си, които се бяха скупчили под една върба.

— Какво искаше? — попита Ариа.

— Искат да говорят и с мен — бързо каза Емили. — Но не е голяма работа, нали?

— Сигурна съм, че ще е същото като преди — намеси се Хана.

— Не би могъл да се съмнява за… — поде Ариа и погледна неспокойно към вратата, където бяха стояли Тоби, Джена и кучето.

— Не — възкликна Емили. — Вече не можем да загазим заради това, нали?

Те се спогледаха тревожно.

— Разбира се, че не — каза Хана накрая.

Спенсър огледа хората, които тихо разговаряха на ливадата. Гадеше й се, откакто видя Тоби, а и за пръв път виждаше Джена след инцидента. Но беше съвпадение, че полицаят дойде да разговаря с нея точно след като ги забеляза, нали така? Спенсър бързо измъкна цигарите за спешни случаи и запали. Трябваше да държи ръцете си заети с нещо.

Ще кажа на всички за случката с Джена.

Ти си точно толкова виновна, колкото и аз.

Но мен никой не ме видя.

Спенсър издиша нервно и огледа тълпата. Нямаше никакво доказателство. Точка по въпроса. Освен ако…

— Това е най-лошата седмица в живота ми — каза Ариа внезапно.

— И за мен беше такава — кимна Хана.

— Предполагам, че можем да погледнем на това от хубавата му страна — каза Емили с висок и треперлив глас. — Не може да стане по-зле от това.

Докато следваха процесията към гробището, Спенсър се спря. Старите й приятелки също спряха. Тя искаше да им каже нещо — не за Али, за А, за историята с Джена или за полицията. Вместо това повече от всичко й се щеше да им каже колко й бяха липсвали през всичките тези години.

Но преди да отвори уста, телефонът на Ариа изписка.

— Един момент… — промърмори тя и се разрови в чантата си. — Сигурно пак е майка ми.

В този момент телефонът на Спенсър извибрира. И иззвъня. И изчурулика. Не беше само нейният, а и тези на приятелките й. Внезапните звуци прозвучаха още по-пронизително на фона на тихата, мрачна погребална процесия. Останалите опечалени ги изгледаха възмутено. Ариа нервно се опитваше да махне звука; Емили бързаше да отвори своята Нокиа.

— Имам едно ново съобщение — оповести Хана.

— Аз също — прошепна Ариа.

— И аз — отекна Емили.

Спенсър видя, че и тя е получила есемес. Всички натиснаха бутоните „Прочети“. Измина минута в потресено безмълвие.

— О, Боже мой — каза Ариа едва чуто.

— От… — изписука Хана.

Ариа промълви:

— Мислите ли, че иска да каже…

Спенсър преглътна с мъка. Момичетата прочетоха съобщенията си в един глас. Всяко гласеше едно и също:

„Още съм тук, кучки. И знам всичко.

А.“

Епилог

Какво се случва по-нататък…

Бас държа, че ме помислихте за Алисън, нали? Е, съжалявам, но не съм. Пфу! Та тя е мъртва!

А аз преливам от жизненост и още как… И съм много, много близо. На всичкото отгоре, за една група сладки госпожички купонът тепърва започва. Защо? Щото аз така казвам.

В крайна сметка, непослушанието си заслужава и наказание, нали така? А каймакът на Роузууд има право да научи, че палавата Ариа трупа червени точки по английски с помощта на извънкласни дейности като тази да се натиска с учителя, не е ли вярно? Да не говорим за гадната семейна тайна, която крие от години. Това момиче е същински провал.

Като сме на тая тема, редно си е да подскажа на родителите на Емили причината за странното й поведение тези дни. Хей, господин и госпожа Фийлдс, хубаво време, а? Между другото, щерка ви обича да се целува с момичета.

Пък и Хана. Горкичката Хана. Ей сега ще рухне в бездната на смотанячеството! Може и да пробва да издрапа наново до върха, но не бойте се — аз ще я чакам там, за да сритам бързо растящия й задник и да го натикам обратно в подходящите XXL дънки с талия до под мишниците.