Дали не беше… А?

С разтреперани колене Хана се промъкна в антрето. Върху задната врата се очертаваха дълги черни сенки, а шумът се усили.

— Мили Боже — прошепна тя, а брадичката й се разтресе. Някой се опитваше да влезе!

Озърна се наоколо. На малката масичка имаше кръгло нефритово преспапие. Сигурно тежеше поне десет кила. Тя го вдигна и направи три колебливи стъпки към вратата на кухнята.

Внезапно вратата се отвори със замах. Хана отскочи назад. Една жена се запрепъва по коридора. Елегантната й сива пола на плисета беше вдигната около кръста й. Хана надигна преспапието, готова да го хвърли.

В този момент я позна. Беше майка й.

Госпожа Марин се блъсна в масичката с телефона, все едно здравата беше пила. Зад нея имаше някакъв мъж, който се опитваше едновременно да я целуне и да разкопчае полата й. Очите на Хана се разшириха.

Дарън Уилдън. Господин Април.

Значи това имаше предвид майка й, когато каза, че ще се погрижи.

Стомахът на Хана се сви. Несъмнено изглеждаше малко шантаво, неуверено стиснала преспапието. Госпожа Марин я дари с много дълъг поглед, без дори да си дава труд да се отдръпне от Уилдън.

Очите й казваха, Правя това заради теб.

34.

Радвам се, че се срещаме тук

В понеделник сутринта, вместо да седи в час по биология, Емили се намираше с родителите си в Роузуудското абатство с неговите високи тавани и мраморни подови плочи. Подръпваше нервно черната плисирана — малко прекалено къса — пола от „Геп“, която бе изровила от дъното на гардероба си и се опитваше да се усмихне. На входа стоеше госпожа Дилорентис, облечена в черна рокля с поло–яка, високи токчета и наниз от дребни сладководни перли. Тя се отправи към Емили и я притисна в прегръдка.

— О, Емили — изхълца майката на Али.

— Толкова съжалявам — прошепна Емили и очите й се напълниха със сълзи. Госпожа Дилорентис все още употребяваше същия парфюм — „Коко Шанел“. Ароматът мигновено събуди какви ли не спомени: как майката на Али ги води в мола с колата си, как се промъкват тайно в банята на госпожа Дилорентис, крадат соли за вана и експериментират със скъпите й маркови гримове, как се разхождат из огромната й гардеробна и пробват всички онези малки коктейлни рокли на „Диор“.

Връстниците на Емили от Роузууд минаваха край тях, търсейки си места на дървените скамейки с високи облегалки. Тя не знаеше какво да очаква от службата в памет на старата си приятелка. Абатството миришеше на тамян и дърво. Прости цилиндрични лампи висяха от тавана, а олтарът бе покрит със същински килим от бели лалета. Лалетата бяха любимите цветя на Алисън. Емили си спомняше как тя помагаше на майка си да ги сади в предния им двор всяка година.

Госпожа Дилорентис най-сетне се отдръпна и изтри очи.

— Искам да седнеш отпред заедно с останалите приятелки на Али. Нали няма проблем, Катлийн?

Майката на Емили кимна.

— Никакъв, разбира се.

Емили слушаше как токчетата на госпожа Дилорентис чаткат по плочите и как шляпат собствените й мокасини, докато вървяха между редовете. Внезапно отново осъзна защо бе тук. Али беше мъртва.

Емили стисна ръката на госпожа Дилорентис.

— Ох, Боже…

Притъмня й, ушите й писнаха — знак, че бе на път да припадне.

Майката на Али я задържа на крака.

— Всичко е наред. Хайде, седни тук.

Емили замаяно се отпусна на пейката.

— Сложи си главата между краката — чу тя познат глас.

После чу друг познат глас, който изсумтя:

— Кажи го по-високо, та да те чуят всички момчета.

Емили вдигна поглед. До нея седяха Ариа и Хана.

Ариа носеше рокля с деколте тип лодка на сини, лилави и цикламени райета, лилаво яке и каубойски ботуши. Беше толкова характерно за нея — тя беше точно човекът, който би се облякъл пъстро на погребение, за да празнува живота. Хана от своя страна бе изтупана в тясна черна рокля с V–образно деколте и черни чорапогащи.

— Би ли минала навътре, скъпа?

Над нея се бе надвесила госпожа Дилорентис заедно със Спенсър Хейстингс, която носеше тъмно графитен костюм и съвсем ниски обувки.

— Здравейте, момичета — поздрави ги Спенсър с онзи мек глас, който бе липсвал на Емили. После седна до нея.

— Е, отново се срещаме — каза Ариа и се усмихна.

Тишина. Емили крадешком ги изгледа подред.

Ариа си играеше със сребърния пръстен на палеца си, Хана ровеше в една малка чантичка, а Спенсър седеше неподвижно, с поглед, взрян в олтара.

— Бедничката Али — промълви Спенсър накрая.

Момичетата поседяха безмълвно няколко минути. Емили се мъчеше да измисли какво да каже. Ушите й пак се изпълниха с шум.

Тя се завъртя, за да зърне дали Мая беше сред тълпата, но очите й попаднаха право на Бен. Той седеше на предпоследния ред при останалите плувци. Емили кимна едва забележимо. При тези обстоятелства разправията им на партито й изглеждаше нелепа и далечна.

Но вместо да отвърне на поздрава, Бен я изгледа ядно. Тънките му устни се превърнаха в тънка упорита черта. После отмести поглед.

Е, добре.

Емили се завъртя на другата страна. Гневът забушува в нея. Някогашната ми най-добра приятелка току-що бе открита мъртва, искаше й се да изкрещи. И се намираме в църква, за Бога! Къде отиде прошката?

Тогава осъзна. Не искаше да се върне при него. Ни най-малко.

Ариа я докосна по крака.

— Добре ли си след събота сутринта? В смисъл, тогава още не си знаела, нали?

— Не, ставаше дума за друго, но всичко е наред — отвърна Емили, въпреки че не беше вярно.

— Спенсър. — Главата на Хана се вдигна рязко. — Аз, ъ-ъ-ъ, те видях наскоро в мола.

Спенсър я погледна.

— А?

— Ти… тъкмо влизаше в „Кейт Спейд“. — Хана сведе поглед. — Не знам… Щях да ти кажа здрасти, но… Както и да е, радвам се, че вече не се налага да поръчваш чанти от Ню Йорк. — Тя наведе глава и се изчерви, сякаш бе говорила твърде много.

Емили се изненада — не беше виждала това изражение по лицето й от години.

Челото на Спенсър се набръчка. После чертите й омекнаха в тъжен, почти нежен израз. Тя преглътна и също сведе глава.

— Мерси. — Раменете й се разтърсиха и тя стисна очи. Емили почувства, че и нейното гърло се стяга. Всъщност си даде сметка, че никога не бе виждала Спенсър да плаче.

Ариа положи ръка на рамото на Спенсър.

— Успокой се — кротко каза тя.

— Съжалявам — промълви Спенсър и избърса сълзите с ръкава си. — Аз просто… — Тя ги погледна една по една и се разплака още повече.

Емили я прегърна. Чувството беше малко неловко, но по начина, по който Спенсър стисна ръката й, разбра, че жестът й е оценен.

Когато отново се облегнаха назад, Хана извади малко сребърно шишенце от чантата си и се протегна над Емили да го подаде на Спенсър.

Без дори да го подуши или да попита какво е, Спенсър отпи голяма глътка. После присви очи, но кимна.

— Благодаря.

Върна бутилката на Хана, която отпи и я връчи на Емили. Течността опари гърлото й. Бутилката отиде у Ариа. Преди да пие, тя дръпна Спенсър за ръкава.

— Това също ще те накара да се почувстваш по-добре. — Ариа смъкна рамото на роклята си, разкривайки презрамката на бял плетен сутиен. Емили веднага го позна — Ариа бе изплела дебели вълнени сутиени за всяка от тях в седми клас. — Нося го в името на старите времена. Иначе адски сърби.

Спенсър потисна смеха си.

— Боже мой.

— Направо не си добре — захили се и Хана.

— Аз така и не облякох моя, помните ли? — намеси се Емили. — Майка ми смяташе, че е прекалено секси за училище!

— Така си е — закиска се Спенсър. — В случай, че това да си почесваш гърдите цял ден е секси.

Момичетата се разсмяха. Внезапно телефонът на Ариа избръмча. Тя бръкна в чантата си и погледна дисплея.

— Какво? — вдигна поглед Ариа, когато си даде сметка, че всички я гледат.

Хана опипа нервно гривната около китката си.

— Да не би, хм, да получи съобщение?

— Да. Е, и?

— От кого?

— От майка ми — отвърна Ариа бавно. — Защо?

Църквата се изпълни с тържествените звуци на орган. Хората зад тях се размърдаха и утихнаха. Спенсър неспокойно погледна към Емили. Сърцето на Емили заби тежко.

— Няма значение — рече Хана. — Извинявай, беше малко нахално от моя страна.

Ариа облиза устни.

— Не, наистина. Защо?

Хана преглътна.

— Аз… аз просто си помислих, че може би и на теб ти се случват странни неща.

Ариа зяпна.

— Странни е меко казано.

Емили стисна ръце.