На шестнайсетгодишна възраст обаче Каролайн беше повалена от нещо, подобно на чума. Ужасната болест бе уплашила дори директорката на пансиона. Върнаха я набързо в Хънимийд Манър, при „скъпата мисис Тейлстроп“. Петната, направени от счукани орехи, смесени със сива глина и смачкани дъбови листа, така че да наподобяват гнойни циреи, най-после можеше да бъдат измити.

— Да — продължаваше тирадата си мистър Фолкс, — ще продължавам да управлявам вашето наследство. Може би ще искате да останете тук, в Хънимийд Манър. Оуен харесва много имението и околностите.

— Съмнявам се, мистър Фолкс. Много се съмнявам в това.

— В това, че Оуен обича този край ли? Разбира се, той го обожава.

Тя не отвърна нищо, обърна се и тръгна към къщата. Утре щеше да му наговори това, което заслужаваше, а после щеше да му нареди да напусне владенията и.

Морна, една от слугините, дръпна Каролайн за ръкава, постави пръст пред устните си и прошепна в ухото и:

— Елате, мис, бързо!

Тя изхвърча като стрела след Морна, която я поведе надолу, към малкия кабинет в задната част на къщата. Това беше много грозна стая, която Каролайн избягваше, защото й напомняше за цели генерации глупави и досадни мъже, които бяха седели в нея, потънали в размисли за парите си.

Вратата беше само притворена. Морна посочи към нея и лекичко побутна момичето по-близо. В този момент до слуха й достигна тихият глас на Оуен.

— Моля те, татко, чуй ме. Знам, че отдавна искаш да се оженя за нея. Но ме послушай поне веднъж. Каролайн не е лесна. Тя е много упорита. Свикнала е да прави това, което й харесва. Не мога да кажа, че не ме харесва, но ме мисли за глупак. Никога няма да се съгласи да се омъжи за мен. Казвал съм ти го безброй пъти. Тя няма да промени отношението си към мен.

— Ти успя да провалиш цялата работа, Оуен — обади се най-после Фолкс.

Каролайн се приближи до отвора на вратата и замръзна. Чуваше учестеното дишане на слугинята зад гърба си.

— Все пак не мога да я изнасиля — отвърна Оуен. Гласът му звучеше капризно и недоволно — като на дете, в каквото той винаги се превръщаше край баща си.

— А защо не, но дяволите?!

Настъпи мълчание, след което Оуен каза бавно:

— Би трябвало вече да я познаваш достатъчно добре. Тя е много силна. Опитва се да постигне това, което желае, с помощта на насмешки. Но знам, че ако се наложи, ще се бори с мен и тогава може би ще трябва да я нараня, дори да я вържа.

— Е, и?

— „Е, и“ какво, сър? Не знам дали бих могъл да се справя с това.

— Опитваш се да ми кажеш, че единственият ми син няма да може да се справи с мъжките си задължения ли?

— Това би било доста опасно.

— Разочароваш ме, Оуен. От друга страна обаче си прав. Тя е една разглезена безсрамна кучка, високомерно създание, което трябва най-после да разбере кой е господарят тук. Не ми вярва и заради това не вярва и на теб. Жалко, но в такъв случай нямаш никакви шансове.

Каролайн чу как Фолкс си поема дълбоко въздух.

— Много добре, тогава аз ще я взема. Тя ще се омъжи за мен.

— Боже мой, сър! Каролайн — моя мащеха? Та тя няма и деветнайсет!

— Тя е вече жена. Много момичета на нейната възраст имат деца.

— Но това е ужасно! Тя още няма никакви майчински чувства. По-млада е и от мен. И е много силна, сър…

— Както и аз. Нещо повече, синко, това мъжко задължение ще ми достави удоволствие. Не съм толкова стар, че да не мога да го изпълня. И ще бъда щастлив да го изпълнявам отново и отново върху й. Освен това съм по-хитър, отколкото тя би станала някога. Днес сутринта се опита да ме измами, но аз обърнах така нещата, че в крайна сметка тя заприлича на глупачка. Не се притеснявай, ще се оправя с нея. Ще я вържа без капка съжаление. Ще я обладавам, докато се съгласи да се оженим, а след това — докато забременее. Да, точно така ще стане. Тогава ще се проявят и майчинските й чувства, ще видиш, момчето ми. Би ли искал да си имаш полубратче?

— Не знам, сър. Не може ли просто да я оставиш да си получи наследството и да си тръгнем оттук?

— Не, няма да го направя. Имам нужда от тези пари. Оуен. Запазих богатството й непокътнато в очакване на проклетия й рожден ден. И сега, когато този ден най-после дойде, очакваш от мен да се обърна и да си тръгна просто така? Не искаш ли онзи ловджийски кон, който ни предлагаше Битнигтън? Да, виждам ясно, че го искаш. В такъв случай, момче, ако ти не можеш ла се справиш, аз ще се заема с тази работа.

Каролайн чу предостатъчно. Тя се обърна и видя Морна, която я гледаше с пламнало от гняв лице. Каролайн никога досега не беше виждала слугинята толкова ядосана. Тя кимна, хвана Морна за ръката и двете се понесоха нагоре по стълбите. Трябваше да напусне бащиния си дом, нямаше друг избор. Мисис Тейлстроп нямаше да й помогне — тя получаваше заплатата си от мистър Фолкс. А парите си оставаха нейни, независимо дали беше тук, в Хънимийд Манър, или в Русия. Но дали щеше да бъде безопасно да се върне, за да поиска наследството си?

Трябваше й пистолет. Освен това се нуждаеше от мъж, по-безмилостен и по-хитър от настойника й. Мъж, който щеше да се съгласи да я защити дори с цената на собствения си живот, ако му обещаеше достатъчно тлъста сума.

Къде беше мистър Дънкан, когато се нуждаеше от него?

Трета глава

В полунощ стенният часовник на долния етаж бавно започна да отмерва дванайсетте удара. Ечащите звуци отекваха из цялата сграда. Те се бяха превърнали в нещо обикновено за обитателите на къщата и не можеха да събудят дори досадния мопс на мисис Тейлстроп. Само че тази нощ Каролайн не спеше, а слушаше и чакаше, „навита“ докрай, като стария часовник. За разлика от него обаче тя нямаше право да звъни или да издава какъвто и да било друг шум.

Когато настойникът й най-после се появи в салона на долния етаж, Каролайн се плъзна иззад наблюдателното си място — една статуя на Аристотел на горната площадка на стълбището — и побягна към стаята си. След като заключи вратата зад себе си, тя остана така, притихнала, и зачака. Скоро чу звука от тежките му стъпки, които се приближаваха по дългия коридор. Той спря. Представи си го как протяга ръка, но когато ръчката бавно и безшумно се завъртя, тя подскочи стреснато, въпреки че го беше очаквала. Затаи дъх и замръзна на място. Ръчката се завъртя отново и отново, преди среднощният посетител да разбере, че вратата е заключена. Чу го как изруга. След това настана пълно мълчание.

Каролайн знаеше, че Фолкс не е глупав и че щеше да направи нещо. Той почука няколко пъти тихичко, като я убеждаваше с глас, сладък като ягодовото сладко, което готвачката беше сварила тази сутрин:

— Мис Дъруент-Джоунс? Аз съм, скъпа, пуснете ме да вляза. Трябва да говоря с вас. Въпросът е много сериозен, става дума за вашето наследство. Пуснете ме, хайде, нека не си правим шегички с това. Във ваш интерес е да поговорим.

„Ха! — помисли си младата жена. — Да го оставя да влезе в стаята ми би било равносилно да пусна Наполеон в Уайтхол.“ Тя не отвърна нищо. Притиснала лице във вратата, само чакаше да чуе стъпките му, доказателство, че се отдалечава. Чакането продължи по-дълго от времето, което беше нужно на майката на Каролайн да върже едно от млечните и зъбчета за дръжката на вратата и да го извади — преди толкова много години…

„Най-после — помисли си Каролайн, — най-после той се предаде.“ Струваше й огромни усилия да изчака още пет минути, предостатъчно време за настойника й се върне в спалнята си, три стаи по-нататък по коридора, и да си легне. След това издърпа куфара изпод леглото си, обу здрави боти, подходящи за дълги преходи, и метна синята кадифена пелерина върху раменете си. Много бавно превъртя ключа и предпазливо натисна ръчката. Измъкна се навън и огледа дългия коридор. Видя само нощни сенки, но всички те бяха позната гледка още от детството й.

Каролайн се запъти с бърза крачка към главното стълбище, движейки се напълно безшумно. Внезапно в тъмното една ръка я обгърна и я придърпа назад. Тя поиска да извика, но потна широка длан затисна устата й и Каролайн разбра, че попечителят й отново я беше надхитрил. Усети топлия му дъх край ухото си и ръцете, които притискаха силно ребрата й, като не й даваха възможност да си поеме дъх.

— Слушай, кучко такава, да не си издала звук! Помисли, че успя да ме измамиш, нали? Никой не може да се мери с мен, още по-малко някакво си нахално момиченце! А сега двамата с теб ще се поразходим. Ще отпразнуваме рождения ти ден и подаръкът ми за теб ще бъде моето семе. Ще трябва да се омъжиш за мен, мис Дъруент-Джоунс. Ако ли пък не — е, ще разполагам с парите ти и това няма да има значение. Предлагам да спреш да се съпротивляваш и да се примириш с бъдещето си, защото просто нямаш друг избор.

Тя ухапа Фолкс силно по ръката. Усети го как рязко си пое въздух и това й достави истинско удоволствие. Миг по-късно той я удари силно по челюстта и тя се свлече в краката му.

Дойде на себе си от пулсиращата болка. Отвори очи и примигна. Помещението се осветяваше само от една свещ, поставена на някаква разнебитена дървена маса. По-голямата част от стаята тънеше в мрак. Тя се опита да седне, но разбра, че ръцете й са вързани над главата за таблата на тясно легло, което ни най-малко не ухаеше на чистота.

— О, събудихме се най-сетне. Не исках да те удрям толкова силно, скъпа, но си го заслужаваше. Нека това ти послужи за урок, който ще бъде повтарян всеки път, когато не ми се подчиниш с подобаваща бързина и уважение. Челюстта ти не е счупена, вече проверих. Така, момиче, вече си на деветнайсет години. Ставаш господарка на наследството си и не след дълго ще се омъжиш. Какво мислиш но този въпрос?

— Мисля, че сте луд.

— Тогава ще трябва да прекараш голяма част от живота си на колене, молейки се нашите деца да не наследят лудостта ми. О, да, ще имаме деца, скъпа, толкова много, колкото успея да посадя в корема ти. Възнамерявам да те държа непрекъснато бременна. Големият корем кара жените да се движат тромаво. Цялото им внимание е отдадено на бебето, на дребните болки и неудобства. Кара ги да мълчат. След като родиш десетина деца, може би ще се превърнеш в образцова съпруга. Съмнявам се малко в това, но как може да бъде сигурен човек?