Катрин Каултър - Лорд Найтингейл

— Няма да го направи, Оуен. Това е само една женска, те нямат апетит за убийство, не й вярвай…

Младата жена вдигна пистолета, видя, че в него има два патрона, прицели се и стреля. Роланд Фолкс изкрещя. Куршумът се заби в дървения под само на няколко сантиметра от краката му.

— Тръгвай, Оуен, веднага! — Каролайн се обърна и погледна към някогашния си настойник.

— Питам се, сър, ако пръстът ми се беше подхлъзнал, кой ли щеше да ми стане попечител?

— Тая диващина няма да ви се размине, мис Дъруент-Джоунс. Ще изпратя хора от жандармерията по следите ви. Те ще ви върнат обратно тук…

— Защо?

— Какво „защо“, дявол да те вземе?

— Защо някой друг трябва да ме връща тук? Вече съм на деветнайсет и ще заведа дело срещу вас, за да мога да вляза в правата над наследството си, след като се установя в новия си, ъ-ъ, дом.

— Какъв дом? Ти нямаш друг дом. Къде мислиш, че ще можеш да отидеш, глупаво момиче?

— Наистина ли мислите, че ще ви кажа? Действително бих била глупачка, ако го сторех.

— Няма значение. Така или иначе, бързо ще разбера и тогава ще съжаляваш.

— Приличате ми на дете, отправящо глупави заплахи — отвърна тя, без да отделя очи от белеещото се на земята тяло, — но вие не сте дете, нали така? Как ми се иска в пистолета да имаше три патрона!

Оуен се появи на вратата с куфара й в ръка. Освен това се беше екипирал с ботуши и пелерина.

— Добре. Оуен, сега двамата с теб ще пояздим малко.

Тя се обърна към Фолкс.

— Вземам сина ви като заложник, сър. Ако се опитате да предприемете нещо, ще отрежа дясната му ръка. А Оуен има нужда от нея. Има нужда от всичко, което притежава. Само една част да липсва, и той ще бъде в много лошо състояние. Разбрахте ли ме, сър?

Роланд Фолкс изруга.

— Татко, не би трябвало да се държиш така в присъствието на дама.

Каролайн помисли, че в този момент настойникът й щеше да получи удар.

Оуен само поклати глава и пое пред братовчедката си, която излезе от склада, насочила пистолета в гърба му.

В продължение на цели два часа Оуен не произнесе нито дума. Движеха се но някакъв междуселски път. Въздухът беше сух, не особено топъл, но приятно свеж след валелия в продължение на няколко дни дъжд. Тишината бе абсолютна. Най-после младият мъж се обади:

— Не трябваше да оставям баща си да лежи гол там. Слугите ще го видят и ситуацията ще бъде ужасна както за него, така и за тях. Той не е особено приятна гледка, Каролайн.

— Удари ме по лицето няколко пъти. Беше готов и да ме изнасили, Оуен. Не заслужава ли ла бъде наказан за това?

— Ти обаче си го ритнала в слабините. Не си мъж. Каролайн, така че нямаш представа какво значи това. Неописуем кошмар е.

— Някоя млада дама ли те е ритала там, Оуен?

— О, не. Един приятел ме удари без да иска с топката, когато бяхме деца. Откъде знаеш да правиш това?

— Майка ми ме научи още когато бях съвсем малка. Изнасилиха една от слугините и мама беше страшно ядосана. Каза, че независимо от възрастта си, всяко същество от женски род трябва да знае как да се защитава. Предполагам, че беше научила всички тези подробности по техниката на ритането от баща ми. След като мама ме научи, татко ми се усмихна, погали ме но главата и каза: „Сега вече у дома си имам малка амазонка.“

— Това е истински ужас за един мъж. Когато ме удариха, помислих, че ще умра.

Тя се усмихна, защото знаеше, че спътникът й не може да я види. Беше съвсем тъмно, като се изключи лунната светлина, която се процеждаше през листата на дърветата покрай пътя.

— Радвам се, че баща ти страда. Той не е добър човек.

— Какво мислиш да правиш? Къде ме водиш?

— От напускането на Хънимийд Манър мълчеше като камък, Оуен. Откъде се появиха всички тези въпроси сега?

— Беше ми нужно време, за да поразсъждавам върху това, което искам да кажа, и реда, в който да го кажа.

Каролайн не се усъмни в думите му. Това бе типично за Оуен, той си беше такъв. Тя почваше да мисли, че навярно е полудяла, щом го е повела със себе си. Знаеше, че няма да стреля по него, ако се опиташе да избяга от нея. Боже Господи, дори не бе вързала ръцете му! Ако поискаше, спътникът й можеше да смушка коня си в ребрата и да изчезне от погледа й в същия миг.

— Двамата е теб, Оуен, отиваме в Корнуол.

— Корнуол ли? Вече съм ходил там веднъж, в Сейнт Остъл. Доста забутан край. Какво ще правим в това забравено от Бога място?

— Леля ми — сестрата на майка ми — живее там. Не съм я виждала от три години. Тя ще ме прибере. Както знаеш, скъпият ти баща не ми позволяваше да напускам Хънимийд Манър, така че нито аз можех да я посещавам, нито тя мен. Леля обаче само се присмиваше на тези забрани и на няколко пъти дойде да ме види в девическия пансион — този гнусен затвор, в който баща ти ме набута. Той е наистина отвратителен субект, Оуен.

— Имаш ли представа колко дни ще трябва да пътуваме дотам? В коя част на Корнуол се намира домът на леля ти?

— Вече сме в Ню Форист, Оуен. Според мен пътят ни е не повече от три-четири дни. Не мисля да ти кажа точно къде отиваме. Не е изключено да избягаш и после да разкажеш всичко на баща си. Ще яздим нощем, а през деня ще си почиваме. Откраднах пари от баща ти. Ще ни стигнат по време на пътуването.

— Какво ще правиш с мен, ако се домъкнеш благополучно в Корнуол?

Младата жена потъна в размисъл.

— Не знам още, Оуен. Може би, след като си мой заложник, баща ти ще прояви по-голямо благоразумие. Може би ще се съгласи да подпише всички документи — или каквото там трябва, — за да ми даде възможност да разполагам свободно с наследството си.

— Няма да го направи, Каролайн.

— Тогава ще започна да му изпращам части от тялото ти, Оуен.

— Например пръст на ръката?

— Да, или пък на крака, или някое ухо.

Той не каза нищо повече. Потъна в дълбоко мълчание и се обади едва след като наближиха Стипълфорд.

— Никога не съм искал да се оженя за теб, Каролайн. Ти си хубава, но не се държиш така, както се очаква.

— И какво е това „така“?

— Нужно ли е да ти казвам? То е повече от очевидно! Никога не плачеш, нито молиш, нито лъжеш, нито се държиш като мъченица, както би постъпила всяка млада лама. Дойдох да те спасявам, но ти вече нямаше нужда от мен. Имала си наглостта да ритнеш баща ми, а той само се е опитвал да изпълни мъжките си задължения.

— Мъжки задължения ли? Така ли наричаш изнасилването?

— Той го нарича така.

— Аха, сещам се. Чух почти целия ви разговор в кабинета. Ако баща ти не беше толкова „хитър“, щях да избягам, а той нямаше да се въргаля гол на пода в конюшнята и да изплаши някои от конярите.

— Направо се ужасявам при мисълта, че ще ми станеш мащеха.

— Нямам намерение да ставам ничия мащеха, Оуен.

— Но ще станеш. Той ще те открие. Един Господ знае какво ще стори с мен, но за теб ще се ожени, Каролайн, и ти не можеш с нищо да промениш това.

Той й говореше с такова простичко доверие, че кръвта замръзна във вените й за момент. След това тя си даде сметка, че Оуен възприемаше баща си все още така, както малките деца възприемат бащите си.

— Знаеш ли, Оуен, може би това приключение ще се окаже полезно и за двама ни. Ти си мой затворник, вярно е. Но вероятно, когато стигнем в дома на леля ми, ще се убедиш колко по-различен е светът, когато баща ти не е до теб, за да ти нарежда непрекъснато какво да говориш и какво да вършиш.

— Той ще те победи — беше всичко, което каза Оуен. Изглеждаше толкова непоклатим във вярата си, колкото някой новопокръстен християнин. — И тогава ще станеш моя мащеха.

И двамата потръпнаха при тази мисъл.

Върху главата на Каролайн падна тежка капка дъжд.

— О, Боже! — възкликна тя, като вдигна нагоре поглед, — защо трябва всичко да бъде толкова трудно?

— Това е дело на баща ми.