Той отвори рязко, но щом я видя, веднага се опита да тръшне вратата.

— Почакай — извика тя, а в гласа й се усещаха сълзи. Езра влезе в кухнята и остана с гръб към нея. Тя го последва.

Той се обърна към нея. Беше небръснат и изглеждаше изтощен.

— Какво правиш тук?

Ариа прехапа устни.

— Дойдох да те видя. Имам новини… — Телефонът й стоеше на перваза. Тя го взе. — Благодаря. Намерил си го.

Той погледна джиесема ядно.

— Окей, получи си го. Сега може ли да си тръгнеш?

— Какво става? — Тя направи крачка към него. — Научих нещо. Трябваше да…

— Да, и аз научих нещо — прекъсна я той. Отдръпна се. — Сериозно, Ариа. Не мога… дори не мога да те погледна.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Моля? — Ариа го гледаше объркана.

Той сведе поглед.

— Разбрах какво си казала за мен по телефона.

Тя сбърчи вежди.

— По телефона?

Езра вдигна глава. Очите му блеснаха гневно.

— За глупав ли ме мислиш? Това просто игра ли е за теб? Предизвикателство?

— Какво искаш да…?

Езра въздъхна раздразнено.

— Е добре, знаеш ли какво? Хванах се. Твоята шегичка се получи. Доволна ли си? Сега изчезвай оттук.

— Не разбирам — каза Ариа високо.

Езра цапардоса стената с длан. Силата на удара я накара да подскочи.

— Не се прави, че не разбираш! Не съм ти някое момченце, Ариа!

Цялото й тяло затрепери.

— Кълна се в Бога, че не разбирам за какво говориш. Би ли ми обяснил, ако обичаш? На път съм да се срина!

Езра закрачи нервно из малката стая.

— Добре. След като си тръгна, се опитах да заспя. Но телефонът ти постоянно пискаше. Единственият начин да го накарам да млъкне беше да ти отворя съобщенията.

Ариа притисна очи.

Той кръстоса ръце на гърдите.

— Да ти ги цитирам ли?

В този момент тя разбра. Съобщенията!

— Не, почакай! Не разбираш!

Езра потрепери.

— Ученико-учителска консултация? Допълнителни точки? Това звучи ли ти познато?

— Не, Езра — запелтечи тя. — Ти не разбираш. — Светът се въртеше. Тя се хвана за ръба на масата.

— Чакам — каза той.

— Една моя приятелка беше убита — започна тя. — Току-що откриха тялото й. — Ариа отвори уста да каже нещо повече, но не намираше думите. Езра стоеше в най-отдалечената от нея точка на стаята.

— Всичко е толкова абсурдно — каза тя. — Би ли дошъл тук? Не можеш ли поне да ме прегърнеш?

Езра кръстоса ръце и сведе поглед. Стори й се, че остана така безкрайно дълго време.

— Наистина те харесвах — рече накрая той, а гласът му бе натежал.

Ариа преглътна сълзите си.

— Аз теб също… — Тя направи няколко стъпки към него.

Но той се отдръпна.

— Не. Трябва да си вървиш.

— Но…

Езра сложи ръка на устата й.

— Моля те — каза той малко отчаяно. — Отивай си.

Очите й се разшириха, сърцето й заби лудо. В главата й отекнаха тревожни сирени. Това беше… погрешно. Тя импулсивно захапа ръката му.

— Какво, по дяволите…? — изкрещя той и се отдръпна.

Тя отстъпи назад, зашеметена. От ръката му капеше кръв.

— Ти си луда! — извика той.

Ариа дишаше тежко. Не можеше да говори, дори да искаше. Затова се обърна и хукна към вратата. Когато ръката й натисна бравата, нещо прелетя край нея, отскочи от стената и се приземи на пода. Беше „Битие и нищо“24 от Жан–Пол Сартр. Ариа се обърна към него с отворена уста.

— Вън! — изрева Езра.

Тя тръшна вратата зад гърба си. После се затича през ливадата с всички сили.

32.

Паднала звезда

На следващия ден Спенсър стоеше на прозореца на старата си спалня, пушеше „Марлборо“ и гледаше през поляната към някогашната стая на Алисън. Сега тя беше празна и тъмна. Погледът на Спенсър се отправи към двора на Дилорентис. Блясъкът на светкавиците не беше спирал откакто откриха тялото.

Полицията беше сложила лента около задния двор, макар вече да бяха отнесли трупа на Али. Преди това бяха опънали големи тенти около местопрестъплението, така че Спенсър не беше успяла да види нищо. Не че съжаляваше. Беше повече от ужасно, че тялото на Али е гнило в земята толкова близо до нея. Спенсър си спомни строежа отпреди изчезването й. Бяха изкопали дупката точно преди онази нощ. Знаеше, че я бяха запълнили след това, но не беше сигурна кога точно. Някой просто беше бутнал Алисън вътре.

Тя скри цигарите си в тухления бордюр на прозореца и се върна към списание „Лъки“. Почти не бе разменила дума със семейството си след вчерашната конфронтация и сега се опитваше да се успокои като го преглеждаше методично и отбелязваше всичко, което искаше да си купи. Но докато разглеждаше страницата с блейзърите от туид, очите й се замъглиха.

Дори не можеше да разговаря с родителите си за това. След вчерашния сблъсък на закуска Спенсър бе излязла навън, за да разбере какви са тези сирени — след случката с Джена и изчезването на Али линейките я изнервяха. Докато прекосяваше тяхната ливада към къщата на Дилорентис, тя усети нещо и се обърна. Родителите й също бяха излезли да видят какво става. Когато я забелязаха, не срещнаха погледа й. Полицаите й казаха да се отдръпне и че районът е отцепен. Тогава Спенсър видя колата на моргата. Радиостанцията на едно от ченгетата пропука: „Алисън“.

Тялото й изведнъж беше изстинало. Светът се завъртя. Спенсър се отпусна на земята. Някой й заговори, но тя не разбираше.

— Ти си в шок — чу накрая. — Опитай се да се успокоиш.

Зрителното поле на Спенсър бе толкова тясно, че не виждаше кой говори — знаеше само, че не е нито майка й, нито баща й. Човекът се върна с одеяло и й каза да се завие на топло и да остане седнала.

Когато се почувства достатъчно на себе си, за да стане, човекът, който й бе помогнал, го нямаше, който и да беше той. Родителите й също си бяха тръгнали. Дори не си бяха дали труд да проверят дали Спенсър е добре.

Прекара остатъка от съботата и почти цялата неделя в стаята си, като излизаше само до тоалетната, и то когато знаеше, че няма да срещне никого по коридора. Надяваше се, че все някой ще се качи да я види, но когато чу тихото, колебливо почукване на вратата на стаята си по-рано този следобед, не отговори. Не беше сигурна защо. Чу как някой въздъхна и пое обратно по коридора.

А после, едва преди половин час, Спенсър наблюдава как бащиният й „Ягуар“ излиза от предната алея и се насочва към улицата. Майка й седеше на пасажерското място, а Мелиса бе отзад. Спенсър нямаше представа къде отиват.

Тя се отпусна на стола пред компютъра и отвори първия имейл от А, онзи, в който се обясняваше значението на думата „копнея“. След като го препрочете неколкократно, натисна бутона „Отговор“. После бавно написа: Ти ли си Алисън?

Поколеба се, преди да кликне върху „Изпрати“. Дали всички тези полицейски светлини не я караха да се вживява прекалено, да се чувства като в криминален филм? Мъртвите момичета нямаха пощенски кутии в Хотмейл. Нито пък използваха прякори в айсикю. Спенсър трябваше да се вземе в ръце — някой се преструваше на Али. Но кой?

Тя се загледа в джиесема си, стил Мондриан25 който миналата година си бе купила от Музея на изкуствата във Филаделфия. После долови някакъв звук.

Пинг! И пак.

Пинг.

Всъщност звучеше, сякаш идва от съвсем близо. Например от прозореца й. Спенсър се изправи точно когато нещо удари стъклото отново. Някой хвърляше камъчета.

А?

Когато поредното камъче издрънча по прозореца, тя отиде до перваза и… зяпна. На ливадата долу стоеше Рен. Сините и червени светлини, идващи от полицейските автомобили, хвърляха раирани сенки по скулите му. Когато я видя, той се усмихна широко.

Спенсър незабавно се обърна и се заспуска по стълбите, без да й пука колко ужасна беше косата й, нито че носеше лекьосано долнище на пижама. Рен се затича към нея, щом се показа на вратата. Притисна я в обятията си и целуна разрошената й глава.

— Не трябваше да си тук — промълви тя.

— Знам. — Той се отдръпна, за да я види. — Но забелязах, че колата на вашите я няма, така че…

Спенсър прокара ръка през меката му коса. Рен изглеждаше изтощен. Ами ако се бе наложило да прекара миналата нощ в „Тойота“-та си?

— Откъде знаеше, че съм се пренесла обратно в старата си стая?

Той сви рамене.

— Догадка. Освен това ми се стори, че мярнах лицето ти през прозореца. Искаше ми се да дойда по-рано, но… се случи всичко това. — Рен махна към полицейските коли и новинарските ванове отсреща. — Добре ли си?

— Да — отвърна тя. Вдигна глава нагоре към него и прехапа напуканата си устна, за да не заплаче. — Ти добре ли си?